Човек, макар да живее в настоящето, през цялото време съдържа миналото и бъдещето в себе си.

„Човек, макар да живее в настоящето, през цялото време съдържа миналото и бъдещето в себе си.

– Това не го разбрах – каза българинът.

– Човек съществува в настоящето, но спомените и мислите м`у винаги са насочени назад, натам, откъдето идва, в същото време една част от него е в бъдещето.

Когато мислиш за приятелите си, се опитваш да си ги представиш в бъдещето, а когато мислиш за враговете или неприятни неща и събития, си ги спомняш в миналото.

– Това също не успях да разбера.

– Слушай тогава, ще ти го разкажа по-издалеко.

Всички хора, които ни уважават и обичат, тези, които ни отделят от времето и мислите си, които искат да бъдат близо до нас, са обърнати с лицата си към нас. Всъщност всички хора в живота ни са обърнати към нас или с лица, или с гърбове. Хората с гръб са тези, които се отдалечават от нас, които си отиват, те са избрали с лицето си да бъдат обърнати към някого другиго.

Желателно е хората, които се намират близо до теб, да са с лица към теб, а не такива, обърнати с гръб. На никого не му е приятно и не би искал хората, които са близо до него, да са му обърнали гръб.

Ти какво би предпочел, хора, които са близо до теб, но са обърнати с гръб към теб, или такива с лице, но по-далеч?

– Разбира се, хора с лице към мен. Дори да са далеч, предпочитам да са с лице. Това ще означава, че те искат да са до мен, такива рано или късно ще се приближат, а бъдещето на тези с гръб към мен е да се отдалечават.

– Виждаш ли, когато оценяваш другари, винаги мислиш в бъдеще и с перспектива, а когато мислиш за враговете си, мислиш за тях в миналото, какво са ти сторили.“ – откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

https://orendabooks.com/poredica-blgariya/54-i-vi-tom-kubrat.html

Българите ценят, че те уважават традициите им…

„Българите обичат гостите, биха посрещнали, нагостили и разменили добра дума с всеки човек, понеже са научени, че всеки гостенин, когото отпратиш, сякаш го обричаш на гибел, защото степта е жестока. Днес ти подслоняваш и приемаш някого и така го спасяваш, утре, ако се наложи, теб някой ще те подслони, нагости, ще ти даде постеля и така ще те спаси. Те са гостоприемни, защото знаят какво може да струва това на човека, молещ за подслон, но в същото време много трудно допускат хора до себе си. Те не са доверчиви, а по-скоро мнителни. А когато става въпрос за бойния строй, тогава стават изключително ревниви. За тях хорото е боен строй, а всеки, който е в саракта, трябва да бъде проверен, да се е доказал и непрекъснато да се доказва, той трябва да е човек достоен, мъж на честта. Българите имат доверие само на българи…“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Хората тук са отражение на самия град, те са зависими…

„Повечето от вас живеят цял живот в Града, други са достатъчно дълго тук, за да разберат, че хората са изнервени, живеят забързано, зависими са един от друг, не са цялостни, завършени и са нещастни. Хората тук са отражение на самия град, те са зависими. Градът ще умре, ако в него не пристигат постоянно пшеница, месо, вино, зехтин.

– Водата също е много важна – каза българинът.

– Да, водата също е изключително важна – съгласи се аедът. – И докато в степта или извън града всичко това го получават или вземат от природата, тук някой трябва да го даде на гражданите. Затова тук хората са зависими много повече от чужда воля и не са свободни. В степта, ако воинът бъде прогонен от племето, той може да се отдели и да живее като ловува, отглежда овце, коне, лови сърни, убива вълците, които го заплашват, там той може да пие вода от поточетата и реките или от езерата. Тук това е невъзможно, ако човек е отритнат, може да умре или да живее в мизерия. Тук животът, макар привидно да е по-лек и цивилизован, всъщност е много по-жесток, защото хората нямат избор.

Тук, в големия град, хората не са личности, те се поставят в услуга на града и стават просто част от големия механизъм наречен Град. Така хората се обезличават и стават като магаретата, които се въртят в кръг, за да извадят вода, всеки ден те сами се впрягат и правят едно и също, едно и също, постоянно, монотонно, това е смърт за свободния човек, който иска да живее и твори, да скита, всеки ден да му се случват различни, интересни неща. Гражданите обаче не обичат несигурността, те са готови да заплатят за сигурността със свободата и индивидуалността си.“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Единици са тези, чиито живот е като огромна вълна, помитаща всичко по пътя си…

„– Животът на човек, а и всичко, което той прави, е като кръгове по водата. Колкото по-стойностен и значим е един човек, толкова по-голямо камъче е, а кръгчетата, които оставя, са по-високи и се разпространяват по-надалеч и остават дълго време следа върху огледалната повърхност на водата-време. Единици са тези, чиито живот е като огромна вълна, помитаща всичко по пътя си. Когато живееш до такъв човек, трябва да умееш да плуваш добре, иначе ще се удавиш в него.

Следите, вълничките, които човек оставя след себе си, съществуват дълго след като него вече го няма. Такива са значимите хора. Има хора, които, дори когато са живи, оставят толкова незначителни следи, че са невидими – мъжът хвърли един камък в гладката повърхност на водата. – Виж, искам да ти покажа нещо! Повечето хора, когато живеят или правят нещо, се взират в една посока, те са насочили цялото си внимание към това, което искат, виждат нещата плоско и еднопланово, често бъркат желаното с реалното. Само че камъкът никога не оставя следи само в една посока. Виж, кръгчетата се разпространяват равномерно навсякъде. Те се зараждат в центъра, но ако ги оставиш, ще се разпространят из цялата Вселена. Всичко това продължава до безкрай. Камъкът сам по себе си не може да остави следи. За това са нужни камък и вода, за да стане тази магия.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Amat Victoria curam! – Победата обича подготвените!

„Една вечер, докато си почиваха, василевсът каза:

– Кубрат, разкажи ми за българите и войната!

– За, българите? – учуди се Кубрат. – Струва ми се, че ви интересуват персите, мислех, че тях ще нападате, а не българите!

– Разбира се, че няма да нападам българите. Просто искам да ми разкажеш за тях. Винаги ми е било интересно да те слушам как обясняваш за вашите воини и за това как те воюват.

– Българите имат сериозно отношение към войната, те винаги са готови да воюват, въпреки това се грижат специално за всяка битка. Може би те най-добре въплъщават древноримската поговорка, която съм чувал някога Валерий да казва.

– Коя е тази поговорка? – учуди се Ираклий.

– Amat Victoria curam! (Amat Victoria curam! – „Победата обича подготовката!“, „Победата обича подготвените!“)

– Amat Victoria curam! – повтори Ираклий. – Това може да бъде много добър лозунг за тази война, сърцевината около която ще изковем победата. Прекрасна подготовка и планиране!

Разкажи ми още за българите! Това много ме вдъхновява!

– За българите войната е нещо свещено, с което живеят, за тях тя е самият живот, заради нея са готови да умрат. Войната е естествено състояние на българите, за тях животът е борба и война, подготовката, общуването, всяко нещо, което те правят, го вършат като война.

Владетелят трябва много добре да се подготви за война, ако иска да победи. Ако войната не е добре подготвена, ако не е обмислена, то е сигурно, че ще бъде загубена. Подготовката е толкова важна, колкото и битката, сражението и войната.

– Да, вече запомних, „Amat Victoria curam!“ – каза Ираклий. Той бавно изричаше поговорката и като че се възхищаваше на всяка отделна дума.

– За да подготвим похода добре, трябва да изучим картите и терена, където ще проведем похода и ще се водят сраженията – каза Кубрат.“

откъс от четвърти том „Кубрат“, поредица „България“

Соколът летеше, но не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва…

„Като се качи върху седлото на коня, Арабкан затанцува от нетърпение. Мъжът като че ли порасна, гърбът му се изпъна като струна. Спомни си младостта и това, че е еничар и бей на цяла кааза. Подкара коня, на ръката си бе сложил големия кожен ръкав, на който държеше сокола. Птицата предчувстваше какво ще се случи и наддаваше весели писъци. Макар с качулка, тя се държеше трескаво, обзета от възбудата на предстоящия лов.

– Стооой, стой! – опитваше се той да успокои птицата и коня.

Мъжът много добре познаваше ловните полета, движеше се бавно и се наслаждаваше на природата. От много време не бе виждал слънцето и гората. Ветрецът, макар и сух, милваше брадясалите му бузи. Кръвта му се раздвижи, конят също танцуваше под краката му. Животното от доста време не бе излизало от обора. Но не да ловува бе дошъл беят. Той говореше на сокола, като че ли птицата можеше да го разбере.

– Ти си горда птица, Бурак. Роден си да цепиш въздуха с гърдите си и да ловуваш. Роден си да бъдеш властелин на небесата. Хищен и бърз… И аз съм като теб. Всъщност ти си аз, но нашата съдба е предопределена. Ние сме обречени на гибел. Аз вече съм мъртъв. Наистина, аз го убих, но и аз съм мъртъв от този момент. Повече не искам да живея! Аз трябва да умра!

Птицата, все още с качулка на главата, въртеше глава, като че ли се оглеждаше, или поне разбираше това, което еничарът ѝ говореше и се съгласяваше с него. В небето не се виждаха никакви птици и нито едно облаче. Беше горещо като в казан на ада. Затоплената вече земя излъчваше гъста мараня, която на пластове се стелеше над полето. Всеки човек, който видеше самотния конник, щеше да се зачуди как в този пек може да ловува.

Еничарът дръпна поводите на Арабкан и конят спря на място, като че ли някой го закова. Докато махаше качулката на сокола, той продължаваше да му говори:

– Аз го убих, Бурак, но той ме победи! Сега аз ще остана да живея с гузната си съвест! Той ме победи завинаги! Ти вече няма за какво да живееш! Аз повече никога няма да ловувам! Животът за мен и за теб свърши, соколе мой! Ти трябва да умреш!

Докато говореше това, мъжът махна с ръка и птицата се „откъсна“ от кожения доганджийски ръкав. С мощен удар на крилете си Бурак се издигна нагоре. Личеше си, че не е летял от много време. Той се стрелкаше ту наляво, ту надясно и се опияняваше от свободата и скоростта. Полетът правеше Бурак щастлив, защото той бе истински сокол. Той бе птица и свободата го опияняваше. Мъжът го гледаше и всички онези чувства, които го вълнуваха през последните седмици, отново нахлуха в него. Следеше го с поглед и продължаваше да говори:

– Аз съм мъртъв, Бурак, а ти си моята душа! Да, ти си душата ми и вече си мъртъв! Аз ще продължа да живея, но без душа, без теб, Бурак! – като каза това, беят бръкна в силяха си. Слънцето силно напичаше и го заслепяваше, като му пречеше да следи птицата. Бурак летеше и търсеше плячка, не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва. Той разцепваше небесата с острия си писък и като че ли предизвикваше всички птици да се изправят пред него. Отначало крясъкът му звучеше като боен зов, но постепенно някакво разочарование се появи в него. Птицата сякаш осъзна, че днес няма да има лов и никога вече не ще може да убие. Ибрахим очакваше този момент. Вече бе дал достатъчно свобода на птицата. Протегна ръката си, прицели се и стреля. Изстрелът прокънтя и като че ли се разнесе над цялата земя. Соколът, както си летеше, избухна в пера и сякаш изчезна. Изстрелът не го уби, а го изпари. От птицата останаха само пера, тя все едно се разтвори и от нея остана само душата ѝ.

– Ти си сокол – еничарът продължаваше да говори. – Символ си на свободата и бързината. Ти самият си като смъртта. Появяваш се изневиделица и убиваш. Ти заслужаваш да умреш в небето, като свободна птица. Ти си моето жертвоприношение към Аллах! Убих те, за да убия душата си! Аз вече съм мъртъв! Повече никога няма да убивам!

Еничарът бе потресен. Изстрелът с този пищов бе направил да изглежда така, все едно Бурак не е убит и мъртвото му тяло не е паднало на земята, а завинаги е останало там нейде в небето.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции…

„Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че е по-важно да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.

Един ден баща ми Ермен ме заведе на една могила – курган. „Тук – каза той – почиват костите на велик воин. Дори след смъртта си, той се извисява над останалите. Той е тук, защото е изживял живота си като достоен воин, не е допуснал компромиси със себе си. Тази могила е издигната от хората, които са признали неговата изключителност. Техните гробове се намират навсякъде наоколо, в равното.“ „На кого е тази гробница? – попитах аз. Баща ми обаче или не ме чу, или не намери за нужно да отговори.“ „Трябва да живееш така, че по целия си път да оставяш могили на своето достойнство и твърдост. Истинският мъж трябва да заложи живота си, за да остане верен на принципите си.“

Днес децата вече не се учат на такива неща, хората като че ли изпитват неудобство да говорят по този начин. Сред нас малко по малко започва да навлиза влиянието на Запада и Рим. Не знам как днес нашите млади воини успяват без такива напътствия. Как, без да са готови да заложат живота си, заради честта си, могат да живеят. Римляните ни учат, че всяко нещо се търгува, как винаги трябва да се преследва печалбата, че златото и парите са в основата на всичко. Това обърква слабите мозъци на хората, надявам се сред българите те да са колкото се може по-малко. Честта, гордостта, достойнството, приятелството, мисията не могат да бъдат изразени с печалба, не могат да се представят в златен еквивалент. Истинските стойностни неща са отвъд видимия свят, те са в саракта. Римляните унищожават саможертвата, която всеки воин трябва да прави, те не искат да притесняват хората, пазят децата си, аз обаче смятам, че децата не бива да се щадят, защото иначе никога няма да се превърнат в истински воини. Римляните се опитват да изградят общество, в което всички са задоволени, защитени, имат достатъчно за прехранване и оцеляване. Те се опитват да държат децата си под похлупак, цялата им християнска империя да бъде защитена. Когато оцеляването ти е гарантирано, наистина такова възпитание и обучение ти е достатъчно и един млад човек може да остане само с него, но лишен от амбиции, младият човек остава винаги на това ниво, постепенно той се превръща в тъпо острие, човек, който просто живее, а не се бори и рано или късно става тунеядец. Такива хора уж учат, работят, женят се, имат семейства и в повечето случаи са доволни от един такъв живот. Достатъчно ли е това обаче? Може ли човек да бъде щастлив и доволен, когато няма духовен живот? Може ли да живее без досег с изкуствата, с културата, без идеали? Възможна ли е общност, общество, без хора идеалисти, без мечтатели? За малките хора, дребните душици, „идеал“ е дума, която не означаваща нищо, празно говорене, просто движение на въздуха. Според мен живот без идеали, без амбиции, без риск и борба, без да заложиш всичко, без досег с изкуствата и красотата, е нищо. Стремежът само към чисто материалното, лесният път във всяко нещо, това да трупаш злато, да бъдеш като всички останали, е пътят към падението и гибелта.

Мисията на българите е да противопоставят нашия път на римския. Римският, Западният е толкова разпространен и изглежда всесилен, без алтернатива, но ние знаем, че нас ни има и ние носим зрънцето Светлина, завещано ни от нашите предци. Римският начин е толкова разпространен, защото е лесен, при него просто трябва да следваш течението, да дадеш воля на егоизма си, на скъперничеството и завистта.

Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции. Още когато плешките му са неукрепнали и няма опит, той трябва да развива не само физическите си данни, а и духа си. Той трябва да опознава тялото, възможностите си, да се сблъсква със своя мързел, страховете си и да открие индивидуалната си стойност.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки човек е отделна вселена, да знаеш истинското си име е голяма сила..

„Твоето его се бори за това да си различен, отделен от социума и тълпата, да си уникален, за да може Бог да те разпознае и повика при себе си по име. Той, разбира се, няма да те повика с името, дадено ти от твоите родители, защото това е човешко име и Бог не го знае, той не те вижда с това име и не може да те нарече с него. Твоята същност се нарича по даден начин, ти имаш код, вибрация, която те изразява напълно. Това е твоето име.
– Това име може ли да бъде изречено от човек? Звучи ли то като Албури, Синдилх или Заберган… или може бе като Петър и Йоан?
– Не, няма човешка реч, която да може да изрече това име. То може да е вик, видение, вибрация, може да е тишина и покой.
Открий това свое име и ще можеш сам да се повикаш, когато искаш, ще можеш да слушаш своето име, то ще ти служи като огледало, в което ще можеш да се оглеждаш. Тогава ще можеш да оставаш насаме със себе си, макар и сам, никога няма да си самотен, защото винаги ще бъдеш със себе си. Едната твоя същност – призоваващата, ще може да общува с призования.
Това, което ти търсиш, е първата стъпка по пътя на себепознанието, първата стъпка в духовния път. Всъщност друг път няма, всичко друго е обрастване на тази практика, на това действие с незнание и мистика. Колкото по-шарен и атрактивен си представяш Пътя, толкова по-далеч си от него.
Открий истинското си име, а след това не спирай да го произнасяш, защото името е създадено, за да се чува, да го изричаме, а не да го мълчим! Бог те е нарекъл с това име, това е твоята същност и се нуждае от вибрацията на твоето име. Той иска да го чува непрекъснато, ти си жив само в моментите, в които твоето име е произнасяно. Често това име е непроизносимо и дори ти самият трудно го долавяш и можеш да го изречеш, а какво остава за друг човек.
Нашето име не е дума, то е това, което се чува и получава от нашите дела, докато живеем, ние го изричаме, правилно или грешно. Ако делата ни са правилни, това ще бъде нашето име, ако правим неща, които не съответстват на същността ни, това, което живеем, е просто боклук. Ние сме като бръмбарче, ходещо върху опънатите струни на цитра или балан. Когато направим нещо по-значимо, ние извличаме звук, представи си колко е трудно, подскачайки и ходейки по няколко струни, да създадеш мелодия. Това е твоето истинско име.“
откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Ако има силата да извърви този Път, човек ще има възможност някой ден да бъде себе си…

„Всеки човек е като камъчета, насипани в една пунгия, в началото никой не знае какво точно има вътре, малко ли е, много ли е, достатъчно ли е, ще стигне ли. Първото нещо, което ние правим в своя живот или което би трябвало да направим, е да изсипем пунгията и да видим какво има в нея. Този процес продължава дълго и се нарича себепознание. И така някои хора цял живот се опознават. Затова е желателно в нашия живот да преживяваме истински, силни случки, дори да има драми, за да можем по-бързо да очистим душата си от мътилката, в която се намираме отначало, и да разберем кои сме. Желателно е човек да тръгне по Пътя колкото се може по-рано. В този момент той трябва да бъде свободен, силен и смел. След като стъпим на Пътя, ние започваме да сглобяваме камъчетата, които имаме, и трябва да знаем и да сме наясно каква е мозайката, която сме и имаме в пунгията. Някои от нас са големи, епични мозайки, други – малки мотиви, скромни и семпли. В този момент обикновено получаваме помощ и разни добронамерени хора започват да ни шепнат какви сме, как трябва да изглежда мозайката ни. Те обаче най-често искат да ни направят като тях. Понеже нямат друг опит освен своя, те се мъчат да ни убедят, че единствено техният начин е правилният. Това обикновено са нашите близки и роднини. Те донякъде са прави, защото много често мозайките на хората, които са от един род, са сходни и си приличат. Това става заради рода и кръвта или защото винаги си поставят едни и същи рамки. Но ако един човек иска да надскочи себе си, рода си, не бива в този момент да се доверява на чуждо мнение, пък било то и на най-обичащите ни и добронамерени хора. Желателно е всеки сам да се опита да види това, което Бог му е дал, да го оцени и разбере, сам да си постави целите и идеалите. Така човек ще има възможност някой ден да бъде себе си, ако има силата да извърви този Път. В противен случай винаги ще сбъдва мечтите на други хора или ще сънува техните блянове и неизсънувани сънища и никога няма да бъде себе си. Ако рамките са малки и недостатъчни, а орендата ти е предопределила по-велика съдба, ще ти останат камъчета, които цял живот ще се чудиш къде да поставиш, а това ще те направи нещастен, постоянно събарящ и рушащ света, който току-що си изградил, и това ще става, защото тези камъчета никога няма да ти дават покой. Ако си поставиш по-голяма рамка, никога няма да ти достигат камъчета и тогава ти или трябва отнякъде да си набавиш чужди камъчета, или да запълниш празните места с хоросан. Най-често този хоросан е вярата, но има и други неща, с които можеш да запълниш празнините си. Повечето хора предпочитат по-големите рамки и изграждат мозайки, споени с хоросан, грозни, несъвършени и слаби, крехки и лесни за чупене. Ако мозайката или съдът, който извайваш, е крехък, той рано или късно ще се счупи…„
откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Повечето хора не могат да осъзнаят шанса, който представлява животът…

„Тогава Човек разбра, че времето, в което няма да го има, е вечно и е еднакво с времето, преди да се роди. Понеже смъртта бе неговото бъдеще и той не знаеше каква ще бъде тя, реши да се върне назад и да се опита да изследва първия спомен, който си спомня от този свят, а после да си припомни и миг преди това, а после още малко и още малко…

Така той проумя, че животът е миг между момента преди да се родиш и смъртта. А тези две състояния са цяла вечност. Истинският живот е бил преди раждането и ще бъде след смъртта, а самият живот е някакво патологично изключение. Човек разбра, че е Бог, призван да преболедува в живота, но истинската му божествена същност е там във вечността. Тук бе животът на болката, страданието и лутането. Така той разбра страданието и проумя какво е нирвана. Това бе много по-високо ниво на съществуване – чрез сетивата. Беше мрачно и толкова унизително, но пък толкова красиво, че би дал всичко, за да остане вечно тук. Колкото повече умираше, толкова повече искаше да живее, щеше да се бори до последното си дихание, за да живее. Искаше да го има, да бъде. Тогава може би онзи живот щеше да му стига, но днес искаше да бъде тук. И виждаше как повечето хора от дребнотемие не могат да осъзнаят шанса, който представлява животът. Те живеят като мухи и са мъртви, преди още да са умрели, дори повечето от тях въобще не разбират, че са се родили и че живеят.“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто