Monthly Archives: септември 2016

Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат…

5_small_1„Тази вечер бе последната им покрай морето. Авитохол погледна към безкрайната водна шир. Тук брегът се извисяваше и от едната страна лагерът бе защитен от скалите и морето. Само птица можеше да прелети от този край на лагера. Но не за това мислеше българинът. Той гледаше морето и не мислеше за нищо. Стоеше като зашеметен. Струваше му се, че може да види света до неговия край. Изведнъж осъзна къде се намира. Той бе стигнал до тук, до този край на света. Животът му не бе преминал в степта и на изток, както бе смятал като дете, а тук, на запад. Сега сякаш се събуждаше от дълъг сън. Какво правеше тук? От известно време бе влязъл в една борба, в непрекъснато преследване и дебнене. Кога и как ли щеше да свърши всичко това?

Изведнъж зад гърба си българинът чу шум от битка. Нима нападението на Евгениус бе започнало? Авитохол посегна към меча си и веднага се затича към лагера. Неусетно се бе отдалечил от своите спътници. Звуците, които долавяше, не бяха звънтене на железни остриета, а ударите бяха по-тъпи. Колкото повече се приближаваше, толкова повече разбираше, че това не беше битка. Гласът на Юлий бе звънтящ и се редуваше с чистите викове на някой по-възрастен мъж. Това беше тренировъчен двубой.

Когато се приближи, Авитохол различи безпогрешно двамата бойци. Това бяха Юлий и вуйчо му. Те се дуелираха с рудиуси. Момчето, макар и по-младо, беше много бързо и с добра техника. Личеше си, че кръвта му е млада и буйна и иска да прилича на онези стари римляни, които са имали морал и чувство за чест и са покорили половината свят. Момчето нападаше, а мъжът се бранеше. Отстрани обаче се виждаше, че Марцелин се радва на успешните атаки на племенника си. Той го оставяше да напада и води битката. В погледа на момчето гореше огън, който бе подклаждан от амбициите, от младостта, от стремежа да живее. Авитохол не можеше да не се усмихне. Точно от такива хора днес имаше нужда Рим. Днешните римляни бяха преяли, мързеливи и отегчени. Те първо бяха загубили битката с живота, а след това с хуните и другите варвари. Това бе разликата, римската кръв се бе уморила и залиняла, а тази на варварите бликаше и извираше млада, силна, желаеща победи, стремяща се към живота. Това момче, Юлий, бе едно добро начало за Рим. Ако начело на Западната империя застанеше такъв човек, Рим го очакваха само добри дела.

Авитохол се опитваше да сравни римските деца с хунските. За него беше ясно защо хуните щяха да побеждават. Те искаха да владеят света, да властват над съседните народи. Тяхната кръв беше млада и гладна. Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат.

откъс от многотомната българска история „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Мечтата на всеки владетел била да стане световен владетел

Tohol_3D_New_small„– Последният от плеядата велики учени на античността е Аристотел – продължаваше да разказва Аспасий, – той е считан от всички за най-великият учен живял досега на земята. Той бил ученик на Платон и учител на Александър Македонски. Като истински учен, той изследвал всяка тема, която се изправяла пред погледа му. Така той изучавал анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията пишел за естетиката, етиката, икономиката, метафизиката, политиката, психологията, риториката и теологията. Занимавал се още с образованието, чуждоземните обичаи, литературата и поезията. Съчиненията му на практика са енциклопедия на древногръцкото познание.

Аристотел бил роден през 384 година преди новото летоброене в древногръцкия град Стагира на Халкидическия полуостров, откъдето дошло прозвището му Стагирит. Баща му Никомах бил личен лекар на цар Аминт III – баща на Филип II Македонски. Аристотел израснал в македонския двор. Когато бил на 15 години, баща му умрял и той бил поверен на грижите на своя роднина Проксен. През 367 година отишъл в Атина и там станал ученик в школата на Платон, където останал 20 години, до смъртта на учителя си през 347 година преди Христос.

След като напуснал Атина, Аристотел отишъл заедно с Ксенократ при своя съученик Хермий, владетел на град Атарней в Мала Азия, където останал три години. През този период той пътувал с Теофраст до остров Лесбос, където двамата изследвали местната природа. В Атарней Аристотел се оженил за Пития – осиновена дъщеря на Хермий, от която имал дъщеря също наречена Пития.

През 343 г. пр.н.е., след смъртта на Хермий, Аристотел напуснал Атарней и по покана на Филип II станал възпитател и учител на сина му, бъдещият Александър Велики, който тогава бил на 13 години. В Македония той преподавал не само на Александър, но и на други благородници, сред които и бъдещите царе Птолемей и Касандър. Аристотел окуражавал бъдещите източни завоевания на Александър, а отношението му към света било силно етноцентрично. Той съветвал ученика си да бъде „водач за гърците и деспот за варварите, да гледа на първите като на приятели и роднини, а да се отнася към вторите като към зверове или растения“. Именно той бил в основата на идеологията, с която Александър тръгнал да превзема света.

– Аристотел му описал света. Познаваемия, човешкия свят той наричал Ойкумене. Това бил целият свят, населен от хората и животните – средният свят. Освен него имало Айд – подземен свят или царството на Хадес. В подземния свят живеели душите на мъртвите. Най-отгоре се намирал светът на боговете или Олимп. Преди Александър всички владетели мечтаели най-много да завладеят съседна държава и да завземат цялата Ойкумене. Това било мечта на всеки един владетел – да стане световен владетел. Колкото и малък да бил, вътре в себе си той мечтаел да стане първо голям владетел, а после и световен владетел…

– Александър и Аристотел обаче стигнали по-далеч. Александър искал да владее всички светове, не само средния свят на хората, не само Ойкумене. Той мечтаел от човек да се превърне в бог. Древните гръцки богове не били разбирани така, както сега разбираме Бог, като някаква сила, стояща над света и пространството. Гърците си представяли боговете като хора, те се различавали от хората само по това, че били безсмъртни. Иначе олимпийските богове имали тела на хора, хранели се, спели, сплетничели, имали недъзи точно като хората. Светът на древните гърци бил смесица от божества и хора, както и чудни същества, хидри, нимфи, сатири, кентаври… Аристотел разказал на Александър, че има два пътя да стане бог. Единият път бил на Херакъл. Макар и син на Зевс, той бил полубог, но с това, че изпълнил няколко подвига се издигнал до нивото на боговете. За да го направи, той се спуснал в подземното царство, където подчинил на силата си страховито същество – огромното триглаво куче Цербер, и го извел от Айда. Прекосил реката на забравата Лета и така се издигнал до боговете. Друг пример, който учителят и ученикът разгледали, бил този на Орфей. Този тракиец се спуснал в подземното царство, за да изведе от там любимата си жена Евридика. След като направил това, Орфей също бил въздигнат при боговете. Така Аристотел и Александър измислили план как Александър да стане бог. Младият македонски владетел обаче искал много повече. Той не просто мечтаел да стане бог, а да заеме мястото на Зевс. Той решил да превземе Ойкумене, но не просто да стане владетел на цялата земя. Той искал да слезе в подземното царство, но не само да се спусне, а да го завладее. Отворът към Айда се намирал в планината Родопа в Тракия. Така Александър, след като превземел Ойкумене, щял да се върне в Родопа планина, която се извисявала над родната му Пела. Там той щял да се спусне в подземното царство на Хадес. Според двамата, след като направел това, щял веднага да се издигне в Олимп сред боговете и в този момент, в който е посетил трите свята, щял да се превърне в бог. Той искал да убие Зевс и да заеме неговото място…

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка!

3910„– Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!

Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им препускаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.

– Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди с повече барут! Едната да бъде с нормален куршум, а двете – с кух!

За Али специално съм подготвил сребърен куршум!

Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това беше нормално и успокои байрактаря.

После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.

– Дайте вода! – каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.

Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!

Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче беше твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. „Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” – мислеха си те.

В това време Инокентий вече се беше приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.

– Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… – Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървяха бавно, явно се притесняваха от засада тук, в тясното на планината, където пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видиш и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зурнаджиите сигурно им беше излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпред все така напет яздеше Али Бабаджан.

Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се беше разтегнал и трябваше да се събере, а това беше най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.

След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото беше написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.

Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!

Смел човек беше монахът, с душа на воин. Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя, Али Бабдажан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче беше наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.

– Кой си ти? – извика той на турски.

Също така на турски Инокентий отговори:

Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!

Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?

– Не знам, чети! – и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина. (кърагалар – водач на войскова част, потеря или башибозук)

Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този миг откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя беше пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат, а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. Али погледна надясно, там на земята видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечето конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово…“

 откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги