„Човек, който се страхува за здравето и живота си, не може да бъде воин. Такива хора са страхливци. Знаеш ли колко много страхливци съм срещал в живота си? Тези са като статуи застинали по Пътя. Много от тях продължиха да говорят какви воини са, но нямаха сили да прекрачат и не са нищо повече от страхливци. Ако и ти си такъв, продължавай да говориш за болката, да се оплакваш, да очакваш от такива като теб съчувствие! Това можеш да правиш, но тогава няма как да се наречеш мой син!
– Татко, това, което ми описваш, съвсем не е радостно! Ти искаш да кажеш, че така ще бъде цял живот! Че цял живот ще бъда съпровождан от опасността да бъда убит, болката, терзанието, страданието ще са мои неизменни спътници! Заслужава ли си такъв живот?
– Това всеки сам избира за себе си. Ако носиш в себе си душа на воин, ти ще преглътнеш този горчив хап. Воинът е такъв и не може да живее по друг начин. Ако рискът ти се струва прекалено голям, това означава, че просто не си роден за воин. Болката е минимумът, който трябва да си готов да понесеш, за да бъдеш воин.
– И докога ще продължава това?
– Докато не умреш.
– Не съм съгласен! Не желая да изпитвам болка и да страдам през целия си живот! Искам да живея, да бъда щастлив!
– Много хора се жалват и казват, че животът е лош, тежък, че е дело на Сатаната. Аз веднага мога да докажа, че животът е хубав. Ако земята беше място, където всички страдат, тя щеше да бъде като ад. Тогава всички хора щяха да искат, колкото се може по-бързо, да се самоубият и да напуснат този свят, да се разделят с живота си. Болките и страданията щяха да ги подтикват да направят това. Когато човек реши, че няма смисъл да живее и да преживява страдание, което няма да има край, той би посегнал на живота си. Ние обаче не наблюдаваме подобно нещо. Всички хора със зъби и нокти се борят да останат живи, да поживеят още миг повече, дори тези, които цял живот се оплакват. А тези, които се самоубиват, правят това с огромно съжаление. Животът е хубав, затова те така се разделят с него. Това е най-сигурното доказателство, че земята и този живот са желани, че хората са повече щастливи тук, отколкото нещастни, че са доволни и това тук е по-скоро раят, отколкото адът. Най-важният извод от всичко казано дотук е, че си заслужава да се живее. Какъвто и да е животът – добър, лош, колкото и болки и страдание да има в него, трябва да го изживееш, да приемеш това, което съдбата (Бог) ти е предопределила.
Ти казваш, че искаш да си щастлив, но трябва да знаеш, че хората, които живеят неосъзнато, като някакви идиоти, се стремят към това щастие. Можеш да бъдеш щастлив само ако си глупак, но това означава, че ще живееш както всички глупаци, в „матрицата“, неосъзнато. Аз вече съм ти обяснявал разликата между това да се стремиш да бъдеш щастлив и да възприемаш щастието като преживяване и това да си щастлив, но като състояние.
Ти мислил ли си какво е болката? – българинът спря за миг, след което продължи да говори: – Болката е най-страшното нещо на света. Болката и страхът са едно и също нещо. Много хора смятат, че ги е страх от смъртта, но всъщност ги е страх от болката. Страхът изгражда този свят. Този свят, в който ние можем да съществуваме, е изтъкан от болка или поне ние така го възприемаме, но всъщност болка няма. Болката е нещо, което ние преживяваме, но тя няма материално изражение. Човек изпитва болка, несигурност и страдание, но може и да си внуши това. Ако знаеш, че няма болка и страдание, можеш да направиш така, че тя да не съществува за теб…“ – откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто
Токораз Исто 