Monthly Archives: август 2016

Ти трябва да пренесеш тайните на Боляровия род в пехливанлъка…

„Слушай внимателно! – заговори дядо му след дълго мълчание. – Ти трябва да пренесеш тайните на Боляровия род в пехливанлъка, защото остана последният Боляров.

Нали знаеш, че човек никога не живее в настоящето. Всеки човек е изтъкан от миналото и винаги го носи в себе си. То е като товар върху гърба ни, тежи и ни пречи. Така ние носим винаги със себе си, както победите и радостите си, така и болките, разочарованията и страха си. Човек винаги възприема нещата чрез паметта и спомените си. В момента, в който видиш нещо, за миг само го превръщаш в спомен и чак след това действаш, мислиш и го осъзнаваш, но в този момент не виждаш предмета или човека, а спомена. Хората всъщност разбират и осъзнават само спомените си и винаги живеят само в миналото. Това е така дори разликата между настоящето и миналото да е само едно мигване с очи. Така, когато се борят, те го правят в миналото. По този начин те изостават от настоящето и се намират извън „тук и сега”, винаги са, макар и с малко, след момента. Всички пехливани и бойци се бият в миналото, но не осъзнават това. Те винаги изостават и са след събитията. Действията им са забавени и „след вълната”.

Нашата най-висша техника е да се борим в „тук и сега”. Това е същността на Боляровата борба. Това е една борба, когато си в настоящето, когато си в Бог и Вселената. Това е богоподобна борба. Когато го направиш, ти ще придобиеш една божествена бързина, която ще изпреварва всичките ти противници. Но това не е бързина на мускулите, нито на движенията, това е друга бързина, която идва отвъд теб, извън теб. В това се състои голямата тайна на Болярови. Знам, че сега не разбираш как думите ми могат да ти помогнат и как да направиш това, но мисли, упражнявай се и се обърни към себе си, за да разбереш!

Дори някой да чуе тези думи, той няма да разбере нито за какво говоря, нито как да го постигне! Слушай сега как трябва да стане това!

Във всеки един миг от настоящето ти трябва да наваксаш това изоставане и трябва да изпреварваш момента. За да го направиш, трябва да имаш едно нещо, което се казва интуиция и така чрез нея във всеки момент да предвиждаш какво ще бъде следващото движение на противника. Ти трябва да го пресрещаш и да го изпреварваш, но не да изпреварваш времето, а да бъдеш в настоящето, в „тук и сега”. Ако изпревариш противника, той ще се съобрази с това и така борбата ще тръгне в друго русло, а ти ще загубиш преимуществото си. Затова не трябва да фантазираш и да се биеш във въображението си, а да се стремиш към „тук и сега”. Това е тайната на Боляровата борба. Оттук идва нашата съкрушителна бързина. Затова много хора смятат, че докато се борим, Бог ни говори на ухото. Всъщност това е интуицията. Разбираш ли за какво ти говоря? Ако си Боляров, трябва да имаш интуиция. Ние сме змейове и имаме интуиция, но не е достатъчно само да я притежаваш, важното е да я използваш. Това е нашата голяма тайна!

откъс от четвърти том „Войвода“, поредица „Ятаган и Меч“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Мъглата се бе прокъсала и сега лодката се приближаваше до някакъв остров…

„На другия ден тримата продължиха пътуването си. През цялото време се движеха в гъстата гора, по крайбрежието на реката, която все повече заприличваше на планинско поточе. На места гората беше много гъста, преплетените клони на дръвчетата им пречеха да яздят спокойно и като сухи пръсти ги дърпаха, задържаха и се опитваха да ги свалят от седлата на конете. На тези места Н`Анна слизаше от седлото на коня и тримата напредваха още по-бавно.

– Учителю Мерлин – каза Авитохол по някое време, – къде отиваме?

– Пътуваме към главния храм на друидите в Галия.

След доста време спътниците прекосиха реката. Тук някаква друга река се вливаше в тази, по която се бяха движили. Реките не бяха големи и не можеха да възпрат човек. Авитохол виждаше големите обли камъни, обрасли с гъст мъх. Този мъх бе обхванал всичко и го караше да изглежда все едно над камъните и дръвчетата е застлан дебел килим, като тези, дето беше виждал в Индия и Персия.

По това, че спряха Авитохол се досети, че явно бяха стигнали до храма. Храм, а и каквато и да е сграда, не се виждаше. На равно разстояние от двата бряга на вливащите се една в друга реки, но не много далеч, имаше няколко девташлара. Това бяха три камъка, два поставени като стени и един отгоре като покрив. Явно това беше светилището на друидите. В едната част на полянката се извисяваше огромно вековно дърво – дъб, цялото окичено в различни цветни парцалчета. Авитохол се приближи до единия девташлар. В степта той много пъти беше виждал такива камъни. Те бяха побивани в земята от различни народи. Още древните бяха започнали да ги поставят. Тези камъни символизираха дома, вратата и влагалището на Богинята майка. Когато човек останеше в девташлара и преживееше духовно израстване, той все едно се раждаше, само че духовно. Девташларите бяха смятани за духовни утроби и всеки, пребивавал в тях, се раждаше отново, пречистен, но този път на ново духовно ниво, готов за възприемане на света по нов начин.

Като мислеше за всичко това, Авитохол седна в един от девташларите. В него беше топло, приятно и сухо. Самите камъни излъчваха някаква приятна топлина. Н`Анна седна в друг един девташлар близо до него. Доколкото Авитохол успя да види, Мерлин също седна в един от тях.

Гъста мъгла се спусна над него и той не можеше да определи дали това е мъгла в света на хората, или е само в неговото съзнание. Авитохол притвори очи или може би вече ги бе притворил. Мислите му се рееха или това не бяха мисли, а той наистина се носеше над тази местност. Мъглата ставаше все по-гъста и накрая българинът престана да вижда каквото и да е. Около себе си обаче чувстваше своите спътници.

– Мерлин, Мерлин. Къде е свещеното място на келтите?

Свещеното място на друидите не се намира в този свят. То е един остров, който се нарича Авалон. Той е невидим, омагьосан остров. Никой не знае точно къде се намира. Там пребивават душите на всички друиди и келти. Това е земята на блажените.

Изведнъж на Авитохол му се стори, че чува леко проскърцване. Мъглата обаче беше толкова гъста, че той не можеше да определи откъде идва този звук. Опитваше да прониже с погледа си гъстата мъгла, но не успяваше. Скърцането продължаваше да се чува съвсем близо до него, то беше методично, през равни интервали. Все едно някаква дървена врата, движена от вятъра, се отваря и затваря, отваря и затваря, отваря и затваря… Изведнъж огромно валмо мъгла се прокъса и той успя да види нещо, което го изненада. Тримата седяха в някаква малка лодка без платно, приличаща по-скоро на черупка. Лодката обаче нямаше и весла, макар това, което чуваше, да напомняше най-много на методичното загребване на весла. Авитохол се огледа и видя, че лодката се движи из планинската река. Как бе станало това? Допреди малко тримата бяха седели в девташларите си. За всичко това може би бе виновна мъглата.

Мъглата отново ги обгърна, този път тя бе дори по-плътна отпреди. Авитохол вече нищо не виждаше, нито чувстваше. Някакъв далечен шум достигна до него, но бе приглушен от гъстата мъгла. Българинът вдигна поглед нагоре. Слънце не се виждаше. Изведнъж мъглата се разреди.

– Къде сме? – попита Авитохол. – Какво става?

– Погледни! – дочу гласа на Мерлин, идващ някъде отдалече. Авитохол погледна и разбра, че това, което виждаше през цялото време, е било пред очите му. Мъглата се бе прокъсала и сега лодката, която се движеше самоуверено и пореше малките вълнички, се приближаваше до някакъв остров, който бе обрасъл с гъста дъбова гора. Авитохол дори не намери за нужно да пита. Той вече знаеше – това беше Авалон…

В поредицата „Артур“ писателят Токораз Исто ще разкрие връзката на келтите с българите, ще научите защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите), от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с тиуните и „хранените хора“ на българските кане, кой е мечът на всички владетели Ескалибур, както и още много интересни неща.

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Вълчан войвода успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер

3910Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

– Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

Яне беше чувал от дядо си елински митове и най-много му харесваше този за Херакъл, когото гърците наричат Херкулес.

Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Според траките – древните жители на тези земи, именно тук било мястото, където трите свята се сливат. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва.

– Според тях там бил джендемът. Така хранели демоните.

Чувал ли си легендата за Искендер?

– Да, чувал съм.

– Какво знаеш?

Беше чувал, че Искендер бил велик воин, който се опитал да превземе цялата земя и това бил първият опит на човек да властва над земята, много преди това да опита да направи падишахът. И понеже знаеше, че монахът ще му каже много нови неща, момчето само повдигна рамене.

– Легендата говори, че някога Искендер бил тук. (Искендер – персийско и арабско име на Александър Македонски) За да омилостиви тракийските жреци, той пренесъл в дар златна колесница, отрупана догоре със злато. Той бил ученик на големия елински философ – Аристотел. От Аристотел получил знанието за трите свята. Познатият свят, или Средната земя на хората, той наричал Ойкумене. Та Аристотел подучил Искендер как от човек да стане Бог. Преди това само няколко човека са правили това. Един от тях бил Херакъл, който чрез подвизите си и воинските си умения станал полубог. Орфей, чрез знанието и слизането в подземния свят на Хадес, станал повече от човек. Александър дълго мислил и решил, че не иска да става просто Бог, а иска да стане най-могъщият сред боговете. Той решил да убие Зевс и да застане на неговото място. За да направи това, трябвало да превземе и да владее трите свята. Така тръгнал на дълъг поход, за да превземе Ойкумене. Когато стигнал в Индия, разбрал колко голяма е земята и се отказал. Разболял се в Персия, а във Вавилон умрял, където го и погребали. Така той не успял да стане втори Зевс и да властва над трите свята.

За Искендер се носят още слухове. Заради това, което искал да направи, хората смятат, че е бил по-страшен от Дявола и е продал душата си на Рогатия. Има легенда, че на главата си Искендер имал два рога. Но за това никой не говорел и се пазело в строга тайна. Който кажел нещо такова, веднага бил убиван. Хората знаели това, но мълчали. Тогава един човек не издържал и отишъл до един сух кладенец и извикал в него, така че никой да не го чуе:

– Искендер е Рогатия! Искендер има рога!

Там обаче, на дъното на кладенеца, растяла тръстика и когато след време от нея направили свирка, тя започнала да разказва тайната, която била научила. Така и до днес свирките разказват историята на Искендер, че той имал рога.

И до днес не се знае къде е златната колесница и златото на Искендер. Смята се, че Вълчан войвода е успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер и на жреците на бесите. Намерил също и злато от римско и византийско време и сам събрал много злато. Много повече от нас.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги