Category Archives: История

история, книги, книги за българите, еничари, Тангра, оренда

Отдолу чувстваше бездната, която го притегляше…

„Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъхнал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над пропастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият изтръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само с лицето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и полепнаха по лицето му. Тялото му бе изнурено и мускулите му се бяха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да трепери.

– Хайде, Яне, давай! – чу вика на Манол. – Тръгвай по дървото!

Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред към ствола. Въпреки това легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.

– Мечка страх, мен не страх! – каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигурно е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдваше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.

– Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! – крещяха мъжете.

– Яне, дръж се! – крещеше Манол.

Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръцете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне краката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да издърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да направи. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почувства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се бе вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха да го отделят от дървото. Макар да бе лято, той чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне назад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за турците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Реклами

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Когато не си готов, искаш да научиш тайната, а когато можеш да я научиш, вече не желаеш това…

„Едно от най-съкровените ми желания през целия ми живот освен останалите цели, които преследвах, беше това да вляза в кулата на древните и с пълни шепи да черпя знания направо от първоизвора. Тази моя мечта ме владееше още от времето, когато се обучавах в корпуса на багатурите. Сега като се спрях на едно място, си дадох сметка, че по време на цялото си пътешествие бях носил тази своя мечта със себе си. Издирването на книги и събирането на знания от всички места, до които достигнах, също бяха част от тази мечта. С времето израствах в йерархията на българската държава. Вече бях един от тримата, които имат право на достъп до кулата. Така че на пръв поглед мечтата ми се изпълни. За съжаление, постепенно с времето загубих интерес към кулата на древните. Разбрах, че изстраданото знание е много по-истинско и ценно дори от най-мъдрите слова, пък били те и прочетени от първоизточника. Нашият народ имаше много хубава поговорка за такъв случай: “Поставен ум в глава не стои”.

Въпреки че имах право да науча местоположението на кулата, да чуя нейната истинска история и да получа достъп до нея, аз нито веднъж не попитах за това колобър боила. Не исках да се разочаровам, ако се окаже, че кулата вече не съществува. Животът ми досега беше протекъл като на воин – просто и целеустремено. Не желаех да обърквам духа си с една толкова голяма тайна, каквато представляваше кулата. Знаех, че научаването на тази тайна ще промени живота ми, а аз не желаех това. Бях благодарен на колобър боила, че нито веднъж не ме принуди да науча нещо, което не желая. Така разбрах, всеки човек има нужда от тайна по време на живота си и със загубване на тайната се отнемат и част от мечтите му. Парадоксът се състоеше в това, че когато не си готов, искаш да научиш тайната, а когато можеш да я научиш, вече не желаеш това. Може би това беше най-голямата тайна на кулата.“ – откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Александър бил изумен от уменията и силата на бесите…

Александър не се спогодил с бесите и следващите дни били най-трудните в живота му. Вярно, никъде не е описана битка с бесите, защото такава нямало. Всъщност бесите не дали битка на Александър. Всеки един от тях му обявявал лична война. Бесът изглеждал фалангата, извиквал, размахвал своя ромфей и се втурвал в битка. Македонците били потресени от такова зрелище. Ако бесът успеел да оцелее, той се изтеглял и продължавал да напада фалангата. Нападенията се сипели едно след друго и силно затруднявали преминаването през планината. Фалангата била нападана през целия ден, през нощта нападенията не спирали, а се подновявали с още по-голяма сила. Александър бил изумен от уменията и силата на бесите. Такава борба той не познавал и бил много впечатлен от противниците, с които се сблъскал тук, в Родопа планина. Александър бил гениален пълководец, след няколко месеца той проумял, че само губи от такава война на изтощение. Освен това по никакъв начин не можел да използва и провери ефективността на фалангата на ветераните. Така с времето разбрал, че никога няма да може да удържи окончателна победа над бесите. Македонците копнеели да достигнат до равнината и да се разгърнат, за да дадат битка на траките и да ги победят. Колкото повече обаче навлизали в Родопа, толкова повече те затъвали като в блато. Скоро Александър решил да промени отношението си към бесите. Вместо да опитва боеспособността на ветераните си, той решил и започнал да предлага на всеки воин да го придружи в похода му до края на света. Повечето беси се съгласявали без никакво колебание. Това озадачавало македонеца. Доскоро озадачаваше и мен – каза Приск. – Но сега, когато разбрах повече неща за Дионисий и Загрей, започнах да разбирам защо бесите постъпили така.

При похода си Александър взел със себе си отряд от бесите. Те стоически издържали всички лишения. Бесите не говорили и не общували с останалите воини. Армията на Александър включвала бойни отряди от всички покорени народи и от неговите съюзници. Бесите стояли в този съюз като капка зехтин във ведро с вода. Те се хранели отделно, правели своите ритуали и никого не допускали до себе си. Останалите народи също ги избягвали и се страхували от тях.

Отрядът мечоносци-беси на Александър бил винаги в първите редици на битката. Те се втурвали във вихрена атака, ревейки като зверове, като развъртали своите ромфеи. Често, докато фалангата пристигнела, бесите вече били разбили врага. Това направило силно впечатление на Александър, но най-много го изумило това, че когато воините пристигнели, виждали страшна гледка. Бесите, надвесени над мъртвите още неизстинали трупове на враговете, разкъсвали телата им с ръце и ядели от вътрешностите им. Това потрисало „цивилизованите” гърци и македонци. Те говорели за бесите като за канибали и магьосници и никой не искал да остава насаме с тях.

– Всъщност бесите разкъсвали телата на своите врагове, те премахвали титаничната обвивка и изяждали, поглъщали искрицата светлина на Загрей – каза Бероес, който се присъедини към нас и разговора ни.

– Така е! – съгласи се Приск. – Дълго време не можех да разбера защо бесите правели това. И аз като гърците ги смятах за канибали, сега обаче започнах да разбирам. Всъщност бесите през целия си живот преследвали искрите на Загрей, които били пръснати из всички хора. Не знам дали ядели топлите още сърца на хората, или част от черния им дроб, но те вярвали, че трябва да съберат колкото се може повече Светлина в себе си. Загрей бил пръснат из всички хора. Бесите искали да станат колкото се може по-светли и просветени. Те искали да увеличат божествената си херметическа същност и не се интересували от титаничната си същност.“

откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тези три цвята са краските на българите

6„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

2015-IYIВ световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7528 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

1 коментар

Filed under История, Книги

Много от хората наричаха пентаграм „знакът на Сатаната”, но те грешаха…

„Таис беше повече Ева. Тя беше роза, кожата й ухаеше на рози, мека, но силна миризма, която опива и прониква навсякъде. Таис бе ароматна, опияняваща и красива. Тя бе зрялата жена и майката. Розата бе символ на вагината, на раждащата утроба. Това знаех от Шушандук и сега го виждах пред себе си. Когато предния път бях видял Шушандук и Таис една до друга, тогава Розата бе Шушандук, сега Таис играеше тази роля, тя беше готова да стане майка, да приеме в себе си животосъздаващото семе. Розата имаше за знак пентаграма, същият този знак, с който във Вавилон халдейските жреци изобразяваха света на демоните. Сега вече разбирах това. Преди бях мислил, че Лилит е Демонът, онзи първият архидемон, сега „виждах” друго. В този момент, в който седях в някаква къща във Филипопол, бях започнал да разбирам нещо, показано ми преди толкова много години в далечния Вавилон. Лилит бе първият и най-силен демон, от него произлизаха останалите демони. Лилит беше Сатаната. Ето защо халдейските жреци винаги се обграждаха в пентаграм (петолъчка вписана в кръг), за да се предпазят от демоните. Розата се предпазваше от Лилията, Ева – от Лилит, жрецът – от злите сили. Много от хората наричаха пентаграм „знакът на Сатаната”, но те грешаха. Всъщност пентаграмът бе знакът на Розата, петолистната роза, първата роза. Пентаграмът бе знакът на Ева, уж на доброто. Колко объркана бе съвременната религия и как нарочно символите в нея бяха подменени и това не беше направено случайно. Така тези, които бяха посветени, биваха обърквани и беше подменяна вярата и символите. Тези, които смятаха, че следват Добрия бог, Твореца, всъщност се кланяха на Сатаната. Сатаната можеше да е Творецът, а Добрият бог да не е толкова добър. За миг изпитах прозрение. Жреците или демоните многократно бяха подменяли верите и обърквали символите. Колкото по-посветен си, толкова по-близо до истината си. Толкова повече навлизаш в тайните и се връщаш към началото, когато всичко е било правилно наредено. Мъжете, които познаваха само мъжките култове, не можеха да знаят, че нещата са объркани; жените, последователки на Богинята майка, също не можеха да разберат това. Аз можех, защото познавах и двата култа. Дали Бероес можеше да прозре като мен в такава дълбочина? Не знаех, но вътрешното ми усещане бе, че магът знае дори повече от мен и в неговата глава картината е още по-ясна. Не беше ли това всъщност смисълът на човешкия живот? Чрез познание и посвещение да разгръщаш, отмахваш воалите на неяснота, объркване и незнание и с времето пред очите ти да се разкрие реалността, истината!“ – откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Моята мисия е да запазя българската памет

Запалваща духа среща, посветена на българската история и пълнокръвното й претворяване в романите на Токораз Исто, организира Цветан Ревански в ресторант „Боровец“ на 4 ноември 2019 г.
Безценно е да видим нашата история в нейния чист и неманипулиран вид. Всеки негов читател, освен да преизгради осакатеното си от политическите режими национално самочувствие, се учи и как да бъде един по-добър българин”, каза Цветан Ревански при представянето на автора. Зад псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи Който РАЗказва ИСТОрии, стои Стоян Цветкашки, автор на 13 –томната историческа хроника „Тангра”, романите „Ятаган и меч” – 5 тома, „Артур” и др. Освен това той е и създател и ръководител на школа по Да Дао – древно българско бойно изкуство.

„Започнах да пиша книги, защото не успях да прочета това, което желаех, в книгите”, разказа авторът и допълни: „Аз смятам, че в момента в България се води война, която е отражение на една голяма световна война – войната за загуба на идентичност. Това е битка различни народи да загубят своята идентичност. Всяка държава е като човек, тя има своите етапи на израстване – създаване, съзряване, остаряване. България е държава, която е от най-древно време, нашият народ е бил от най-древните. Ние, чрез орендата и нашата мисия, трябва да направим така, че да възраждаме нашата държава. Иначе има голяма опасност да бъдем обречени на смърт, физическа, духовна и всякаква”.

Той обясни още: „Реших, че е моя мисия и мое призвание да напиша книгите, за да запазя българската памет. Моето поколение имаме един дълг към хората, ние трябва да предадем на младите българи, това, което знаем от нашите дядовци и прадядовци. Ние живяхме в едно време, в което България все още беше здрава, все още имаше национални държави, в която да се наречеш българин не беше смятано за нещо срамно и трябва да го предадем на младите”.

Българският народ е един изключително качествен народ, един народ, който трябва да се гордее със своето минало, един народ, който е не по-малко важен от всички други народи. Ако ние не се обичаме и ние не се ценим, ако ние на уважаваме себе си, няма как другите хора да ни уважават”, заяви писателят и разясни: „Историята е паметта на всеки един народ. Хората и народите са много сходни. Когато един човек не знае кой и не знае откъде идва, не знае какви са му силните и слабите страни, той започва да се обърква в себе си и не може да разбере кой е, не може да разбере как да използва силните си страни. Историята може да ни помогне да разберем кои сме и много от нещата, които българите смятат за слабост или за своя грешка в народопсихологията си, могат да бъдат използвани като предимство. Когато се върви по-най-малкото съпротивление, най-лесното нещо е да кажеш: ние, българите, не можем да работим в екип, ние сме индивидуалисти, ние сме егоисти, ние сме завистници. Всяко едно от тези неща има своя причина, ние сме такива, защото в продължение на хилядолетия нашият ген го е създавал. Това че ние сме индивидуалисти означава, че ние сме самостоятелни, силни хора и че преди да се включим в общност, преди да станем овце, се опитваме да се изградим като вълци. Българската армия и българският народ никога не е бил стадо, винаги е бил глутница. Не бива да вървим по малкото съпротивление”.

На темата за българското писателят разясни: „Смятам, че в България в момента всеки може да се нарече българин, но не всеки е истински българин. Да бъдеш българин, това означава, че си духовно същество, че си светла глава, че си човек, който има мисия. Хората не са това, което ядат, нито това, което говорят, нито колко пари имат, нито тленните неща, хората са това, за което мислят, това, с което изпълват живота си. И когато един човек изпълва живота си с незначителни, тленни неща, мислите му са свързани около ежедневни проблеми и около егото, този човек е глупав. Когато човек има дълбоки мисли, които го отвеждат в други светове, когато той живее своята духовност, това е сериозен, истински човек. Според мен българите трябва да бъдат истински хора. Това, че си роден българин, не е достатъчно да се наречеш такъв, трябва да бъдеш изключителен, трябва да бъдеш човек на себепознанието, човек на себеусъвършенстването, трябва да бъдеш човек на духа”.

из интервю с писателя Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги