„Тогава Човек разбра, че времето, в което няма да го има, е вечно и е еднакво с времето, преди да се роди. Понеже смъртта бе неговото бъдеще и той не знаеше каква ще бъде тя, реши да се върне назад и да се опита да изследва първия спомен, който си спомня от този свят, а после да си припомни и миг преди това, а после още малко и още малко…
Така той проумя, че животът е миг между момента преди да се родиш и смъртта. А тези две състояния са цяла вечност. Истинският живот е бил преди раждането и ще бъде след смъртта, а самият живот е някакво патологично изключение. Човек разбра, че е Бог, призван да преболедува в живота, но истинската му божествена същност е там във вечността. Тук бе животът на болката, страданието и лутането. Така той разбра страданието и проумя какво е нирвана. Това бе много по-високо ниво на съществуване – чрез сетивата. Беше мрачно и толкова унизително, но пък толкова красиво, че би дал всичко, за да остане вечно тук. Колкото повече умираше, толкова повече искаше да живее, щеше да се бори до последното си дихание, за да живее. Искаше да го има, да бъде. Тогава може би онзи живот щеше да му стига, но днес искаше да бъде тук. И виждаше как повечето хора от дребнотемие не могат да осъзнаят шанса, който представлява животът. Те живеят като мухи и са мъртви, преди още да са умрели, дори повечето от тях въобще не разбират, че са се родили и че живеят.“
откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто
Токораз Исто 