Category Archives: Книги

нови книги

Когато човек е млад, като глупак пръска силата и времето си…

„Мъжът седна. Чувстваше се уморен и гладен. Той откъсна парченце месо и, след като го сдъвка, опита да го преглътне, но не успя. Храната му се стори жилава и безвкусна, но кралят знаеше, че това не е защото не е приготвена добре. Горчеше му заради смъртта на сина му, заради всички мисли, които като хищници го атакуваха. Мислите наистина бяха като хищни зверове. Когато човек е силен, когато е зает с мисли за живота, с изборите, той ги държи далеч от себе си. Човек наистина живее като в една гъста, неприветлива, мрачна гора. Той постоянно е обграден от такива лоши мисли-вълци. Когато човек има силата, той поддържа светлина, която прогонва мислите-вълци от него. Когато обаче е слаб, огънят му изтлява и те се приближават, същото се случва и когато човек остарее. Когато е млад, той живее като безсмъртен, като глупак пръска силата и времето си и не мисли за старостта и смъртта. Когато остарее обаче, огънят постепенно изтлява и мислите-вълци се приближават все повече и повече, докато накрая не се нахвърлят върху него…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Човек, който не вярва в своето бъдеще, е обречен…

„Хората трябваше не само да се чувстват добре в настоящето, да са сигурни и нахранени, те трябваше да започнат да мечтаят. Човек, който не вярва в своето бъдеще, е обречен. Той е пленник на смъртта. Артур се опитваше да върне усмивките по лицата на хората, да ги направи жизнерадостни и щастливи. Това бе неговата борба. Всеки властник трябва да се грижи за това. Освен за тялото на народа, за това той да е сит и спокоен, да има работа и да се чувства нужен и полезен, народът трябва да има дух. Духът е в това да иска да се бори, да вярва в бъдещето си. Освен това народът трябва да има и душа. Душата бе вярата, същността, това народът да има мисия, да се чувства значим, да живее с голяма част от себе си в бъдещето, да почита миналото, предците и традициите. Артур се опитваше да възроди народа на Британия и то с всичките му части.“ – откъс от историческата поредица „Артур“, автор Токораз Исто

 

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Владетелят трябва винаги да бъде безупречен

„Мъжът наблюдаваше краля и му стана жал. Сега, когато се намираше толкова близо до него, в този късен час, изправен пред това решение, едрият мъж осъзна колко трудно и отговорно е да си владетел, да държиш цялата власт в ръцете си. Досега винаги бе мислил, че е трудно да се изправиш пред армия, да ги поведеш в кървава, смъртоносна битка. Винаги бе смятал владетелите за лентяи. В този момент прозря колко е трудно да вземаш решения. Всяко решение струваше нещо на владетеля, който го взема, то или е в разрез със съвестта му, или с чувството му за дълг и чест.

Всеки ден владетелите бяха изправени пред това, да вземат важни съдбоносни решения, и ако грешният избор на нормалния човек бе само за негова сметка, едно неправилно решение на владетеля можеше да струва живота на стотици, хиляди и можеше да унищожи цяла една държава. Владетелят трябва да бъде безупречен, защото всяко решение, дори да изглежда невинно на пръв поглед, може да го свали от власт. Когато той взема решения, те винаги засягат интересите на хиляди хора. От най-малкото и невинно негово решение могат да умрат много, да струва имота им, да ги обрече на глад, мизерия и смърт.

Владетелят, освен всичко останало, бе и най-обикновен човек. Много често, когато взема решенията за другите, той е безпристрастен съдник и човек на закона. Можеше ли обаче да бъде такъв, когато нещата се отнасяха лично за него, за семейството, децата му?!“

откъс от трети том на поредицата „Артур“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си

„– Душата – каза Артур и изпъшка тежко, – душата е нещо, което хората са притежавали, но това е било някога, днес тя е закърняла, няма я. В човека има много органи, които, докато има нужда от тях, са развити и той ги ползва, когато обаче нуждата от тях изчезне, те закърняват, изчезват малко по малко. Така е станало и с душата. Някога, когато човек е общувал с Бог, тя му е била нужна, днес вече не е така – думите на мъжа стъписаха присъстващите в залата. Рицарите не очакваха, че техният крал, в разгара на пира, ще заговори по този начин. Отначало те бяха изумени, но с времето все повече се заслушваха в това, което той говореше. – Примери за такива органи и представи има много. Така например ние, хората, знаем, разбираме, по-скоро помним някои понятия, които някога са били наша същност. Само това може да обясни откъде хората, които са крайни и тленни, знаят, въобще имат сетива за понятия като безкрайност, вечност, Универсум, Абсолют, Обективност, Бог. Това са понятия, които нормалният, обикновен, тленен човек не би трябвало въобще да разбира, но ето, че сега, когато аз ги произнасям, вие ги разбирате. Може би не можете да ги определите точно, но вътре в себе си имате понятие за тях, макар да е смътно и неясно и да е по-скоро като усещане. Хората имат две нива на „разбиране”, висшето е свързано с разума и може да се нарече ментално, ниското ниво е с емоциите и чувствата и условно може да се нарече „астрално”. Някога хората са имали душа и са разбирали Бог с ментални понятия, а днес правят това повече с чувства. Вярата е най-ниската проява на астралните разбирания. Тези понятия са нещо, което знаете, без дори да разбирате, затова смятам, че това е спомен от едни други времена, когато хората са притежавали души.

Хората не са само тялото си. Ние грешим, като се възприемаме само като видима материя. Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си, колкото и да е странно, дори грубите, материални хора са много повече в емоциите си, отколкото в света на материята.

Повечето неща от материалния свят хората свеждат до себе си чрез емоции и преживявания. Сладката ябълка или ароматната медовина, те са вкусни, но не просто се храним с тях, а им се наслаждаваме. Тяхното вкусване, това да бъдем с жена, децата ни, златото, всичко това ни радва най-вече чрез емоциите, които предизвикват у нас. Иначе златото само по себе си е безполезно парче метал, то е нищо. Това, което ни носи наслада, са преживяванията, а не физически, насладата и удоволствията, които можем да си осигурим с него и илюзията, че сме силни, могъщи и имаме власт.

Астралният и менталният свят са тези, в които живеем много повече и много по-голяма част от нас. Така например ти знаеш, че има хора, които, въпреки че са загубили ръка, крак или друга част от тялото си, понякога чувстват болка или сърбеж в липсващите си части (фантомна болка). Това означава, че човек има невидимо тяло, което има отражение в главата му. Дори когато физическото тяло липсва, това виртуално тяло продължава да съществува.

Душата също е такъв орган. Ние я чувстваме, понеже това е толкова реално, хората смятат, че имат душа и никой не може да ги убеди в обратното.

Днес обаче хората вече нямат души, а се гърчат заради някаква фантомна душа, спомен от миналото…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Канът бе върховен глава, той бе водач на всички български воини…

„Гледах константинополския двор и се опитвах да го сравня с българския. Двата бяха толкова различни. Всъщност българите нямахме двор в смисъла, в който се разбираше в Индия, Персия и Константинопол. При нас канът бе върховен глава, той бе водач на цялото племе, на всички български воини, на сектата на колобрите и тумир. Канът бе връзката на българите с Тангра, той бе основният носител на орендата. Нашият „двор” всъщност бе съветът на държавата ни. Те се наричаха „хранени хора” и там влизаха седмината велики. Наричаше се също Съвет на великите седем или Съвет на великите боили. В него влизаха само хора водачи на съсловия, всеки един от които бе посветен. Хората от нашия двор се наричаха „хранени хора”, защото степта бе сурова. Смяташе се, че нашите водачи живеят благодарение на благодатта на Тангра, която достига до тях чрез ръката на кана-ювиги. Канът обикновено се хранеше сам. Единствените случаи, в които си позволяваше да приема храна в присъствието на други хора, беше, когато около него бяха най-близките до него „хранени хора”. Когато имаше събиране, канът сядаше на място малко по-високо от останалите. Той винаги седеше сам на маса, защото никой не бе достоен за неговата трапеза, всички останали седяха по-ниско от него. Канът трябваше да вкуси от храната пръв и чак след това се хранеха останалите. Структурата на племето при българите бе ясна. Канът хранеше болярите и „хранените хора”, те пък хранеха българите, които им бяха подчинени. Така българите бяха хранени хора на своите командири, а канът хранеше всички.“

откъс от многотомнта истоиря „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Страхът винаги е проява на слабост

„– Ибрахим – пръв наруши мълчанието Касим, – искам да ти кажа нещо! – след това започна да разказва: – Винаги досега, от дете, в семейството ми повтаряха, че трябва да бъда смел и храбър и да не изпитвам страх. Целият ми род, цялото ни племе винаги е било възпитавано в този дух. В суровата пустиня няма друг начин да оцелееш, освен да бъдеш смел, защото всеки страх или колебание може да струва живота ти. Може би това е причината нашите арабски воини преди столетия с лекота да тръгнат и да превземат света. Именно на тази смелост и на божието благоволение се дължи разпространението на исляма по целия свят.

След това Касим дълго мълча. Това изостри любопитството на еничара, защото все още не знаеше за какво говори младият арабин.

– Искам да ти се извиня за това, което направих онази вечер. Някакъв невидим страх бе сковал действията и разсъдъка ми. Винаги съм смятал, че съм смел, а изведнъж… Това много ме учуди. Не успях да разбера какво точно стана с мен.

Знам, че си еничар. Вас ви учат да бъдете смели и никога да не отстъпвате пред страха. Всички казват, че сте най-смелите мъже на света. Сигурно ме презираш за това, което направих. Искам да знаеш, че не съм страхливец.

– Страхът живее винаги в нас – каза Ибрахим. – Всеки страх, който изпитваме, има в основата си онзи първичен, всепроникващ страх от смъртта. Той дори не е точно от смъртта, а от това да не изчезнеш, да не престане да те има.

Чувал съм някои хора да казват, че страхът е полезен – каза Касим.

Тези думи ги говорят страхливците. Така те се оправдават пред себе си. Всъщност няма и не може да има полезен или добър страх. Страхът винаги е проява на слабост и предизвиква криза в човека.

Но нали в критична ситуация и след като се уплаши, в човек се отприщва сила, която го кара понякога да върши неща надвишаващи човешките възможности. Така че според мен може да има полезен страх или поне проявлението му да се използва в наша полза. Учили ли са ви на нещо подобно в корпуса на еничарите? Видях как се справи с преследвачите ни! Убивал ли си човек досега?

След това Касим замълча. Сам прецени, че е говорил много и се притесни как еничарът ще се отнесе към думите му.

Не бива да се бърка страхът с реакцията. Това как ще реагираш на опасността е едно, но страхът е съвсем друго нещо. Всъщност единственото нещо, което може да загубиш в този свят, е егото си. Страхът се поражда от егото и винаги оказва негативно въздействие.

– А какво е реакцията? – попита Касим с интерес.

Реакциите биват два типа. Едната е да се вцепениш и да изчакаш опасността да отмине. Пример за тази реакция е когато с фенер заслепиш заек, той се вцепенява и можеш много лесно да го хванеш. Другата реакция е да избягаш и така да избегнеш опасността. Ще ти дам отново пример със заек. Когато застанеш до храста, в който е скрит заек, и плеснеш с ръце, той побягва панически с огромни подскоци. Така и хората като зайците могат да реагират по два начина: с вцепенение или с бягство.

– Какво общо има това със страха?

В еничарския корпус ни учеха, че реакцията на вцепенения мъж може да му струва живота в критична ситуация. Затова нас ни обучаваха при опасност да реагираме като бягащия заек. Разбира се, да не го правим панически, а да запазим трезвия си разум. В продължение на години ни поставяха в най-тежки ситуации, за да се научим да не изпитваме страх.

Много хора смятат, че най-големият страх е този от смъртта, но ние, еничарите, знаем, че при смъртта няма болка и няма от какво да се страхуваме. Мюсюлманите очакват джнана и срещата с хуриите, християните – рая и срещата с Бог, ние, еничарите бекташи умираме без съжаление и надежда, очаквайки Махди. Ние не се страхуваме от смъртта и от неизвестното нито можем да изпитаме страх от човек, демон или тъмнината. По време на обучението ни учат, че единственото нещо, което може да ни пречупи, е болката. Болката е по-опасна от смъртта. Единственото нещо, от което трябва да се страхува еничарът е да не се пречупи. Най-страшното нещо е да видиш пречупен еничар. Чрез обучението ние се учим да приемаме болката и страданието като неотменна част от живота и да не се страхуваме от тях…“

откъс от първи том „Еничар“ от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Предателят е страхливец, той е човек без душа…

„Докато мъжете стояха върху крепостната стена, двама воини доведоха някакъв мъж. Ръцете на клетника бяха вързани.

– Какво се е случило? Кой е той? – попита Тристан.

– Този е помогнал на Гуинивър да избяга предната вечер – каза Лодегранс, а ръцете му висяха безпомощно.

– Какво ще го правите, кралю?

– Ще го накажа, а наказанието е смърт.

– Не го убивайте! Сега всеки воин за нас ще е важен! – Тристан опита да се застъпи за него. – В името на приятелството с баща ми, пощадете го!

– Кралю Лодегранс, може би е по-добре да разберете дали този е християнин и по какви подбуди е помогнал на лейди Гуинивър – и Ланселот се опита да отложи гибелта на воина.

– Няма значение дали е християнин и защо е помогнал на Гуинивър! Предателят си е предател!

– Недейте го убива точно сега! Предстои битка, това ще обърка воините ви! Сега е време да се съсредоточат върху битката! – продължаваше да говори Тристан.

Лодегранс обаче сякаш не ги чуваше, той извади своя меч и, без никакво бавене, прониза мъжа в гърдите. Клетникът изстена тежко и се сви. Мъжете, които го доведоха, го пуснаха.

Предателят винаги ще предаде отново! Мъжът, който няма чест, ще предава цял живот! По време на война няма по-лошо от предателството! Предателят ще се поблазни по злато, ще се полакоми за власт, която враговете ще му обещаят. Той ще издаде местонахождението ти, ще ти забоде нож в гърба, ще избяга от бойното поле, ще те изостави сам, ще посегне на живота на невинни хора, ще убива заради пари или поради страх и малодушие. Предателят е страхливец, той е човек без душа, счупен човек. Когато нещо се счупи, никога повече не може да се залепи и поправи, така че да стане каквото е било преди това. Предател се става само веднъж и повече никога не можеш да станеш нормален човек…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

има 1 коментар

Filed under История, Книги