Monthly Archives: ноември 2016

Ако не познава историята си, народът не може да има и бъдеще

Интервю с писателя Токораз Исто

1967977981_n1.    Здравейте, бихте ли се представили?
– Здравейте, казвам се Стоян Цветкашки, пиша историческите си книги под псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното му значение е тумир.

2.    Как решихте да пишете за историята на България?
– Смятам, че историята е много важна за всеки един народ, защото без нея той никога няма да знае кой е, къде се намира, за какво се бори. Ако не познава историята си, народът не може да има и бъдеще. Реших да пиша не толкова, за да просветля миналото на българите, колкото за да можем да открием своето място в настоящето и бъдещето.

3.    Представете поредиците си „Тангра” и „Ятаган и меч”?
– В „Тангра“ разказвам за началото на създаване на българската държава и народ, за времената, в които нашата история не се е пишела, а е била разказвана, митовете и легендите още не са били превърнати в приказки, за времената на тези, които доскоро бяха смятани за митически герои – Авитохол и Ирник. Това е най-голямата историческа сага, писана за един народ – българския. Смятам, че нашите предци са достойни за такъв роман.  В „Тангра“ описах живота на Атила, но в нея е представена и цялата история на Европа, Персия, Египет, Азия, а българската история е в основата на всичко това.
„Ятаган и Меч“ е роман за българската гордост и достойнство. Разказ за това как предците ни във времена на мракобесие са успели да съхраняват себе си, но не просто да оцеляват, а и да запазят своята чест. В „Ятаган и Меч“ се опитвам да обясня какво е представлявала Османската империя и какво място са заемали българите в нея.

4.    Историята, която вие разказвате, се различава от тази в учебниците, защо е така?
– В учебниците историята е представена скучно и сухо. За съжаление те са написани така, че децата да се отвратят от историята ни. В своите книги аз се опитвам да опиша красотата, живата българска история така, че българите да се влюбят в нея. Чрез моите книги аз отдавам почит на своите предци и се опитвам да съживя и прилаская техните души.

5.    Как гледат на вашите книги българските историци?
– Високомерно. Те смятат, че притежават монопол над знанията. Аз не искам да споря с тях за това, което се е случило. Смятам, че историците изцеждат красотата от историята. Те се дистанцират от нея и така я превръщат в „наука“. Аз правя точно обратното, опитвам се да възродя историята, да открадна очите на нашите герои и да ги поставя в орбитите на съвремениците ни. Искам моите читатели да видят света през очите на славните ни предци.

6.    Коя е най-вдъхновяващата за вас историческа личност от нашата история и защо?
– Българската история е изключително богата на достойни хора, чийто живот може да ни служи за пример и е достоен за подражание. Мен не ме вдъхновяват толкова видимите личности, владетелите, героите, а енергията, „светлината“ на народа.

7.    Колко древен народ сме българите?
– Всеки народ, който днес съществува, е древен колкото всички останали. Има два народа, които претендират да са по-древни от другите. Те се наричат мисиански и твърдят, че не съществуват случайно, а са били пратени сред хората лично от Бог, че той ги е натоварил със специална мисия. Това си личи по есхатологията на тези два народа. Есхатологията е наука за края на света. Мисиянските народи не само са били пратени специално в началото на сътворението на световете, но и имат мисия при техния край. Тези два народа са българският и еврейският.
Иначе българският народ е един от най-древните и той е оказал влияние върху живота на много други народи, бил е в основата на много цивилизации, за които ние днес дори не подозираме.

8.    Кога е основана първата българска държава?
– Всъщност няма Първа, Втора и Трета Българска държави. България винаги е била една и винаги я е имало. Дори да не сме имали държава е имало българи и българският дух е бил жив.
Също така няма такова нещо като прабългари. Българите винаги са си били българи, в нашите вени тече кръвта на същите онези достойни мъже, които незнайно защо някои историци са решили да нарекат „прабългари“.
Разбира се, че подписването на един договор в 681 г. или провеждането на битката в Онгъла през 680 г., както и създаването на България на Кубрат, не може да бъде смятано за начало на българската държава. България я е имало и по времето на баща на Кубрат – Албури, и по времето на Аскал, Синдилх, Заберган и столетия, и хилядолетия преди това.

9.    Вие разказвате, че нашия народ има специална мисия, каква е тя?
Мисията на българите е била да разпръсват Светлина, да подкрепят останалите народи и да ги водят по Пътя на Бог. Ние сме били Воини на Светлината. Който желае да научи повече, може да го открие в романа „Тангра“.

