„– Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!
Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им препускаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.
– Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди с повече барут! Едната да бъде с нормален куршум, а двете – с кух!
– За Али специално съм подготвил сребърен куршум!
Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това беше нормално и успокои байрактаря.
После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.
– Дайте вода! – каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.
– Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!
Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче беше твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. „Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” – мислеха си те.
В това време Инокентий вече се беше приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.
– Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… – Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървяха бавно, явно се притесняваха от засада тук, в тясното на планината, където пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видиш и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зурнаджиите сигурно им беше излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпред все така напет яздеше Али Бабаджан.
Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се беше разтегнал и трябваше да се събере, а това беше най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.
След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото беше написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.
– Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!
Смел човек беше монахът, с душа на воин. Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя, Али Бабдажан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче беше наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.
– Кой си ти? – извика той на турски.
Също така на турски Инокентий отговори:
– Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!
– Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?
– Не знам, чети! – и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина. (кърагалар – водач на войскова част, потеря или башибозук)
Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този миг откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя беше пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат, а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. Али погледна надясно, там на земята видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечето конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово…“
Токораз Исто 