Monthly Archives: февруари 2017

Блатото неуморно продължаваше да ги държи в мъртвата си хватка

„На едно място застигнаха натоварена догоре каруца, впрегната с два вола. Каруцата се беше извратила от пътя, беше паднала в блатото и бавно потъваше. Мъжете знаеха, че ако скочат да разтоварват каруцата, само ще помогнат по-бързо тя да потъне, а можеше и тях да завлече. Затова стояха отстрани и гледаха. Явно животните, които бяха впрегнати в каруцата, дълго се бяха борили, защото сега лежаха изтощени, а в очите им се виждаше бялото, така както гледат воловете, когато в очите им се взира смъртта. Блатото неуморно продължаваше да ги държи в мъртвата си хватка и да ги влече надолу. Хората, на които беше каруцата, се въртяха отстрани и се чудеха какво да направят. Те бяха в безизходица.

Маринчо и Яне едва ходеха, като мъкнеха прогизналите си ямурлуци. Сега те страшно им тежаха. Маринчо проклинаше деня, в който поиска да тръгне с Яне. Ямурлукът му не спираше водата и Марин целият бе мокър. Чобанското наметало бе станало тежко като камък. Когато видя хората, отначало се зарадва, но после осъзна безизходицата, в която те бяха изпаднали. Хората стояха отстрани и кършеха ръце. Животните бяха вече съвсем изтощени. Хората знаеха, че ако загубят колата с реколтата, са осъдени на гладна смърт през зимата. Воловете пък бяха единственото им богатство. Така те се чудеха какво да правят. Беше ги страх да нагазят в блатото. Гъстата лепкава кал бе обхванала каруцата и я влечеше надолу. И тогава, за учудване на Марин, Яне хвърли ямурлука си и без дори да е помолен от хората, нагази в блатото. Опря мощните си гърди до гладкото дебело дърво с формата на вълна, в което воловете вкарваха главите си. В Боляровия хан на него му казваха бундрук. Едната му ръка хвана един от железните пръти, които ограничаваха да не могат воловете да измъкнат вратовете си. Тези пръти се наричаха джигла. Другата му ръка хвана дървото, което свързваше бундрука с каруцата. Тази дървена ритла се наричаше чикиджек. Яне натисна точно там и застана редом до изморените животни. Те като че ли усетиха помощта и напрегнаха сили докрай. Дървото изпращя от силния натиск. Яне напрегна мишци. Хората гледаха и не можеха да повярват на очите си. Яне продължаваше да натиска, а дървото „стенеше” под напора му. Скоро протяжното скърцане се чу и надолу по „гръбнака” на каруцата. Воловете напрегнаха сили и си повярваха. Явно натискът на мъжа се усещаше. Отначало каруцата само леко помръдна, след това много бавно, почти незабележимо, се раздвижи, а най-накрая колелата се завъртяха и тежко се измъкнаха от капана, в който бяха попаднали. Яне напрягаше мишци, докато съвсем не измъкна каруцата от калта. Сега земята под краката на могъщите животни беше по-твърда и те бавно потеглиха. Вярно, краката им трепереха, но вече можеха да си починат и чак след това да се приберат.

Селяните се втурнаха да целуват ръцете на своя спасител. Мъжът му предлагаше да му плати или поне да му даде част от реколта, но Яне не искаше нищо.

Изумен Марин гледаше тази сцена. Колко силен беше този човек? Колко издръжлив и неуморен, и с каква лекота, като на шега, се втурна да помогне?! Колко вяра имаше той в собствените си сили, за да повярва, че може да измъкне натоварената волска каруца от блатото? Колко смелост и вяра имаше този човек и каква скромност?“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги