Това е силата на този народ…

http://orendabooks.com/index/book/mainCategoryId/1/bookId/120

„Българите са способни хора, които създават неща, смятани за невъзможни от другите. Това е силата на този народ, който мечтае, дерзае, предизвиква Бог, макар и малък, дръзва да се сравнява с големите, изправя се дори срещу самата природа и може да съществува там, където всички се огъват. Той прави крачка напред, когато другите отстъпват, отстоява това, което останалите предават и забравят. Българите са горд народ, с чест и достойнство, които могат да будят само уважение.“

Хората тук винаги бързат нанякъде…

„Вижте се! Това ли е вашата цивилизация? Телата ви са оковани в домове, душите ви са в оковите на страхове и слабост, живеете между четири стени и покрив, движите се в тесни улици, храните се с помия, хората ви са мръсни, болнави, отчаяни и бедни. Тук, в този град, ако някой не храни хората, те ще умрат от глад, защото те не могат да живеят по друг начин, не могат нищо да си уловят.

Хората тук са жалки, с малки цели, не само телата, а и душите им са оковани, мечтите също. Тук, в града, мечтите на тези изглеждат огромни, обсебват цялата им душа, но извън града, погледнати отстрани, те са малки и жалки, незначителни. Хората тук живеят като че са задължени да го правят и бързат, винаги бързат нанякъде, ако ги питаш накъде, знаят и ще отговорят, но като се замислиш, бързането им е безценно, безсмислено, наникъде, към гробищата. Моят прадядо е наричал този живот „матрица“ или „калъп“. Вие, западните хора, сте хора по калъп, живеете в калъпи, за да ви е по-лесно, воювате по калъпи и умирате все в същите калъпи, които наричате ковчези. Армиите ви са като създадени по калъп. Вие дори не подозирате какво е свободата, какво е да живееш, без да знаеш какво ще ти предложат съдбата и утрешният ден, да препускаш из степта, да срещнеш вълк и да не знаеш ти ли ще оцелееш тази вечер, или той…“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Виното е незабележим, но могъщ противник…

„Българинът вдигна глава и се огледа, изведнъж проумя, че това място бе храм на безсмислено изживения живот. Всички тези бяха жертви на виното, на самотата, на илюзията и собствената си слабост и зависимост. Тези бяха клирът, а Анастасиус бе техният епископ. Много от тях бяха пътници и моряци, но други идваха тук, просто защото нямаше къде другаде да отидат, те нямаха дом, жени, деца или ако имаха, това не ги интересуваше. Българинът изведнъж осъзна как виното и пиенето променят хората, правят ги еднакви, жертви на чашата. Всички те бяха живи мъртъвци, безволеви, шумни, безцелни в живота си, движени само от страстта си да се събират да пият с приятели и да забравят. От какво бягаха тези, какво искаха да забравят? Българинът ги наблюдаваше и в същото време мислеше трескаво. Те бягаха от себе си, от това, че са слаби, че не могат да се справят с живота, че искат да го оцветят допълнително. Тях, разбира се, никой не ги гонеше, нито ги преследваше. Те самите бяха врагове на себе си и от себе си бягаха. Тези мъже идваха тук, за да забравят, че са слаби, че са загубили битката със себе си за собствения си живот. Тук, след като пийнеха, те ставаха смели, животът им като че връщаше смисъла си, тук те се подкрепяха, ставаха шумни и значими. През деня те бяха сухи, сиви, спаружени, като какавиди, а вечер се разгръщаха и ставаха същински пеперуди. Виното даваше сила на тези мъже, изпълваше живота им с някакъв мним смисъл, то им връщаше цвета на света, усещанията им. Българинът проумя, че тези бяха „истински“ живи само докато бяха пияни. Той изпита съжаление към тези хора, но осъзна, че всъщност това бяха труповете на истински живите хора. Тези тук бяха мършата, тяхното истинско аз трябваше да бъде извън кръчмата. Тези тук бяха победили, пияниците бяха наложили волята си над истинските, свободните и без зависимост хора. Българинът изпита отвращение към тази, давеща се в брътвежи, сган.

Измамността на този свят, това че трябва да бъде като другите, да влезе в техните калъпи, че трябва да скопи волята си, не му хареса. Българинът проумя, че виното е незабележим, но могъщ противник. Още с първата глътка човек се озовава под властта му. В началото всичко изглежда безобидно, струва ти се, че може да спреш, когато пожелаеш и в това е най-голямата сила на виното. Първо си мислиш, какво пък толкова, от една глътка нищо няма да ми стане, след това повтаряш и всеки път имаш измамното усещане, че можеш да спреш, стига да го пожелаеш. Така, бавно и постепенно, губиш себе си и властта над съдбата си. А най-лошото е, че всичко това ти го причиняват приятелите ти, сипвайки ти първата чашка, те те обричат на зависимост, която ще продължи цял живот…“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Вижте колко различни са хората, как това, което за едни е злато, за други е боклук…

„Хората, в така неречения „цивилизован свят“, се преструват, че са добри, добронамерени, осъзнати, но всъщност тяхната добрина се гради върху страха от наказание и върху това, че са заставени да спазват законите. Когато обаче има бедствие, когато настъпи мор, блокада, веднага се разбира, че тази „цивилизация“ не е съставена от осъзнати хора, че това не е вътрешно разбиране, а е налагано със сила отвън.
И така тези общества на „цивилизацията“ са лицемерни, агресията се потиска като с похлупак, но не може да бъде намалена или спряна. Тя се натрупва, докато някой ден не избие и някой отделен човек не полудее и не започне да убива. Той прави това, защото в този свят на ред и цивилизация няма къде да изяви разрушителните си сили. Някои от тези хора се самоубиват или някоя дима или партия изригва, тогава „цивилизованият град“ мигновено се превръща във врящ котел. Цивилизованите, човеколюбиви, хрисими християни се превръщат във варвари, дори по-лоши от тях. Озверялата градска тълпа руши, насилва и убива собствените си съграждани, унищожава собствения си град, поругава собствената си цивилизация. Всъщност тези са врагове на цивилизацията, въпреки че се крият зад нея.
Затова в някои култури имат обичай на гражданите или на случаен човек да се дава да управлява за ден, за да могат хората да се освободят от напрежението, да извадят на преден план низките си страсти, желанието си да са значими, могъщи, да управляват, от тях да зависи нещо. (В днешния свят нещата не са се променили особено. Силните на деня допускат плебеите, тълпата, които наричат електорат или гласоподаватели, до властта, като им изграждат илюзията, че управлението зависи от тях, че те имат право да избират и да бъдат избирани, че участват в социалния живот. Само че това е илюзия и никога не се случва. Това става в деня на изборите, този ден с право може да се нарече карнавал. След това властимащите управляват както си знаят и както си искат. Това те наричат демокрация, но всъщност е голяма измама и илюзия и има за цел да разреди социалното напрежение или да послужи като алиби на хората облечени във власт, които твърдят, че управляват от името на народа, че „народът ги е избрал, че той така иска да продължат да управляват“.) В някои дни просто се празнува, организират се шествия и законите не важат. Някъде тези неща се наричат карнавали. Там участващите дори могат да сменят самоличността си и да носят маски, за да се отърват от тегобата на идентичността. Това е най-тежкото бреме за всички онези хора, които живеят просто ей така. Докато едни, които се борят за себепознание, се борят за своята индивидуалност, други мечтаят да бъдат някой друг, да ги няма, да бъдат част от безликата тълпа, от сивата маса на улицата. Вижте колко различни са хората, как това, което за едни е злато, за други е боклук.“

Повечето хора искат да бъдат щастливи, но не са подготвени за това…

„За мен е ясно, че ако искаш да бъдеш щастлив, трябва да изчистиш идеите си, да си изясниш какво според теб е щастие и какво те прави такъв. Колкото повече излишни неща премахнеш, толкова по-вероятно е да постигнеш целите си. Колкото по-изчистена е идеята ти, колкото по-малко са нещата, които трябва да сториш, толкова по-ясно е това, което правиш и по-бързо ще го постигнеш. За мен е ясно, че не бива да имаш и да се стремиш към повече, а към по-малко. И когато се научиш да се радваш на малките неща, когато това, че си жив те изпълва с възторг, когато можеш да изпиташ наслада от природата, от полъха на вятъра, от един слънчев лъч, от нежния, упойващ аромат на цвете, от милувката на детето ти, когато благодарността в очите на родителите ти те изпълва отвътре, когато любовта на любимия те завършва, това означава, че си на прав път, че си готов да бъдеш щастлив. Повечето хора искат да бъдат щастливи, но не са подготвени за това, егото, желанието да притежават превръща главите им в гъста, непроходима гора, в каша и те никога няма да бъдат щастливи.“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто