„В този момент на това място в света си дадоха среща всички стихии. Вятърът бе въздухът, морето бе водата, огънят представляваха гръмотевиците и светкавиците, дървото бе корабът, а желязото… Желязото бе той. Не защото бе облечен с желязна ризница и на бойния му колан висеше меч, не защото на гърба си бе превързал медния щит, а в едната си ръка стискаше туга. Не! Не това бе желязното в него, а духът му. Той бе по-твърд от желязото, с което бе облечен. В този сблъсък на стихии някой щеше да победи. Беше сигурен, че желязото ще надмогне останалите стихии, досега винаги бе ставало така. Той щеше да наложи волята си над света и над стихиите, така както бе успял да подчини на нея тленното си тяло, защото неговата воля бе продължение на волята на Бог. Това тяло той бе покорявал от младостта си, бе озаптявал, когато младостта го бе карала да подскача като див звяр, бе водил това тяло в битки и турнири, беше го калявал в бойни походи, беше го подлагал на лишения, болка, студ, глад, беше го яхал до изнуряване. Сега то му се отблагодаряваше за това, че се бе отнасял с него като с враг.“
откъс от първи том „Екскалибур“ на историческата поредица „Артур“
Токораз Исто 