Нашите воини живееха суров живот, в борба със степите и враговете…

„…Ние бяхме хора, посветили живота си на войната, но ние не отивахме в саракта след като умрем, както правеха воините на другите народи. Ние не съществувахме само в този свят, докато бяхме живи. Не! Още приживе ние съществувахме и в саракта. Сарактът беше мрачна долина, в която всеки български воин съществуваше според това колко оренда преминава през него, колко битки е преживял и победи удържал, колко врагове е убил и как е живял. Сарактът беше място, където всеки от нас съществуваше. Колкото по-млад воин си, колкото по-млада е душата ти, толкова по-малък си в саракта. Имаше воини, чиито имена бяха легенди и се извисяваха в саракта, други бяха толкова малки, че въобще не съществуваха. Ние, българските воини, знаехме, че един воин живее истински и съществува само в саракта. Това, че си се родил и съществуваш в този свят, още нищо не означаваше. За българските воини, за воините на Тангра много по-важно беше какво представляваш в саракта. Всеки живееше преди всичко в саракта и заради саракта. Всеки живееше така, че да бъде по-значимо същество в саракта. Другите народи не харесваха нашите воини, защото те много малко живееха в този свят, а повече в саракта. Нашите воини не пиеха алкохол, не се веселяха като останалите воини, не се радваха на победи в този свят, отстрани те изглеждаха мрачни и целенасочени. Другите воини почти винаги чрез победите си се стремяха към власт, пари или слава; нашите воини воюваха и живееха в самота, битка и борба, те винаги насочваха взора си навътре в себе си. Това беше така, защото ние много повече бяхме в саракта, отколкото в ежедневния живот. Може би затова бяхме едни от най-силните воини. Въпреки това другите народи не ни харесваха и дори когато трябваше да застанат редом до нас в бойния строй, си личеше, че потръпват от притеснение и неприязън. Това обаче нас не ни интересуваше. Ние бяхме българи – посветени хора, другите народи не означаваха нищо за нас. Дори когато бяхме съюзници, то беше само временно…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Тишината ги заглушава, поглъща ги…

„Повечето хора не говорят пълноценно, те произнасят различни думи, но чуват само това, което искат или което имат сила да понесат. В обикновения свят много често става така, че всеки човек говори това, което му е в главата, но никой не чува, а и не се интересува от това, което говори другият. Ако имаш силата да погледнеш хората отстрани, ще видиш, че те са като в някаква лудница. Всеки говори, никой не слуша, всеки е прекалено много в главата си. В същото време те крещят, защото смятат, че другите не ги чуват, тишината ги задушава, поглъща ги, тя ги плаши повече от смъртта. Човечеството е съставено от глухи хора, които много искат да чуят някакъв глас, но през цялото време чуват само и единствено себе си.“

Откъс от поредицата „Артур“ на писателя Токораз Исто
www.orendabooks.com

Мъжете на мисията трябва непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл

„- За да напуснеш това място, трябва да ми обясниш нещо. Аз ще ти разкажа една история, а ти ще ми обясниш как я разбираш. Ако остана доволен, ще напуснеш моите недра, ако ли не, ще останеш тук завинаги. Това, което повечето хора не помнят или се опитват да забравят е, че животът им трябва да има смисъл. Обикновените хора могат да си позволят да не обръщат внимание на това, но мъжете на мисията са длъжни непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл, че заслужават да живеят, да поемат храна, да вдишват въздух. За другите хора това е даденост, но за хората на мисията това е привилегия, която трябва да защитят. Това е цената, за да имаш възможността за оставиш името си изсечено в каменните страници на света, да живееш живот-легенда, да бъдеш, да те има, са останеш завинаги в света на Силата. Дойде времето, в което трябва да покажеш дали можеш да мислиш, дали заслужаваш да живееш. Ако ми отговориш, ще излезеш от тук и ще живееш, ако ли не, ще останеш вечен пленник на тези стени и тук ще изтлееш.

Сега слушай!…“

откъс от историческата поредица „Артур“