От птичи поглед Египет би приличал на огромна ленива змия, която пълзи, извивайки се от пустинята към морето

„Египет е най-старата запазена до днес култура в света – каза той, а аз го слушах мълчаливо. – Нашата страна е изключително деликатна и крехка, всичко в нея: нейното могъщество и сила, дълговечността й, се дължи на едно нещо, на Хапи. Така в древността се е наричала река Нил. Всъщност Египет е една тънка плодородна ивица земя около реката. Тя е толкова тънка, като че заплашва във всеки един момент да прекъсне. Който е ходил с лодка нагоре по течението на Нил е усещал колко деликатен е животът и как всичко зависи от волята на боговете. Египет е плодородна долина, притисната от два планински масива. На запад се намират полегатите хълмове на либийската пустиня, а от другата страна са много по-стръмните склонове на Арабската пустиня. Не голямата, а тази, която се простира между Нил и Папирусово море (днес Червено море). Колкото повече реката отива на север, толкова стените на планините се снишават и се раздалечават и се образува плодородна низина, която свързва този каньон със Средиземното море. Тук Нил, вместо да тече по тесен коридор, се разделя на няколко ръкава по обширна долина с форма на триъгълник. Този триъгълник, наричан делтата на Нил, има за основа брега на Средиземно море.

Всички градове на Египет са разположени или в делтата на реката, или нагоре по течението й. Една част от градовете са от единия бряг, а други – от другия. От птичи поглед Египет би приличал на огромна ленива змия, която пълзи, извивайки се от пустинята към морето, а делтата е нейната глава. В такъв случай Александрия ще е лявото око на змията, а Дамиета – дясното. През есента, когато Нил залива долината на Египет, тази дълга змия има синкав цвят на водата. През зимата, когато растителността избуява, водата се оттегля в коритото си и става слаба, като че ли изворът й пресъхва. Тогава змията би станала свежозелена от буйната растителност и тънките синкави ивици, каналите, които пресичат делтата. Тогава би изглеждало, че на змията й поникват пера или по скоро пух. Скоро синята ивица би се стеснила още повече и би се превърнала в златна, заради житата и ечемика, които зреят. В средата на лятото реката вече би станала толкова тънка, че на места изглежда, че ще прекъсне или че там никога повече няма да тече река. А тялото на змията би било оцветено в пепеляво сиво, като мъртво, поради сушата и прахта. Този момент е кратък, но напомня за смъртта. Миг след това водите на реката отново прииждат и носят със себе си плодородни наноси и животворна влага. Животът отново избуява и всичко започва отначало. Цикличността, това е най-важното нещо за Египет. Около това се върти нашият живот. Това е в основата на нашата религия. Цикличността на живота. Редуването на живота и смъртта. Тук, с горещия и сух климат на пустините, без живителната река животът на хората и животните би бил немислим.

Навсякъде другаде в света, освен че има река или море, валят и дъждове и така там животът е гарантиран от тези два източника на вода и влага. В делтата вали дъжд най-много десет пъти в годината, а нагоре по течението, в Горен Египет вали веднъж на десет години.

Ако през Египет не течеше свещената река Нил, вместо люлка на цивилизацията той би бил просто една пустинна долина, каквито има много в голямата пустиня. Нил е толкова живителен, защото освен вода влачи със себе си плодородна тиня и минерали, отмити от скалите в горното си течение. Именно тези наноси правят от водата безценно богатство, в което вирее всичко. Тази тиня и горещият климат са причина обградения с пустини египтянин да получава по три реколти през годината.“

откъс от поредицата „Тангра“

Тя не беше жена, а скъпоценен камък…

„Хипатия беше съвършена! Ти не можеш да разбереш това! Трябва да имаш очи, за да видиш съвършенството! Това е нещо, което само аз мога да оценя. Трябва да изграждаш това умение. За останалите хора съвършенството не съществува. Тя имаше съвършена красота. Само аз можех да я видя и да я оценя по достойнство. Всички останали, които се навъртаха около нея, не бяха достойни за това, което представляваше. Освен красота, Хипатия притежаваше духовна чистота. Тя сияеше с вътрешна светлина, допълвана с деликатния чар и изтънчеността на образованието й. Теон я беше обучил да бъде радост за всичките сетива на някой мъж. Аз бях единственият мъж, който можеше да я оцени. Само аз бях достоен за нея. Нейната образованост нямаше равна в света. Тя не беше жена, а скъпоценен камък. Хипатия бе самото въплъщение на красотата, не само външна, а и вътрешна. Тя трябваше да се докосва нежно и да не се зацапва. Винаги съм се опитвал да се обграждам с красотата. Цял живот се борих да създам един по-добър свят. Свят от красота и изтънченост. Днес обаче човечеството не е готово за това. Някой ден светът ще стане такъв, за какъвто мечтая, но сега хората са груби и недодялани. В този свят трябваше да се действа така и аз нямах друг избор. Съжалявам, че не живях в по-добри времена. Исках с Хипатия да живеем в онзи свят, който се опитвах да изградя.

Цял живот съм се стремил към красотата. Хипатия беше ефирна и чиста, тя беше самата Красота. Опитвах да събера красотата, независимо дали запечатана на платно, в дърворезба, или изваяна от злато, сребро и стъкло. Колекционирах красотата, но това беше мъртва, застинала красота. Исках и жива и я намерих – Хипатия. Красота на Хипатия беше несравнима с тази на студения метал, на платното или дървото. Това беше висша красота, топла, мека, жива. На нея можеш да й се насладиш, да разговаряш с нея, да я докосваш, да я галиш! Можеш да я притежаваш напълно, да й се дивиш и възхищаваш, да откриваш все нови и нови неща, на които да се наслаждаваш. Само това исках от Хипатия! Само това!

Исках да бъда по-близо до моя блян, но с нея живеехме в различни светове. Винаги е имало вражда между нашите родове. Тя принадлежеше на науката, на библиотеката. Този спор между античните хора и християните е от векове.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Българите винаги са били народ със сложни възгледи

„Едно от нещата, които християнството е наложило първо, е смяна на имената. Съществува непрекъсната борба между религиите и националното самосъзнание. Промяната на имената е първото обезличаване на народите, което световните религии налагали. Те винаги са се опитвали да се поставят по-високо от народите и да ги обезличат.

Нашият народ също е пострадал от религиите. Днес това, че християнството е било полезно за народа ни, че ни е помогнало да се спасим, съхраним и запазим, се повтаря като мантра от някои хора, които не осъзнават какво говорят. Първото обезглавяване, скопяване и обезличаване на народа ни е започнато от Борис и е продължено от сина му Симеон. Това е първият опит за религиозен геноцид срещу българите. От онзи момент ние вече не сме себе си и не можем да си намерим място. Хармонията, силата, спокойствието и дълбочината на народа ни е загубена, както изглежда днес, безвъзвратно. Това е началото на края за нас. Българите обаче са корав народ и досега религията не е успяла да ни прекърши и обезличи. Цялата тази борба и всичко, което се е случвало и последствията от него, това, което се случва и до днес, ще опиша в своята книга „Покръстването”. В своите книги се опитвам да разкажа за тумир, да разкрия дълбочината на нашата история, да осветля дълбоките връзки най-вече в духовната история на света.

Друго нещо, от което народът ни е пострадал от религии, е това, че днес ние възприемаме за българи само тези от нас, които са християни. Това е така, въпреки че днес българите мюсюлмани и в Татарстан и Башкортистан от така наречената Сребърна България, някога водена от Котраг, както и останали в Чечения и Дагестан, някога наречени Черна България, водени от Бат Баян, както и тези останали в степите на Русия и Украйна, някога водени от Айяр (Авар), са по-многобройни от българите християни. Днес обаче ние сме разделени. Ислямът и християнството са ни променили и разделили. Днес ние, наследниците на тези, които някога са носили в себе си кръвта на седемте свещени, богоизбрани рода, не се познаваме. Ние не възприемаме за свои дори нашите братя помаци, към които се отнасяме с подозрение. Да не говорим за отношението към еничарите, много от които никога не преставали да се чувстват българи и дори оставали скрити християни. Днес тези, които търсят опора на народа ни в християнството, не разбират, че това е бягство и там няма как да се открие нашата идентичност. Наистина, когато сме съществували в сунитски халифат (Османската империя) и отвсякъде сме били заобиколени от ислям, вярата е било възможно да ни пази, но днес християнството отново е наш враг и се опитва да ни обезличи. Нашата история е изпълнена с примери, в които вярата е късала живо месо от народа ни. Тези от нас, които казват, че християнството е било полезно за народа ни, не осъзнават, че вярата и религията са най-нисшата проява на духа, които разделят, а не обединяват и въздигат. Такива разглеждат света черно-бял и според тях тяхната истина е валидна за всички. Знам, че идеите ми са непопулярни и трудни за разбиране и е много по-лесно да развяваме знамена, да лепим афиши, да заклеймяваме. Колкото по-близо до реалността обаче са нашите възгледи, колкото по-малко повлияни от пропаганда и самозаблуди са, толкова повече ни приближават до истината. Българите винаги са били народ със сложни възгледи, който е съумявал да наложи своята дълбока гледна точка и да изисква от народите да бъдат на ниво. Аз искам днес тези от нас, които могат да го направят, да се опитат да бъдат наследници на тумир и колобър. Чрез книгите си се опитвам да събудя точно този дух, да го съхраня и запазя, да го предам на нашите деца и наследници.“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто