„Мъжът стоеше и гледаше това, което се разкриваше пред очите му. През това време мислите му „летяха“ към миналото, връщаха се към настоящето, стрелкаха се нагоре като птички, после се спускаха и той виждаше някои сцени от живота си все едно отново бе там. Животът! Улисан в живота, той сам не бе разбрал кога бе минал животът му с голямо „Ж“. Колко различни бяха животът и Животът. Малкият живот, ежедневието, рутината, малките мисли и страсти, прехраната, оцеляването, всичко това бе чудовище, изгризало времето му, то му бе отнело възможността да живее живота на осъзнаването, да бъде змей, творец, космическо същество, черпещо от изначалния смисъл. Ежедневието го бе погълнало и само няколко пъти бе имал силата и възможността да изплува. Повечето хора нямаха и толкова възможности в своя живот. Сега мъжът разбираше, че ежедневието бе октопод, хидра, демон, който те дави в себе си, поглъща те, отнема ти възможността да изплуваш, да се родиш и огледаш, да се осъзнаеш. Днес той съжаляваше, че не е бил по-силен през живота си. В този момент той усещаше болезнено цялото време, което бе загубил в преследване на малки, тленни, незначителни цели. Сега, когато бе по-близо до смъртта, отколкото до живота, си даваше сметка колко глупаво е постъпвал, като е отделял времето си за неща, от които не бе останала и следа. Много неща, които му се бяха стрували важни и значими, заради които бе залагал живота си, сега се разпадаха на прах пред очите му и той се питаше: „Защо е било всичко това?“ „Защо не бях по-умен, виждащ и знаещ, тогава?“…
откъс от историческата поредица „Артур“
Токораз Исто 