Най-важното нещо, за да оцелееш, е да си най-силен…

„– Какви глупости говориш? Това е най-мъдрият човек в Европа и в света. Той може да чете и пише на всички езици и познава всички азбуки, такива, каквито тези хора тук не са й сънували. А като воин той няма равен на себе си. Той е най-добрият стрелец с лък и най-добрият воин с меч. Ти си някакво разглезено, опърничаво хлапе, там, откъдето идвам, щяха да те поставят на мястото ти за един миг само. Деца, много по-малки от теб, само слушаха и търпяха, устите им бяха безмълвни, а от очите им капеха сълзи, но не смееха да отвърнат и думичка на по-възрастните от тях.
Момчето слушаше намръщено. Личеше си, че това, което Дийл казваше, не му харесва, още по-малко му се нравеше острият език на мъжа, който го шибаше като тънките жила на бич.
– Аз ще победя всеки! – извика момчето и гордо изпъчи мършавите си гърдички. – Аз съм рицар и ще стана най-големият герой на Британия! Някой ден ще предизвикам Ланселот и дори сър Гауейн!
– Онези деца, за които ти говоря, бяха истински воини, те бяха научени на скромност и доблест от малки. Те бяха търпеливи и мълчаливи и издържаха на болка. Ти си като западните селянчета, горди и надменни, страхливи, слаби и нищожни, но много говорещи. В сравнение с тези, за които ти говоря, си нищо.
Момчето беше гневно, то изгледа Дийл с неприкрита омраза. Суровият воин обаче не обърна внимание на това. Той продължи да язди и да говори, без да се съобразява с чувствата на момчето.
– Тукашните деца сте смешни. Ти не знаеш кои бяхме ние. Ние бяхме малки, нас ни биеха, степта бе жестока. Загубих баща си, когато бях много по-малък от теб. Майка ми трябваше да се грижи за мен и за братята ми. Ние бяхме деца. Всеки ден се упражнявахме да се бием, яздехме, стреляхме с лък, докато кожата по пръстите на ръцете ни не се обели. Държахме грубата и тежка дръжка на меча до изнемога, докато от дланите ни потечеше кръв. В свободното си време ние се биехме и борехме. След това ловувахме, защото от това зависеше да не умрем от глад. Най-важното нещо, за да оцелееш, бе да си най-силен и аз бях. Така израснах с другарите си. Заедно ни хвърляха срещу враговете. Заедно препускахме в степта. Заедно, всичко правехме заедно. Ние бяхме истински воини. Ти не можеш дори да си представиш какви бяхме. Такива като теб въобще не вирееха сред нас. Сред нас нямаше такива, които да не уважават възрастните и да говорят толкова много.“

откъс от втора част „Мерлин“, поредица „Артур“, автор Токораз Исто

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Те сигурно се използваха за подшиване на кожените пергаменти, за да стане книгата здрава. Със светкавична бързина той извади камата на куриоса и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две. Момчето го гледаше изумено.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво. Помниш ли онова дърво, което ти показах? То беше шаманско дърво, на него българите привързваха своите оброчни върви и ленти.

– Но онова дърво беше сухо – каза момчето.

– Не, то беше зелено и цъфтеше, но в другите светове. То символизираше Световното дърво, това което хуните наричат Бой Терек. Може да има хора, които да завързват връвчиците си на оброчни места.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

– На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

Двамата мъже опитаха сами да си завържат връвчиците, от двете страни на които Авитохол бе направил възелчета, но не успяха. Беше много трудно сам да направиш това, затова всеки върза на другия такава на лявата китка.

– От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7526 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.