10.    В книгите си говорите за Оренда, благодарение на която ние, българите, се различаваме от другите, разкажете ни за нея?
– Орендата е сила, която притежавали всички българи. Всеки воин, мъж или жена от седемте свещени български рода притежава оренда. Орендата  правела нашите предци, а би трябвало да прави и днес нас, българи. Природата на орендата е такава, че тя ни кара да бъдем проникновени и да прозираме отвъд очевидните неща. Може би затова в България винаги е имало много светци и екстрасензорни личности. Орендата е нещо по-изконно от вярата и от всичко, което човек смята за себе си. Понякога тя остава скрита дълго време и човек не може да различи знаците й, друг път избухва и само слепец би могъл да не я забележи. Българите би трябвало да живеят чрез орендата и в непрекъснат досег с нея. Това обаче изисква деликатност и човек да живее живот-медитация.

11.    Защо българската история се разказва устно от тумири, така не е ли по-лесно да се изгуби и преиначи?
– Отначало тумир смятали, че написаната история е мъртва и всеки четящ може да я преиначи. Това, което те разказвали, било живо, притежавало оренда и било повече театър и молитва, отколкото история. Тумир смятали, че е вредно живият, шарен разказ да бъде убиван и превръщан в двуизмерни редове. По-късно някои от тях били принудени да записват историята ни, прикривайки я зад религиозни текстове.
Днес аз се опитвам да пиша като тумир. В книгите си записвам живото слово, старая се да съхраня живота, атмосферата, мислите, терзанията на героите, за които пиша. В тази своя мисия аз съм подпомогнат и подкрепян от моите приятели и съмишленици – читателите.

12.    Според някои богът на българите Тангра е измислица, какво е вашето мнение?
– За съжаление българската история винаги е била заложник на политиката и кунюнктурата. След Освобождението на България много от българските историци не са давали да се изрече дума за това, че може да имаме нещо общо с тюрките или турците, а от тук и с техния бог – Тенгри. Всъщност Тенгри не е монотеистичен, а политеистичен бог и това са по-скоро духове или еманации на бог. Това, което българите наричали Тангра, е монотеистичен бог. Този Тангра има връзка с Едфу, Денгир – богът на шумерите, египетските Ра или Хор. Всички тези богове имат връзка с българите. Много подробно съм разгледал това в своята историческа поредица „Тангра“, където съм описал връзките между народите и боговете. Всичко това става при изминаването на българите на техния свещен път, тяхната мисия, следвайки орендата, която аз нарекох Седемте свещени стъпки.

13.    Сега е популярна теорията, че ние произлизаме от траките, вие какво мислите?
– Смятам, че хората, които твърдят, че българите сме траки, не са обективни. Тракийската или беска кръв в нас е много малко. Ние имаме повече остготска, куманска и славянска кръв, отколкото тракийска. Българите не идват по нашите земи веднъж и не правят това за пръв път с Аспарух. Когато идваме тук, вследствие на чумни епидемии, воини и на това, че готите и хуните са разорявали земите ни в продължение на столетие, траките почти са изчезнали. В тракийската низина и в Мизия те почти липсват и само тук-там в Стара планина и Родопите са запазени отделни тракийски общности, но всички те са християнизирани и елинизирани и само дълбоко в подсъзнанието си пазят знанията за мистиката на древните си предци. Библия бесика е бил последният опит на траките да вложат своя дух, орфизма, мистиките на Сабазий и Дионисий в християнството и така да го съхранят. Същото нещо по-късно българските тумир правят с тангризма, като се опитват да го вложат в християнството. Днес в нашето българско християнство, в легендите, митовете и народното ни творчество са втъкани древните митове и знания на българите, разбира се, и на траките. В своите книги се опитвам да отгърна завесата за тези дълбоко скрити тайни. Който има очи, ще види!

14.    В поредицата си „Тангра” често говорите за тангристкия кръст, бихте ли ни го обяснили?
Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

shema_tangr_krustВ пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек, но за да стане такъв, трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ съм описал какво представлява българинът.
В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Бога Небе. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към Небето. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани.

15.    Дори и след Освобождението 4-те части на тангристкия кръст не могат да се обединят в един човек, дали ще се случи някога?
– Ако сте чели внимателно книгите ми, сигурно сте разбрали, че в тях се разказва най-вече за това. Аз смятам, че съм един от хората, постигнали това

16.    Запазването ни като народ по време на турското робство е по-голям подвиг от всяка друга военна победа, как сме успели да се съхраним?
– Смятам, че днес времената са много по-трудни, отколкото по времето на турското робство. Тогава врагът е бил ясен. Днес той е сред нас, в нас. Днес ние самите сме си врагове. Тези, които избираме да ни водят, не го правят добре и не ни водят по сияйна пътека, а към пропаст.

17.    Последните години без битка, без куршуми и без явно подтистничество народът ни се топи, как да устоим?
– България като държава се превърна в антипод на самата себе си. Нашите политици са ни най-големите врагове. Около нас бушува Трета световна война, а ние дори не подозираме и не знаем за това. Тази борба не е за територия и не се води с армии, това е война за умовете и мечтите на хората. Всеки българин, който напуска родината, всеки, който иска да бъде друг, който иска да изживява „американската мечта“,  който се прави на европеец, е загубена от нас битка. Нашите политици са на страната на нашите врагове. Повече от 25 години те ни обясняват, че умните и предприемчивите напускали България, без да осъзнават, че ни наричат глупаци. Те ни смятат за такива и това си личи по всичко, което правят.
Днес България отдавна вече не е жива. Ние сме на изживяване. Българите вече не мечтаят, не виждат бъдещето си тук. Това не се свързано само със земята, ние сме унищожени като общност, като нация, нямаме гордост и национално достойнство. За съжаление в новата световна война ние бяхме първата жертва и днес всички ходят върху трупа ни, а последната ни кръв изтича на Запад или попива в черната ни земя.
Моите книги не са написани за живите, а за тези, които повечето вече смятат за мъртви. Аз се обръщам към същите тези българи, чиято кръв бавно изтича. Опитвам се да опиша не само как трябва да оцелеем, но и как да запазим честта, гордостта и достойнството си и не само да ни има като бездуховни биологически машини, а и как отново да се превърнем във Воини на Бог, как да си възвърнем мисията и светлата си душа. Това е най-сакралното ниво в моите романи. Не е достатъчно само да оцелеем, трябва да го направим по достоен начин, но и да издигнем смисъла на своето съществуване на ново, по-високо ниво.

18.    Разкажете ни за българското бойно изкуство „ДА”?
– Българите, а и въобще номадските народи, винаги са били най-добрите воини в света. Нашите народи са в основата на китайските и всички останали бойни изкуства, както и на бойните умения на западните народи. „Да“ е било не само бойно изкуство, както ние днес го разбираме, а и наука за стратегията, за това как човек трябва да живее и да се бори, как да хармонизира себе си и природата. Това умение българите наричали „Да“.
Преди много години аз създадох българското бойно изкуство Да Дао (www.dadao.org), което означава „Пътят на Да“. Опитах се да възродя българските бойни традиции, да съхраня знанието ни за бойните изкуства и да създам най-добрия боен стил.

19.    Кога са били най-тежките времена за нас, българите?
– Както вече казах, смятам, че днес за българите са най-страшните времена. Ние се намираме в началото на една битка и сме длъжни да победим и да запазим българите и България, както това са правели нашите предци. След като днес нас ни има, означава, че те са успявали, колкото и трудно да им е било. Днес ние трябва да бъдем на висотата на положението си.

20.    В поредицата „Ятаган и Меч” представяте еничарите като достойни войни, а повечето са били българи, има ли случаи, когато те са работили за освобождението на България?
– Днес ние сме прекарали знак на равенство между думата еничар и ренегат, но това правим от невежество и незнание. Нашите депутати се обиждат един друг, като се наричат еничари, но повечето от тях са просто роби. В нашата история не се говори за това, че много от еничарите, след като се пенсионирали, се връщали по родните си места и се грижели за майките и бащите си, ако имали такива, както и за своите роднини и съселяни. Днес голяма част от черквите, запазени и изградени по време на турското робство, са били подпомагани, подкрепяни и защитавани от същите тези еничари.

21.    Скоро излезе новият ви роман „Екскалибур – Мечът на Светлината“, разкажете ни за него?
– В „Артур“ историята на Авитохол продължава в Британия. Тумир и колобрите на няколко пъти прехвърлят мисията от българите на други народи. Едни от тези народи са келтският и английският. В последно време на Британските острови се откриват все по-нови и нови артефакти. Вече е почти сигурно, че Артур е живял в V век, че не е бил саксонец, норман или брит (келт), а е бил сармат. Така някога са наричали българите. Освен това в основата на Адриановия вал (древния град Калмен) бяха открити знаци на Тангра и надпис: „Тенгрийците бяха тук”. Знае се, че българи са живели в град Дева, Камулодунум (Камелот). Има подозрения, че рицарството в Западна Европа и Англия, кръглата маса, мисията с Граала са внесени от българи. В „Артур“ разкривам връзките между историята на българите и западните народи и искам да покажа колко повлияна е тяхната история от номадските племена.

22.    Изгубили ли сме безвъзвратно силата и достойнството на нашите предци?
– Щастлив съм, че книгите ми се четат от все повече хора, което означава, че те са будни и осъзнати и българският дух все още е жив. Вярвам в сила на нашия народ да се въздигне от пепелта и отново да възродим България!

Интервюто взел: Стефан Русев, гр. Варна
http://patuvashtochitalishte.bg/tokoraz_isto/

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която бе изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.

Най-важното за всеки български воин е преди всичко да изгради характера си. Всички други умения са второстепенни. Ние знаем, че характерът е наша броня и оръжие. Всичко друго можем да загубим, но характерът е винаги с нас и ни служи. Неговото изграждане е много трудно и мъчително, но постиженията му се губят най-бавно, защото това всъщност е духът. Дори когато човек остарява, неговият дух продължава да го води. Да изградиш характера си е като да създадеш меч. Първо трябва да го изковеш и многократно да го нагънеш. Това става с много насилие над себе си. В този момент има съпротива и хвърчат искри. После трябва да започнеш да го извайваш и оформяш, да го шлайфаш и да му предадеш баланс, красота и хищност. Едва след това идва най-тежката част, в която трябва да го поддържаш безупречен чрез ежедневна употреба…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата…

putuvaneto„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.

С баща ми се качихме в една пещера, която се намираше над селото ни. Там той ме остави само с един мях с вода. Трябваше в продължение на няколко дни да остана зазидан в пещерата, докато не получа знак как да се казвам. В нея трябваше да се отдам на съзерцание. Седнах и останах така дълго време. Постепенно загубих представа за времето и само вътрешното ми чувство ме караше да поддържам идеята от колко време съм в пещерата. Гладът въобще не ме измъчваше, но първата нощ едва издържах без сън. Клепачите ми натежаваха, но всеки път щом се унасях, главата ми тежко се отпускаше и се събуждах. Втората вечер вече се чувствах доста зле. От дългото стоене неподвижен и поради това, че не бях спал две нощи, изпаднах в състояние на транс. Започнах да получавам странни видения. Изведнъж пещерата започна да се движи и да се изкривява. Добивах усещането ту че летя, ту че потъвам. Това продължи и на втория ден. Напълно загубих контрол над себе си. Вече не знаех кой съм и къде се намирам. Започнах да чувам гласове, а бях сигурен, че съм сам в пещерата. После почувствах как някой поставя ръка на рамото ми. Бях подготвен, знаех, че това са заблуди на моите усещания и не се поддадох. Третата нощ нещата станаха нетърпими. Тялото ми страдаше. Не знаех дали съм буден, или сънувам, чувствах се като в кошмар. Исках и трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Ту изпадах в състояние на активност, което бе съпроводено с бурни измамни видения, ту в състояние на апатия – тогава стоях срещу стената, а часовете минаваха, без да ги усещам, все едно, че бях мъртъв.

 Изведнъж всичко се промени, помислих, че умирам. Чух изключително силен тътен. Гърмът беше толкова силен, че както бях седнал срещу стената, подскочих и паднах назад. От ударната вълна дъхът ми секна. Боляха ме гърдите и коремът. Въпреки това пак седнах и продължих да гледам към стената. Изведнъж пред мен възсия ярка светлина. Тя бе толкова силна, че за миг ме заслепи. Пред очите ми се появи огромен конник. Не изпитвах никакъв страх. Гледах страховития воин право в очите. Веднага разбрах – това беше бог Тангра. Тропотът на коня бе толкова силен, че отекваше в цялото ми тяло. Изведнъж конникът спря пред мен, а аз го гледах отдолу. От очите му струеше светлина. Той държеше в ръката си копие, което също като него светеше…“

откъс от книгата „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Цялата онази земя представлявала вкаменен дракон

„Някога, преди много години, келтите живеели в степта. Там е майката-степ. По-късно те се преселили в една земя, която в сравнение със суровата степ била като рая. В онази земя живеел народ, мистичен и духовен. Цялата онази земя представлявала вкаменен дракон. Гръбнакът му наричали планината Хемус, опашката му навлизала в морето, наричано Гостоприемно (Евксински понт, Черно море). Средата, пъпът на онзи дракон назовавали Сердика, Средец (среда) (днес София). На север и юг се намирали шиповете на опашката му, те се наричат Средна гора и Мизия. Тялото на дракона била древната планина Арбат (днес Родопа планина). Дионисиевото прорицалище било сърцето на онази земя. Когато драконът понякога се събудел от дълбокия си сън, земята там се тресяла неспирно…

откъс от първи том „Екскалибур – Мечът на Светлината“

Вашият коментар

Filed under Книги