„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.
Ирник го гледаше изумен.
– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.
– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?
– На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.
От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!
– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?
– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.
– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?
– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!
Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.
– Татко, какво искаш да кажеш?
– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.
Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“
На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!
В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.
„Мъжът стоеше и гледаше това, което се разкриваше пред очите му. През това време мислите му „летяха“ към миналото, връщаха се към настоящето, стрелкаха се нагоре като птички, после се спускаха и той виждаше някои сцени от живота си все едно отново бе там. Животът! Улисан в живота, той сам не бе разбрал кога бе минал животът му с голямо „Ж“. Колко различни бяха животът и Животът. Малкият живот, ежедневието, рутината, малките мисли и страсти, прехраната, оцеляването, всичко това бе чудовище, изгризало времето му, то му бе отнело възможността да живее живота на осъзнаването, да бъде змей, творец, космическо същество, черпещо от изначалния смисъл. Ежедневието го бе погълнало и само няколко пъти бе имал силата и възможността да изплува. Повечето хора нямаха и толкова възможности в своя живот. Сега мъжът разбираше, че ежедневието бе октопод, хидра, демон, който те дави в себе си, поглъща те, отнема ти възможността да изплуваш, да се родиш и огледаш, да се осъзнаеш. Днес той съжаляваше, че не е бил по-силен през живота си. В този момент той усещаше болезнено цялото време, което бе загубил в преследване на малки, тленни, незначителни цели. Сега, когато бе по-близо до смъртта, отколкото до живота, си даваше сметка колко глупаво е постъпвал, като е отделял времето си за неща, от които не бе останала и следа. Много неща, които му се бяха стрували важни и значими, заради които бе залагал живота си, сега се разпадаха на прах пред очите му и той се питаше: „Защо е било всичко това?“ „Защо не бях по-умен, виждащ и знаещ, тогава?“…
Токораз Исто 