„Александър не се спогодил с бесите и следващите дни били най-трудните в живота му. Вярно, никъде не е описана битка с бесите, защото такава нямало. Всъщност бесите не дали битка на Александър. Всеки един от тях му обявявал лична война. Бесът изглеждал фалангата, извиквал, размахвал своя ромфей и се втурвал в битка. Македонците били потресени от такова зрелище. Ако бесът успеел да оцелее, той се изтеглял и продължавал да напада фалангата. Нападенията се сипели едно след друго и силно затруднявали преминаването през планината. Фалангата била нападана през целия ден, през нощта нападенията не спирали, а се подновявали с още по-голяма сила. Александър бил изумен от уменията и силата на бесите. Такава борба той не познавал и бил много впечатлен от противниците, с които се сблъскал тук, в Родопа планина. Александър бил гениален пълководец, след няколко месеца той проумял, че само губи от такава война на изтощение. Освен това по никакъв начин не можел да използва и провери ефективността на фалангата на ветераните. Така с времето разбрал, че никога няма да може да удържи окончателна победа над бесите. Македонците копнеели да достигнат до равнината и да се разгърнат, за да дадат битка на траките и да ги победят. Колкото повече обаче навлизали в Родопа, толкова повече те затъвали като в блато. Скоро Александър решил да промени отношението си към бесите. Вместо да опитва боеспособността на ветераните си, той решил и започнал да предлага на всеки воин да го придружи в похода му до края на света. Повечето беси се съгласявали без никакво колебание. Това озадачавало македонеца. Доскоро озадачаваше и мен – каза Приск. – Но сега, когато разбрах повече неща за Дионисий и Загрей, започнах да разбирам защо бесите постъпили така.
… При похода си Александър взел със себе си отряд от бесите. Те стоически издържали всички лишения. Бесите не говорили и не общували с останалите воини. Армията на Александър включвала бойни отряди от всички покорени народи и от неговите съюзници. Бесите стояли в този съюз като капка зехтин във ведро с вода. Те се хранели отделно, правели своите ритуали и никого не допускали до себе си. Останалите народи също ги избягвали и се страхували от тях.
Отрядът мечоносци-беси на Александър бил винаги в първите редици на битката. Те се втурвали във вихрена атака, ревейки като зверове, като развъртали своите ромфеи. Често, докато фалангата пристигнела, бесите вече били разбили врага. Това направило силно впечатление на Александър, но най-много го изумило това, че когато воините пристигнели, виждали страшна гледка. Бесите, надвесени над мъртвите още неизстинали трупове на враговете, разкъсвали телата им с ръце и ядели от вътрешностите им. Това потрисало „цивилизованите” гърци и македонци. Те говорели за бесите като за канибали и магьосници и никой не искал да остава насаме с тях.
– Всъщност бесите разкъсвали телата на своите врагове, те премахвали титаничната обвивка и изяждали, поглъщали искрицата светлина на Загрей – каза Бероес, който се присъедини към нас и разговора ни.
– Така е! – съгласи се Приск. – Дълго време не можех да разбера защо бесите правели това. И аз като гърците ги смятах за канибали, сега обаче започнах да разбирам. Всъщност бесите през целия си живот преследвали искрите на Загрей, които били пръснати из всички хора. Не знам дали ядели топлите още сърца на хората, или част от черния им дроб, но те вярвали, че трябва да съберат колкото се може повече Светлина в себе си. Загрей бил пръснат из всички хора. Бесите искали да станат колкото се може по-светли и просветени. Те искали да увеличат божествената си херметическа същност и не се интересували от титаничната си същност.“
Токораз Исто 