Category Archives: История

история, книги, книги за българите, еничари, Тангра, оренда

Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си

„– Душата – каза Артур и изпъшка тежко, – душата е нещо, което хората са притежавали, но това е било някога, днес тя е закърняла, няма я. В човека има много органи, които, докато има нужда от тях, са развити и той ги ползва, когато обаче нуждата от тях изчезне, те закърняват, изчезват малко по малко. Така е станало и с душата. Някога, когато човек е общувал с Бог, тя му е била нужна, днес вече не е така – думите на мъжа стъписаха присъстващите в залата. Рицарите не очакваха, че техният крал, в разгара на пира, ще заговори по този начин. Отначало те бяха изумени, но с времето все повече се заслушваха в това, което той говореше. – Примери за такива органи и представи има много. Така например ние, хората, знаем, разбираме, по-скоро помним някои понятия, които някога са били наша същност. Само това може да обясни откъде хората, които са крайни и тленни, знаят, въобще имат сетива за понятия като безкрайност, вечност, Универсум, Абсолют, Обективност, Бог. Това са понятия, които нормалният, обикновен, тленен човек не би трябвало въобще да разбира, но ето, че сега, когато аз ги произнасям, вие ги разбирате. Може би не можете да ги определите точно, но вътре в себе си имате понятие за тях, макар да е смътно и неясно и да е по-скоро като усещане. Хората имат две нива на „разбиране”, висшето е свързано с разума и може да се нарече ментално, ниското ниво е с емоциите и чувствата и условно може да се нарече „астрално”. Някога хората са имали душа и са разбирали Бог с ментални понятия, а днес правят това повече с чувства. Вярата е най-ниската проява на астралните разбирания. Тези понятия са нещо, което знаете, без дори да разбирате, затова смятам, че това е спомен от едни други времена, когато хората са притежавали души.

Хората не са само тялото си. Ние грешим, като се възприемаме само като видима материя. Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си, колкото и да е странно, дори грубите, материални хора са много повече в емоциите си, отколкото в света на материята.

Повечето неща от материалния свят хората свеждат до себе си чрез емоции и преживявания. Сладката ябълка или ароматната медовина, те са вкусни, но не просто се храним с тях, а им се наслаждаваме. Тяхното вкусване, това да бъдем с жена, децата ни, златото, всичко това ни радва най-вече чрез емоциите, които предизвикват у нас. Иначе златото само по себе си е безполезно парче метал, то е нищо. Това, което ни носи наслада, са преживяванията, а не физически, насладата и удоволствията, които можем да си осигурим с него и илюзията, че сме силни, могъщи и имаме власт.

Астралният и менталният свят са тези, в които живеем много повече и много по-голяма част от нас. Така например ти знаеш, че има хора, които, въпреки че са загубили ръка, крак или друга част от тялото си, понякога чувстват болка или сърбеж в липсващите си части (фантомна болка). Това означава, че човек има невидимо тяло, което има отражение в главата му. Дори когато физическото тяло липсва, това виртуално тяло продължава да съществува.

Душата също е такъв орган. Ние я чувстваме, понеже това е толкова реално, хората смятат, че имат душа и никой не може да ги убеди в обратното.

Днес обаче хората вече нямат души, а се гърчат заради някаква фантомна душа, спомен от миналото…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Канът бе върховен глава, той бе водач на всички български воини…

„Гледах константинополския двор и се опитвах да го сравня с българския. Двата бяха толкова различни. Всъщност българите нямахме двор в смисъла, в който се разбираше в Индия, Персия и Константинопол. При нас канът бе върховен глава, той бе водач на цялото племе, на всички български воини, на сектата на колобрите и тумир. Канът бе връзката на българите с Тангра, той бе основният носител на орендата. Нашият „двор” всъщност бе съветът на държавата ни. Те се наричаха „хранени хора” и там влизаха седмината велики. Наричаше се също Съвет на великите седем или Съвет на великите боили. В него влизаха само хора водачи на съсловия, всеки един от които бе посветен. Хората от нашия двор се наричаха „хранени хора”, защото степта бе сурова. Смяташе се, че нашите водачи живеят благодарение на благодатта на Тангра, която достига до тях чрез ръката на кана-ювиги. Канът обикновено се хранеше сам. Единствените случаи, в които си позволяваше да приема храна в присъствието на други хора, беше, когато около него бяха най-близките до него „хранени хора”. Когато имаше събиране, канът сядаше на място малко по-високо от останалите. Той винаги седеше сам на маса, защото никой не бе достоен за неговата трапеза, всички останали седяха по-ниско от него. Канът трябваше да вкуси от храната пръв и чак след това се хранеха останалите. Структурата на племето при българите бе ясна. Канът хранеше болярите и „хранените хора”, те пък хранеха българите, които им бяха подчинени. Така българите бяха хранени хора на своите командири, а канът хранеше всички.“

откъс от многотомнта истоиря „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Предателят е страхливец, той е човек без душа…

„Докато мъжете стояха върху крепостната стена, двама воини доведоха някакъв мъж. Ръцете на клетника бяха вързани.

– Какво се е случило? Кой е той? – попита Тристан.

– Този е помогнал на Гуинивър да избяга предната вечер – каза Лодегранс, а ръцете му висяха безпомощно.

– Какво ще го правите, кралю?

– Ще го накажа, а наказанието е смърт.

– Не го убивайте! Сега всеки воин за нас ще е важен! – Тристан опита да се застъпи за него. – В името на приятелството с баща ми, пощадете го!

– Кралю Лодегранс, може би е по-добре да разберете дали този е християнин и по какви подбуди е помогнал на лейди Гуинивър – и Ланселот се опита да отложи гибелта на воина.

– Няма значение дали е християнин и защо е помогнал на Гуинивър! Предателят си е предател!

– Недейте го убива точно сега! Предстои битка, това ще обърка воините ви! Сега е време да се съсредоточат върху битката! – продължаваше да говори Тристан.

Лодегранс обаче сякаш не ги чуваше, той извади своя меч и, без никакво бавене, прониза мъжа в гърдите. Клетникът изстена тежко и се сви. Мъжете, които го доведоха, го пуснаха.

Предателят винаги ще предаде отново! Мъжът, който няма чест, ще предава цял живот! По време на война няма по-лошо от предателството! Предателят ще се поблазни по злато, ще се полакоми за власт, която враговете ще му обещаят. Той ще издаде местонахождението ти, ще ти забоде нож в гърба, ще избяга от бойното поле, ще те изостави сам, ще посегне на живота на невинни хора, ще убива заради пари или поради страх и малодушие. Предателят е страхливец, той е човек без душа, счупен човек. Когато нещо се счупи, никога повече не може да се залепи и поправи, така че да стане каквото е било преди това. Предател се става само веднъж и повече никога не можеш да станеш нормален човек…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

има 1 коментар

Filed under История, Книги

Нашите воини живееха суров живот, в борба със степите и враговете…

„…Ние бяхме хора, посветили живота си на войната, но ние не отивахме в саракта след като умрем, както правеха воините на другите народи. Ние не съществувахме само в този свят, докато бяхме живи. Не! Още приживе ние съществувахме и в саракта. Сарактът беше мрачна долина, в която всеки български воин съществуваше според това колко оренда преминава през него, колко битки е преживял и победи удържал, колко врагове е убил и как е живял. Сарактът беше място, където всеки от нас съществуваше. Колкото по-млад воин си, колкото по-млада е душата ти, толкова по-малък си в саракта. Имаше воини, чиито имена бяха легенди и се извисяваха в саракта, други бяха толкова малки, че въобще не съществуваха. Ние, българските воини, знаехме, че един воин живее истински и съществува само в саракта. Това, че си се родил и съществуваш в този свят, още нищо не означаваше. За българските воини, за воините на Тангра много по-важно беше какво представляваш в саракта. Всеки живееше преди всичко в саракта и заради саракта. Всеки живееше така, че да бъде по-значимо същество в саракта. Другите народи не харесваха нашите воини, защото те много малко живееха в този свят, а повече в саракта. Нашите воини не пиеха алкохол, не се веселяха като останалите воини, не се радваха на победи в този свят, отстрани те изглеждаха мрачни и целенасочени. Другите воини почти винаги чрез победите си се стремяха към власт, пари или слава; нашите воини воюваха и живееха в самота, битка и борба, те винаги насочваха взора си навътре в себе си. Това беше така, защото ние много повече бяхме в саракта, отколкото в ежедневния живот. Може би затова бяхме едни от най-силните воини. Въпреки това другите народи не ни харесваха и дори когато трябваше да застанат редом до нас в бойния строй, си личеше, че потръпват от притеснение и неприязън. Това обаче нас не ни интересуваше. Ние бяхме българи – посветени хора, другите народи не означаваха нищо за нас. Дори когато бяхме съюзници, то беше само временно…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Тишината ги заглушава, поглъща ги…

„Повечето хора не говорят пълноценно, те произнасят различни думи, но чуват само това, което искат или което имат сила да понесат. В обикновения свят много често става така, че всеки човек говори това, което му е в главата, но никой не чува, а и не се интересува от това, което говори другият. Ако имаш силата да погледнеш хората отстрани, ще видиш, че те са като в някаква лудница. Всеки говори, никой не слуша, всеки е прекалено много в главата си. В същото време те крещят, защото смятат, че другите не ги чуват, тишината ги задушава, поглъща ги, тя ги плаши повече от смъртта. Човечеството е съставено от глухи хора, които много искат да чуят някакъв глас, но през цялото време чуват само и единствено себе си.“


Откъс от поредицата „Артур“ на писателя Токораз Исто
www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Най-важното нещо, за да оцелееш, е да си най-силен…

„– Какви глупости говориш? Това е най-мъдрият човек в Европа и в света. Той може да чете и пише на всички езици и познава всички азбуки, такива, каквито тези хора тук не са й сънували. А като воин той няма равен на себе си. Той е най-добрият стрелец с лък и най-добрият воин с меч. Ти си някакво разглезено, опърничаво хлапе, там, откъдето идвам, щяха да те поставят на мястото ти за един миг само. Деца, много по-малки от теб, само слушаха и търпяха, устите им бяха безмълвни, а от очите им капеха сълзи, но не смееха да отвърнат и думичка на по-възрастните от тях.
Момчето слушаше намръщено. Личеше си, че това, което Дийл казваше, не му харесва, още по-малко му се нравеше острият език на мъжа, който го шибаше като тънките жила на бич.
– Аз ще победя всеки! – извика момчето и гордо изпъчи мършавите си гърдички. – Аз съм рицар и ще стана най-големият герой на Британия! Някой ден ще предизвикам Ланселот и дори сър Гауейн!
Онези деца, за които ти говоря, бяха истински воини, те бяха научени на скромност и доблест от малки. Те бяха търпеливи и мълчаливи и издържаха на болка. Ти си като западните селянчета, горди и надменни, страхливи, слаби и нищожни, но много говорещи. В сравнение с тези, за които ти говоря, си нищо.
Момчето беше гневно, то изгледа Дийл с неприкрита омраза. Суровият воин обаче не обърна внимание на това. Той продължи да язди и да говори, без да се съобразява с чувствата на момчето.
– Тукашните деца сте смешни. Ти не знаеш кои бяхме ние. Ние бяхме малки, нас ни биеха, степта бе жестока. Загубих баща си, когато бях много по-малък от теб. Майка ми трябваше да се грижи за мен и за братята ми. Ние бяхме деца. Всеки ден се упражнявахме да се бием, яздехме, стреляхме с лък, докато кожата по пръстите на ръцете ни не се обели. Държахме грубата и тежка дръжка на меча до изнемога, докато от дланите ни потечеше кръв. В свободното си време ние се биехме и борехме. След това ловувахме, защото от това зависеше да не умрем от глад. Най-важното нещо, за да оцелееш, бе да си най-силен и аз бях. Така израснах с другарите си. Заедно ни хвърляха срещу враговете. Заедно препускахме в степта. Заедно, всичко правехме заедно. Ние бяхме истински воини. Ти не можеш дори да си представиш какви бяхме. Такива като теб въобще не вирееха сред нас. Сред нас нямаше такива, които да не уважават възрастните и да говорят толкова много.“

откъс от втора част „Мерлин“, поредица „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История