Category Archives: История

история, книги, книги за българите, еничари, Тангра, оренда

Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш…

„– Много си се оял, чорбаджи Никодиме! – Яне наблегна на „чорбаджи Никодиме”, за да покаже, че много добре знае кой е Никодим и че не е никакъв чорбаджия.

Маринчо беше изненадан като видя как чорбаджията се сви, след като видя Яне. Явно двамата се познаваха отпреди, а сигурно и Буря беше участвала в това познанство.

За кого са всичките тези овце, хамбарите с жито и цялата тази стока, която щъка около Новаково? Гледам, че държиш и околните села, чак до именията на Кара Мустафа или и с него си в съдружие?!

– За пазара – отвърна чорбаджията.

– Не са за пазар, а за турския аскер!

– Няма да отговарям на въпросите ти! Ти кой си? Кадия ли си или каймакамин?

Нямаш ли срам, човеко, че си се родил българин, че си бил башпандур и близо до светите хора? Като си продал душата си на тях, поне не ги хрантути!

– Не съм им продал душата си, само търгувам с тях! Правим алъш-вериш!

– Значи ние си залагаме живота, а ти алъш-вериш въртиш! Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш! Сигурно, ако някой ден създадем България, ти и такива като теб ще застанете начело, ще ни управлявате и пак ще си гледате келепира! Нахални и нагли сте вий и ще избутате всеки човечец по пътя си! Сигурно ще направите така, че Българско да бъде досущ като Турско! По-лоши сте и от турците вий!

– Не съм като турците, аз съм вярващ християнин!

– Какво като си християнин, когато постъпваш по-лошо и от агаряните!

Чорбаджи Никодиме, защо търгуваш с турците, а с нас не? Ние също имаме пари. Какво, нашите пари да не би да не са истински? Щом си търговец, да говорим по търговски! Колко пари даваш за откуп – за това, че ще те оставим жив?!

– Нищо не давам! Това не е откуп, а обир!

Обир е твоето, че първо грабиш своите и смъкваш и кожата от гърбовете им, а после и турците, които ти плащат с кървавите пари, задигнати от раята. Никодиме, знаеш ли колко голям е грехът ти? Веднъж си се продал на душманите, втори път – обираш сиромасите и вършиш своеволия с тях и трето – храниш агите!

– Нямате право да ми вземате пари и стока! Ще се оплача на бейлербея Кара Мустафа за вашето своеволие!

Като чу името на Кара Мустафа, веждите на Яне се събраха. Той разбра, че Никодим няма да се съгласи да им бъде ятак. Чудеше се как да постъпи. Много искаше да бодне мазния чорбаджия с камата в сърцето и да приключи с него. От одеве говореше, но картините от миналото се сменяха пред очите му. Сещаше се как Никодим го бе гръмнал в лицето. Добре че бе заредил башпандурския пищов без куршум само да уплаши Момчил. После се сети за мечето, което Никодим бе застрелял без никаква нужда и без да му е направило нищо лошо. Всеки път, когато се сетеше за мечето, стискаше камата и едва се удържаше да не сложи край на мерзкия животец на изедника пред него. Яне слушаше Никодим само защото бе решил оттук нататък, когато има работа с такъв човек, първо да го предупреждава. Ще нарече това „пращане на хабер”. Яне си го представи. Щеше да изпрати някой от дружината, който да се промъкне в къщата на чорбаджията изедник или някой от ятаците му ще го срещне нарочно на чаршията и ще рече: „Яне войвода ти праща хабер!” и това ще бъде последното предупреждение към чорбаджията, да престане да граби и обира раята, да стане добър човек и да поддържа кауците. Така Яне щеше да прави разлика между българите и турците. Щеше да напада само турци, които са направили лошо на християните. Тях щеше веднага да наказва за прегрешенията им, но българи, които са се продали на изедниците, щеше първо да предупреждава и чак след това да наказва.

Но как да постъпи сега, като сам беше тук и нямаше как да каже, че Яне праща хабер?

– Виж, аз не съм разбойник, а хайдут! Тръгнал съм да освобождавам България от турците!

Чорбаджи Никодим пренебрежително прихна.

– Ти ли бе, Яне? Голтак си ти? Каква България ще освобождаваш? Да грабиш и да убиваш си тръгнал!

Яне побесня от яд. Как смееше Никодим да говори така за него и то пред Марин?! Той обиждаше него, Яне Боляров, пред най-върлите му противници! Трябваше да направи нещо!

Яне замахна изневиделица с камата и сцепи ухото на Никодим. По рамото на чорбаджията рукна кръв.

– Това да ти е за урок! Това е мой закон! Така аз белязвам хората, които отстъпват от рода си и са се продали за злато! Нека те познават хората, отдалече да бягат и да казват: „Никодим със сцепеното ухо, за урок да му е!”

После Яне продължи като на себе си.

От турците ще вземам само откуп, защото властта е тяхна. А българите, от които вземаме налог, са продали душата си за ортаклък с турците и правят това за сметка на безправните. По-лоши са те и от гъвджалиите. Простите хора стенат и пъшкат под хомота им, хващат се на лъжите им и им вярват. Затова само на тях ще режа ушите, отдалече да ги познават и да бягат от тях…

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин не смеел да замръкне в дебрите на планината

„– Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били твърдина на православната вяра и българщината.

– И не е имало турци?

– Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мехмед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измислили легендата за Демир ага – покорителят на Родопите. Демир означава железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени спахии, които „обърнали” планинците в исляма, като хвърлили в скръб и кръв цялото население. Така повече от половината планина била помюсюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели исляма. Разбира се, сред тях имало и хора, които доброволно се отрекли от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Империя и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само срещу това да не плащат джизие – данъка, който в цялата Империя плащат всички иноверци – немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мюсюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.

Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опитвам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях паднали покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съдим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите жени, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.

Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто години, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. Дори мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли тези християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли християните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали само най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живота си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са по-твърди и от най-твърдия камък – те са като кремък. След като получили голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родопа планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите непристъпни планини на Средните Родопи, се заселили в котловините, в по-ниските и полегати части на планината, предимно в Източните Родопи и по поречието на реките Арда, Чая, Места и Въча. Така по-голямата част от мюсюлманите в планината са помаци и съвсем малко са турци и то анадолски турци, а не от българските турци.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Този, който е позволил да бъде победен, няма право да претендира за народната любов

„Навсякъде шествието бе посрещнато с голямо въодушевление. Хората се бяха пременили в най-новите си дрехи, за да почетат щастливия ден на своя владетел. Едва сега мъжът се уверяваше колко много поданиците на Британия се нуждаеха от тази сватба, от празненство, по някакъв начин кралят да напомни, че е жив, да вземе един избор на живота, за да вдъхне увереност и на тях. Много често, когато хората нямат собствен живот или той е толкова обикновен и незначителен, не им се случва нищо интересно, там цари сивота и скука, те се взират в своите господари. Това е синдромът на васала. Тогава човек започва да следи живота на своите господари и чрез тях да изживява това, което на него не му се случва. В основата на това е и клюкарството. И така много често тези хора със затаен дъх следят раждането на „малкия господар”, с по-голям интерес и тръпка, отколкото раждането на собственото си дете, те знаят с какво се храни господарят, как живее, как спи, как се събужда, с кого спи или се кара. Това за тях става по-интересно от собствените им тегоби, радости и мъки. Това е така, защото всичко това е загърнато в мечти и желания и на тях да им се случват такива неща. То е обвито в привлекателната форма на приказка, в него има нещо блестящо, шарено, прекрасно. Пример за това са приказките, които са плод на същото това желание. Повечето приказки се отнасят до кралете, за живота на господарите. Така тези хора постепенно се привързват и започват да живеят чрез живота на другите. Интересът им е задоволен, но в същото време това е едно безопасно съзерцание отстрани, при което не изживяваш нещата наистина, а наужким и не можеш да бъдеш наранен. Ако господарят им случайно загуби битка, същите тия, които преди това са го боготворили, идентифицирали са се с него и са запълвали свободното си време в обсъждане на живота му, са и първите, които се отричат от него. Те не таят и най-малкия сантимент към загубилия, той заслужава само презрение. Този, който е позволил да бъде победен, няма право да претендира за народната любов. Хората обичат триумфаторите и така тяхната обич и възхищение се прехвърлят към онзи, който е успял да порази предишния им кумир. Противно на очакваното всичко това не предизвиква никаква колизия и противоречие в поданиците. За тях е важно да има кого да боготворят и превъзнасят, стига той да се намира на върха. Мъжът бе наясно, че много монархии се възползват от този феномен, за да демонстрират единение и сплотеност на народа, който се олицетворяваше със своя владетел, колкото и лъжливо и преходно да бе това положение. Всяка болка, която владетелят преживява, всяка негова радост, всяко негово решение, са болка, радост и решение и на народа. В основата на всичко това обаче стои един нездрав стремеж и липса на собствена идентичност и живот.“

Откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.

Ирник го гледаше изумен.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.

– Татко, какво искаш да кажеш?

– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

има 1 коментар

Filed under История, Книги

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава

„– Ако искаш тези пратеници да идват тук, не само за да ти се подмажат, да те успокоят и да ти хвърлят прах в очите, трябва да създадеш империя от нов вид. За да имаш държава, в която всички искат да живеят, трябва да дадеш свобода на хората. Нека всеки почувства вътрешната си енергия свободно. Трябва да осигуриш защита на всеки човек и на неговия род и семейство. Добрата държава е тази, в която всеки се чувства значим, неговият живот има стойност, уважаван е и има чест и достойнство.

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава. Данъците в нея трябва да са ниски, почти символични. Така правеха българите. Затова навсякъде, където те живееха, създаваха империи, защото всички народи около тях усещаха тяхната духовност и искаха да живеят под десницата на кана ювиги.

Хуните приобщават народите със сила. Трябва да направиш така, че всички доброволно да искат да се присъединят към твоята държава.

След като се погрижиш за телата на хората, трябва да обърнеш внимание и на техните души. Нека нашата империя бъде от осъзнати хора, воини на духа, от личности. Те трябва да създадат просветен народ. В тази империя не бива да има религия, а да властва личното духовно учение. Народът трябва да е обърнат към себе си и да следва своя Път, да изследва Бог, а не да го следва.

Какъв е смисълът да се създава нова империя, ако тя не е от нов тип? Всички стари империи умират. Каква е разликата дали над света ще властват персите, египтяните, асирийците или римляните? Дали са готите, хуните или българите? Има смисъл да създаваш империя само ако тя е нещо ново. Само тогава можеш да разчиташ тази империя да има участ, различна от тази на останалите империи.“

www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Няма по-голямо щастие от това да си жив и да го осъзнаваш

„– Защо хората си създават измислен свят? – попита момчето.

– Защото така светът става безопасен за тях. Освен това всички около тях го правят. По този начин те мислят, че животът им става по-красив и го осмислят. Това обаче не е вярно.

Истинският свят е много красив. Той е магичен. Реалността е най-прекрасното нещо, което съществува. Приказките отделят хората от истината. Колкото и да е красива една приказка, тя е грозна и лъжлива в сравнение с истината. Истината е нещо опияняващо. За мен няма нищо по-хубаво и нищо не може да ме направи по-щастлив от реалността. Всъщност реалността е това, което хората привиждат като щастие, но не като щастие за постигане, към което се стремят като в приказка, а като състояние на щастие. То е все едно да си мъртъв и да се родиш. Няма по-голямо щастие от това да си жив и да го осъзнаваш. Повечето хора никога не се раждат. Те съществуват в театъра, лутат се, гледат, но всъщност са приковани към седалките си. Така и никога не помръдват от тях и са лишени от воля и живот в себе си.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Когато човек е млад, като глупак пръска силата и времето си…

„Мъжът седна. Чувстваше се уморен и гладен. Той откъсна парченце месо и, след като го сдъвка, опита да го преглътне, но не успя. Храната му се стори жилава и безвкусна, но кралят знаеше, че това не е защото не е приготвена добре. Горчеше му заради смъртта на сина му, заради всички мисли, които като хищници го атакуваха. Мислите наистина бяха като хищни зверове. Когато човек е силен, когато е зает с мисли за живота, с изборите, той ги държи далеч от себе си. Човек наистина живее като в една гъста, неприветлива, мрачна гора. Той постоянно е обграден от такива лоши мисли-вълци. Когато човек има силата, той поддържа светлина, която прогонва мислите-вълци от него. Когато обаче е слаб, огънят му изтлява и те се приближават, същото се случва и когато човек остарее. Когато е млад, той живее като безсмъртен, като глупак пръска силата и времето си и не мисли за старостта и смъртта. Когато остарее обаче, огънят постепенно изтлява и мислите-вълци се приближават все повече и повече, докато накрая не се нахвърлят върху него…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги