Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата…

putuvaneto„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.

С баща ми се качихме в една пещера, която се намираше над селото ни. Там той ме остави само с един мях с вода. Трябваше в продължение на няколко дни да остана зазидан в пещерата, докато не получа знак как да се казвам. В нея трябваше да се отдам на съзерцание. Седнах и останах така дълго време. Постепенно загубих представа за времето и само вътрешното ми чувство ме караше да поддържам идеята от колко време съм в пещерата. Гладът въобще не ме измъчваше, но първата нощ едва издържах без сън. Клепачите ми натежаваха, но всеки път щом се унасях, главата ми тежко се отпускаше и се събуждах. Втората вечер вече се чувствах доста зле. От дългото стоене неподвижен и поради това, че не бях спал две нощи, изпаднах в състояние на транс. Започнах да получавам странни видения. Изведнъж пещерата започна да се движи и да се изкривява. Добивах усещането ту че летя, ту че потъвам. Това продължи и на втория ден. Напълно загубих контрол над себе си. Вече не знаех кой съм и къде се намирам. Започнах да чувам гласове, а бях сигурен, че съм сам в пещерата. После почувствах как някой поставя ръка на рамото ми. Бях подготвен, знаех, че това са заблуди на моите усещания и не се поддадох. Третата нощ нещата станаха нетърпими. Тялото ми страдаше. Не знаех дали съм буден, или сънувам, чувствах се като в кошмар. Исках и трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Ту изпадах в състояние на активност, което бе съпроводено с бурни измамни видения, ту в състояние на апатия – тогава стоях срещу стената, а часовете минаваха, без да ги усещам, все едно, че бях мъртъв.

 Изведнъж всичко се промени, помислих, че умирам. Чух изключително силен тътен. Гърмът беше толкова силен, че както бях седнал срещу стената, подскочих и паднах назад. От ударната вълна дъхът ми секна. Боляха ме гърдите и коремът. Въпреки това пак седнах и продължих да гледам към стената. Изведнъж пред мен възсия ярка светлина. Тя бе толкова силна, че за миг ме заслепи. Пред очите ми се появи огромен конник. Не изпитвах никакъв страх. Гледах страховития воин право в очите. Веднага разбрах – това беше бог Тангра. Тропотът на коня бе толкова силен, че отекваше в цялото ми тяло. Изведнъж конникът спря пред мен, а аз го гледах отдолу. От очите му струеше светлина. Той държеше в ръката си копие, което също като него светеше…“

откъс от книгата „Пътуването“, автор Токораз Исто

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s