Category Archives: История

история, книги, книги за българите, еничари, Тангра, оренда

Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор

„След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се бе превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдалечените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли с много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите, шаховете или шейховете. Може би единствено Яне бе дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше той – цял един народ – рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това обаче не го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи – киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно и няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко, което си изградил, е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когато си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи животът ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора не смеят да се борят, защото борецът отсреща веднага ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.

Затова пехливаните се уважаваха помежду си. Макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Орендата е вашата сила, която получавате директно от Бог

 

„– Вие, българите смятате, че сте изпратени от Тангра на земята, но не както евреите, за да носят материалната част от познанието за Бог. Вие твърдите, че сте тук, за да носите духовната част от познанието за Бог. Евреите вярват, че Бог говорил с тях и когато Мойсей отишъл на среща с Бог, му били продиктувани божиите слова, които той изсякъл върху каменни плочи. После Бог научил евреите как да построят хранилище за скрижалите – кивота. Научил ги точно на кое място да построят Храма и с най-малки подробности как да го издигнат.

На вас, българите, Бог не вие е дал материални доказателства за съществуването си, а само духовни. Вие смятате, че той ви изпраща орендата си. Орендата е вашата сила, която получавате директно от Бог. Тази оренда е като мощен сноп, който не се намира само в този свят, а пронизва времето и световете. Според вас вие сте изпратени от Бог, за да предавате на света познанието за орендата. Орендата е по-трудно доловима от словото и книгата. Тя е чувство за вътрешна сила. Тя държи вашите владетели на престола и дава сили на всички българи. На пръв поглед тя изглежда много по-лесна за постигане, но всъщност е много по-трудна за осъзнаване, натрупване, управление и контрол. Това, което вие наричате оренда, евреите и християните наричат Свети Дух. Ако евреите носят материалното знание за волята на Бог, българите носят духовното. Това е вашата мисия!

Ето защо евреите са развили толкова много своята писмена култура и са създали свещените писмена – Тората, върху която днес стъпват християните. Вие трябва да развиете духа. Вие не можете да се придържате към една земя и сте обречени да бъдете вечни номади. Дори да спрете на едно място, скоро пак ще тръгнете на път. Обречени сте да бъдете номади в духовен план. Народът ви никога няма да спре и няма да се чувствате удовлетворени. Всички народи ще черпят с пълни шепи от вашата оренда и никой няма да си признае, че е вършил това. Вашата мисия е да пръскате Светлина сред народите, да помагате, да създавате, да свеждате орендата и всички да я ползват, като за вас ще остава твърде малко от това и няма да изпитате никакво удовлетворение. Дори след хилядолетия сред вас да се родят хора, които да се опитват да уловят и опишат орендата, идеята за българите, те ще останат непризнати и колкото и да се опитват, няма да могат на направят нищо повече от това да свеждат идеите, които други да използват и доразвиват и да пръскат Светлина.“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тя не беше жена, а скъпоценен камък…

Хипатия беше съвършена! Ти не можеш да разбереш това! Трябва да имаш очи, за да видиш съвършенството! Това е нещо, което само аз мога да оценя. Трябва да изграждаш това умение. За останалите хора съвършенството не съществува. Тя имаше съвършена красота. Само аз можех да я видя и да я оценя по достойнство. Всички останали, които се навъртаха около нея, не бяха достойни за това, което представляваше. Освен красота, Хипатия притежаваше духовна чистота. Тя сияеше с вътрешна светлина, допълвана с деликатния чар и изтънчеността на образованието й. Теон я беше обучил да бъде радост за всичките сетива на някой мъж. Аз бях единственият мъж, който можеше да я оцени. Само аз бях достоен за нея. Нейната образованост нямаше равна в света. Тя не беше жена, а скъпоценен камък. Хипатия бе самото въплъщение на красотата, не само външна, а и вътрешна. Тя трябваше да се докосва нежно и да не се зацапва. Винаги съм се опитвал да се обграждам с красотата. Цял живот се борих да създам един по-добър свят. Свят от красота и изтънченост. Днес обаче човечеството не е готово за това. Някой ден светът ще стане такъв, за какъвто мечтая, но сега хората са груби и недодялани. В този свят трябваше да се действа така и аз нямах друг избор. Съжалявам, че не живях в по-добри времена. Исках с Хипатия да живеем в онзи свят, който се опитвах да изградя.

Цял живот съм се стремил към красотата. Хипатия беше ефирна и чиста, тя беше самата Красота. Опитвах да събера красотата, независимо дали запечатана на платно, в дърворезба, или изваяна от злато, сребро и стъкло. Колекционирах красотата, но това беше мъртва, застинала красота. Исках и жива и я намерих – Хипатия. Красота на Хипатия беше несравнима с тази на студения метал, на платното или дървото. Това беше висша красота, топла, мека, жива. На нея можеш да й се насладиш, да разговаряш с нея, да я докосваш, да я галиш! Можеш да я притежаваш напълно, да й се дивиш и възхищаваш, да откриваш все нови и нови неща, на които да се наслаждаваш. Само това исках от Хипатия! Само това!

Исках да бъда по-близо до моя блян, но с нея живеехме в различни светове. Винаги е имало вражда между нашите родове. Тя принадлежеше на науката, на библиотеката. Този спор между античните хора и християните е от векове.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Българите винаги са били народ със сложни възгледи

„Едно от нещата, които християнството е наложило първо, е смяна на имената. Съществува непрекъсната борба между религиите и националното самосъзнание. Промяната на имената е първото обезличаване на народите, което световните религии налагали. Те винаги са се опитвали да се поставят по-високо от народите и да ги обезличат.

Нашият народ също е пострадал от религиите. Днес това, че християнството е било полезно за народа ни, че ни е помогнало да се спасим, съхраним и запазим, се повтаря като мантра от някои хора, които не осъзнават какво говорят. Първото обезглавяване, скопяване и обезличаване на народа ни е започнато от Борис и е продължено от сина му Симеон. Това е първият опит за религиозен геноцид срещу българите. От онзи момент ние вече не сме себе си и не можем да си намерим място. Хармонията, силата, спокойствието и дълбочината на народа ни е загубена, както изглежда днес, безвъзвратно. Това е началото на края за нас. Българите обаче са корав народ и досега религията не е успяла да ни прекърши и обезличи. Цялата тази борба и всичко, което се е случвало и последствията от него, това, което се случва и до днес, ще опиша в своята книга „Покръстването”. В своите книги се опитвам да разкажа за тумир, да разкрия дълбочината на нашата история, да осветля дълбоките връзки най-вече в духовната история на света.

Друго нещо, от което народът ни е пострадал от религии, е това, че днес ние възприемаме за българи само тези от нас, които са християни. Това е така, въпреки че днес българите мюсюлмани и в Татарстан и Башкортистан от така наречената Сребърна България, някога водена от Котраг, както и останали в Чечения и Дагестан, някога наречени Черна България, водени от Бат Баян, както и тези останали в степите на Русия и Украйна, някога водени от Айяр (Авар), са по-многобройни от българите християни. Днес обаче ние сме разделени. Ислямът и християнството са ни променили и разделили. Днес ние, наследниците на тези, които някога са носили в себе си кръвта на седемте свещени, богоизбрани рода, не се познаваме. Ние не възприемаме за свои дори нашите братя помаци, към които се отнасяме с подозрение. Да не говорим за отношението към еничарите, много от които никога не преставали да се чувстват българи и дори оставали скрити християни. Днес тези, които търсят опора на народа ни в християнството, не разбират, че това е бягство и там няма как да се открие нашата идентичност. Наистина, когато сме съществували в сунитски халифат (Османската империя) и отвсякъде сме били заобиколени от ислям, вярата е било възможно да ни пази, но днес християнството отново е наш враг и се опитва да ни обезличи. Нашата история е изпълнена с примери, в които вярата е късала живо месо от народа ни. Тези от нас, които казват, че християнството е било полезно за народа ни, не осъзнават, че вярата и религията са най-нисшата проява на духа, които разделят, а не обединяват и въздигат. Такива разглеждат света черно-бял и според тях тяхната истина е валидна за всички. Знам, че идеите ми са непопулярни и трудни за разбиране и е много по-лесно да развяваме знамена, да лепим афиши, да заклеймяваме. Колкото по-близо до реалността обаче са нашите възгледи, колкото по-малко повлияни от пропаганда и самозаблуди са, толкова повече ни приближават до истината. Българите винаги са били народ със сложни възгледи, който е съумявал да наложи своята дълбока гледна точка и да изисква от народите да бъдат на ниво. Аз искам днес тези от нас, които могат да го направят, да се опитат да бъдат наследници на тумир и колобър. Чрез книгите си се опитвам да събудя точно този дух, да го съхраня и запазя, да го предам на нашите деца и наследници.“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История

Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва…

„– Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!

Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им препускаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.

– Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди с повече барут! Едната да бъде с нормален куршум, а двете – с кух!

За Али специално съм подготвил сребърен куршум!

Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това бе нормално и успокои байрактаря.

После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.

– Дайте вода! – каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.

Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!

Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче бе твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. „Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” – мислеха си те.

В това време Инокентий вече се бе приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.

– Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… – Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървяха бавно, явно се притесняваха от засада тук, в тясното на планината, където пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видишq и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зурнаджиите сигурно им бе излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпредq все така напетq яздеше Али Бабаджан.

Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се бе разтегнал и трябваше да се събере, а това бе най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.

След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото бе написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.

Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!

Смел човек бе монахът, с душа на воин. Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя, Али Бабдажан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче бе наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.

– Кой си ти? – извика той на турски.

Също така на турски, Инокентий отговори:

Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!

Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?

– Не знам, чети! – и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина. Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този миг откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя бе пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат, а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. Али погледна надясно, там, на земята, видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечето конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово…“

 откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

2 Коментари

Filed under История, Книги

Струва ти се, че така ще забавиш времето или ще го спреш

„Човешкият живот е странно нещо. Хората цял живот се боят от смъртта и се опитват да отблъснат старостта. Много от хората смятат, че като откажат да пораснат, ще успеят да задържат живота си далеч от старостта. Така отначало отказваш да пораснеш. Струва ти се, че така ще забавиш времето или ще го спреш. Искаш вечно да останеш в това щастливо и безгрижно време, наречено детство.

Така правех и аз, когато бях дете. Виждам, че и ти не искаш да пораснеш, но никой не те пита! Аз гледах и не можех да разбера останалите деца, които до едно искаха час по-скоро да пораснат и да станат големи. Така те, докато трябваше да бъдат деца, мечтаеха да станат големи, а когато пораснаха, тъгуваха за пропуснатото детство.

Аз не бях като тях. По всякакъв начин се опитвах да спра времето и да остана млада. Загубих детето си. По-късно отказах да имам друго. Струваше ми се, че като нямам дете, а виждам как децата на моите набори растат и стават големи мъже и жени, някак оставам далеч от всичко това, като че ли то не ме засяга. Повечето хора разбират, че остаряват по децата си, като ги виждат как те порастват и стават възрастни. А аз разбрах, че остарявам по децата на другите хора. Отначало смятах децата за лоши, но по-късно разбрах, че точно те ни спасяват, затова ги взех и ги отгледах, и вече не се взирах в себе си, а в тях.

Ти твърде много се взираш в себе си! Дали не правиш това от страх? Помни, че ако не е от страх, някой ден ще породи страх! Когато много се взираш в себе си, започваш да се възприемаш като център на света и най-важното нещо в него. Точно тогава се появява страхът.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Той прави това, защото всички го очакват от него…

„– Господарю, всички казват, че сте най-добрият воин в света. Искам да ви представя моя син и наследник Исък, когото наричат още Кара Исик хан. Владетелю, можете ли да го погледнете, да видите как се бие и да му дадете някакви съвети? Може ли да ни кажете нещо за него? Ще стане ли голям воин? Всички ние смятаме, че той ще стане велик воин.

Авитохол се нуждаеше от почивка, но явно скоро това нямаше да се случи. Мъжът се съгласи и без това нямаше друг избор. След това той наблюдава как Кара Исик върти меча, как се дуелира срещу някакъв воин. През цялото време, докато го гледаше, си мислеше за синовете си. Когато представянето на младия воин свърши, мъжът заговори, но насочи своите думи към Бумън.

Той държи меча правилно. Избира верните удари и защити, има силна ръка и гъвкаво тяло, мисълта му е бърза, а окото точно, но прави това някак апатично, като по задължение, без страст и желание. Той е воин не по собствено желание и не защото го иска горещо. Той е такъв, защото всички около него са такива, защото всички очакват това от него. Опитва се да отговори на изискванията ви, да не ви разочарова. Той прави това, защото всички го очакват от него.

– Учителю, не разбираме, той ще стане ли добър? Когато кръстосаха мечове с Тобо хан, май бе по-слабият? Бихте ли го учили?

– Не мога. Мога да го науча да върти меча още малко по-добре, дори на философията на битката бих могъл да го науча, но той това вече го знае. Личи му, че е имал отлични учители. Той вече знае всичко, на което мога да го науча, но няма това, което не мога да му дам. Нещо, което трябва да притежава по рождение.

– Какво е това нещо, учителю?

Душа!

– Как така душа?!

Не мога да му дам огън, сърце, душа. Това е нещо, което или имаш, или не. Исик изглежда агресивен, много прилича на добър воин. Той обаче е недоволен вътре в себе си и това свое недоволство извежда в агресия. Той и такива като него стават жестоки хора, защото никога не са имали възможност сами да направят избора за това какви да станат. Изборът за Кара Исик е бил направен от неговите предци, още с раждането му като твой син, Бумън хан, като внук на Асян-ше, неговият избор е бил направен. За съжаление нито един от вас, нито самият Кара Исик, може да направи нещо. Всички вие донякъде сте пленници на съдбата и нейни жертви. При мен нещата не бяха такива, аз можех да стана шаман, обикновен воин, но аз избрах пътя на багатура. Кара Исик обаче не е имал избор, ако не направи това, което очаквате, той ще предаде дълга си към вас. Такива като него стават много жестоки воини, те ще си върнат и отмъстят на света заради цялото си неудовлетворение и това, че някога не са имали избор.

Кара Исик изглежда агресивен и силен. Той обаче върши това с неправилната нагласа и заради егото си, за да го забележите, да го наградите с внимание. С всеки удар, всяко правилно движение той храни егото си. Той прави това заради другите, заради нещо отвън. Това не е негова вътрешна потребност. Колкото по-добър става, толкова повече ще се отдалечава от правилния път. Аз няма на какво да го науча. На него не трябва да му се дава, а отнема. Кара Исик има нужда от душа, от по-малко его, но това може да направи само той и никой друг…“

откъс от поредицата„Артур“

Вашият коментар

Filed under История, Книги