Човек без морал, повърхностен, не може да бъде велик воин

„– Курт, в последно време забелязвам, че с все по-голямо желание идваш да те уча. Виждам, че се справяш много добре, но искам да знаеш, че това да въртиш меча е само една част от бойното умение. Зад оръжието винаги стои воинът. Знам, че си малък още, но за истинското знание никога не е рано и думите, разкриващи го, трябва да се изговарят непрекъснато. Ако не се прави постоянно, постепенно с времето остава само физическото, полузнанието, полуистината, лъжата. Физическото е само една малка част от бойното умение, това как ще въртиш меча не зависи само от това колко е силна ръката ти, колко и какви техники знаеш, колко си бърз, издръжлив или точен. Много по-важно е какъв е духът на воина, колко е морален, какви са устоите му.

Човек без морал, повърхностен, не може да бъде велик воин. Великият воин води непрекъсната вътрешна борба, която обикновено изгражда и стоманизира неговия дух. Колкото по-голяма е борбата, която воинът води в себе си, толкова по-велик е.

Когато бях дете ни учеха, че трябва да живеем така, че никога да не се посрамим пред семейството и да хвърлим кал върху чистите и сияйни лица на нашите предци.„

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Ужасът не е в мрака, а в главата на човека…

„Неговите учители го бяха учили: „Страхът не съществува в света, той не е реален. Няма страх за всички, както има земя, камъни или вода за всички. Страхът е само в твоята глава. Това, което те кара да трепериш и да се боиш, за друг човек е нищо. Хората в града често се страхуват от тъмнината, а ние я обожаваме, тя ни помага да се скрием, да се промъкнем по-близо и незабелязано до животното. За нас мракът е приятел и помощник, а за тях е враг, нещо непознато. Те се боят от тъмнината, ние я прегръщаме и се стопяваме в нея. Някои хора се боят от змии, други ги обожават, някои се страхуват от кучета, за други те са техните най-добри другари и се отнасят с тях все едно са хора. Страхът най-често се появява, когато нещо не го познаваме и не искаме да го приемем. Той винаги е преувеличен. Хората, които се боят от мрака, всъщност не се страхуват от тъмното, тъмнината те населяват с всички същества от своето въображение, които реално не съществуват, но те ги дорисуват, възпаленият им от страх ум ги доизмисля, след това ги умножава, увеличава до неузнаваемост и ги превръща в ужас. Но ужасът не е в мрака, а в главата на човека.“

 

книгата „Кубрат“, поредица исторически романи „България“

Тук хората бързат, без дори да знаят закъде…

„- Губя се, потъвам, давя се в самота на това място! Не мога да вдишам! Безличното море на самотата ме поглъща! Губя се в тълпите непознати хора, които ме обграждат, удрят и отнасят!

Тук, в големия град, в Западния свят, хората винаги бързат, често без да се замислят за къде. На българина му се струваше, че целият свят, който нарича себе си „цивилизован“, е заразен от една обща тревожност. Често в това бързане хората изпускаха много важни моменти от своя живот. Това бързане не винаги си струваше и не означаваше, че живеят пълноценно. Тук всички бързат и са като част от някакъв механизъм, на който някой е пренавил пружинките. Дори когато се забавляват, тук хората бързат. Те сами се ускоряват, без дори да го усещат. Бързат, бързат, винаги бързат. Ако ги попиташ защо, ще ти кажат: „За работа“, „За среща“, „Да не закъснея“, „Да свърша по-бързо“, други ще се учудят и ще кажат: „Що за въпрос?“ Повечето дори не усещат тази тревожност, те така си живеят. Такива хора винаги ще измислят някакво оправдание, но не работата и забързаният ритъм на другите ги кара да бързат, а някакво вътрешно напрежение, чувство за неудовлетвореност, за това, че са изпуснали някакви важни моменти, че винаги закъсняват. Всички те имат толкова незначителен живот и са кухи и самотни, че ако не са част от тълпата, не се чувстват полезни, живи и значими. Затова повечето от тези са спокойни, само когато вършат нещо, когато бързат, само в тези моменти успяват да се спасят от своята незначителност.

Градът – той е ненаситно чудовище, което поглъща жертвите си, дъвче ги, смила ги. В този град всеки човек, за да оцелее, трябва да е крадец, да краде и да трупа, за да го има. Всеки краде и обира другите, дори глътката въздух, която всеки вдишва, трябва да я отмъкне от нечие чуждо гърло. Всеки краде, но и от всекиго крадат, а най-големият крадец е Градът.“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто