Category Archives: Книги

нови книги

Дори разпръснати из света, ако всеки от тях съхрани искричката си на българин…

„- Главният въпрос е: „Какво е България?“ Свещената земя, по която ходят българите, ли е България? Не! Очевидно не е! Колкото и да сме привързани към тази земя, колкото и тя да е примесена с праха на нашите близки хора, тя не е България. България и българи е имало и когато народът ни е изминавал Седемте свещени стъпки. Това означава, че народът, българите са по-важни от земята. Евреите и българите са два мисиянски народа, затова те са толкова близки. В еврейското свещено писание толкова ясно е показано, че народът е по-важен. Неслучайно там се казва, че Мойсей водил евреите-роби, бегълци от Египет, четиридесет години из пустинята. Това е равнозначно на Свещените стъпки на българите и обиколката ни по света. Само че ние сме я изминали за хиляди години. Евреите явно знаят, че народът е по-важен и когато има народ, за него ще се намери и земя, не просто парче земя, а обещаната, свещената, пазената от Бог за народа – Обетованата земя.

Народът е важен, българите, не всички, а само истинските от тях, „светлите глави“, ще бъдат Велика България. Дори разпръснати из света и в изгнание, ако всеки от тях съхрани искричката си на българин, България ще я има. Дори върху Земята да не съществува държава България, свещената българска земя – саракт, ще съществува. Него ние го изграждаме с пламъка, с орендата, с душите си.

откъс от първи том „Кубрат“, историческа поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Народното творчество ни е съхранило през вековете

„Българските народни песни са толкова многобройни и уникални, богатството от ритми и тактове е невероятно. Никой друг народ няма толкова много фолклорни области на толкова малка територия и население. На всички изследователи на българските танци, песни и фолклор им прави впечатление, че нашите песни не са прости и народни, каквото е народното творчество на останалите народи. При тях творчеството се дели на народно, което е просто, примитивно и елементарно, задоволява по-низките страсти, обикновено описва сюжети от ежедневието или съдържа закачливи сексуални нотки, и елитно творчество, създадено от композитори и хора, които са се посветили на това да творят. Те обикновено били културни, образовани и професионалисти. Изкуството, което създавали, било сложно, интелектуално, елитарно и засягало по-висши вибрации на човешката същност. При българите това творчество, което се нарича „народно“, е изключително сложно и елитарно. Много от изследователите на нашето творчество, особено тези, които са били чужденци, се учудвали как предците ни са успявали да пеят и танцуват в сложните неравноделни ритми. Те не можели да повярват, че това е създадено от трудови хора, без никаква музикална или танцова подготовка, от обикновени жътварки, копачи, косачи и селяни. Много достоверно обяснение за това би било, че в един момент тумир са решили да предадат знанията си на народа и самият народ се е превърнал в тумир. Аз изпитвам искрен респект пред българския народен фолклор и неизвестния български гений, създал всички танци, песни и мелодии на България. Лесно е да си обясним, че нашето „народно“ творчество е било създадено от пеещи тумир. Българският народ е много пеещ и танцуващ, през Средновековието и по време на Османската империя именно народното творчество ни е съхранило. То е било хранилище на нашата идентичност. Може би тумир са завещали на народа ни това „народно“ творчество.

Днес цялата народна традиция, с която се гордеем, е нещо, което е било сакрално за нас от най-дълбока древност. Всеки българин притежава код, който се отключва при свързване на орендата, която е заложена в душата му, и орендата от песните и танците. Затова всеки от нас обожава българския фолклор, който предизвиква в него „събуждане на националното достойнство“. Надявам се, че моите книги също успяват да докоснат най-съкровените струни в душата на българите и да пробудят орендата.“ – писателят Токораз Исто

www.orendabooks.com

2 коментара

Filed under История, Книги

Животът е синджир, колкото по-далеч си от началото, толкова по-близо си до края…

„- Животът ли, животът е верига, безкраен синджир, поне аз го виждам така. Той се вие пред очите ми, неговото начало е скрито там, в дебрите на паметта ми, толкова далеч, толкова далеч. Когато се опитам да си спомня първите дни, те ми се струват толкова далечни, все едно са били в друго време, в друг свят.

Животът е като синджир, с който човек е привързан, но той има възможност сам да изковава всяка една брънка от него. Всеки един момент е част от веригата, тя ни дава възможност да го удължим и така ден след ден той става все по-дълъг, а ние можем да отиваме все по-далеч, да опознаваме все по-голяма територия. Тази верига е нашата свобода, колкото по-дълга е, толкова си по-свободен. Свободен, но и привързан. Ако се прекъсне тази верига, човек веднага отива при Създателя. Ние нямаме силата да скъсаме веригата, а цял живот, ден след ден, само я удължаваме. И когато като мен станеш толкова стар, имаш чувството, че имаш цялата свобода на света. Отдавна вече не виждаш колчето, където веригата е закована към земята, тогава си мислиш, че може би веригата няма начало и усещаш колко си свободен, но в същото време разбираш колко близо си до своя край. Този синджир, който ни освобождава и в същото време ни поробва, това е животът. И всеки човек се оковава сам цял живот, грижливо изковава всеки свой миг живот и го нарежда прилежно във веригата, брънка по брънка. Той сам се ограничава и сам се освобождава. Не е ли уникално всичко това? Всичко сам. Бог само наблюдава и няма нужда да се намесва. Това е отговорът, който християните търсят, има ли свободна воля. Ти ме попита какво е животът. Животът е синджир, колкото по-далеч си от началото, толкова по-близо си до края. Тъкмо се зарадваш на свободата да имаш дълъг синджир и да можеш да се почувстваш свободен и идва краят, който да ти напомни, че свободата е временна, че всичко е тленно. Но всъщност свобода няма, истинската свобода е смърт, свободата е относителна, защото, колкото и да си свободен, се държиш за синджира…“

откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Това са двата въпроса, които осмислят нашия живот…

„И така, като почувствах, че дните ми на тая земя привършват и като навърших 62 лета в годината 6307 по българския календар (798 по Христос), оттеглих се в тази пещера, за да осмисля целия си живот, защото понякога от дребнотемие и подробности не остава време да си отговорим на най-важния за всеки човек въпрос: “Защо живея?”, и само човек, който търси смисъла на човешкия живот, може да си отговори на въпроса: “Как да живея?”. Това са двата въпроса, които осмислят нашия живот, и отговорът на тях ни превръща от обикновени хора във философи и воини. Това са двата въпроса, които човек трябва поне веднъж в живота си да си зададе, а търсенето на отговора е самият живот. “Защо живея?” и “Как да осмисля живота си, живеейки правилно?” са първите крачки от едно безкрайно пътуване. Това пътуване ни превръща в хора, няма ли го – животът губи смисъл. Ако човек предприеме пътуването, посоката, епохата и подробностите губят смисъл. Това е Пътят на багатура. Независимо каква религия изповядват, от какви народи и родове произлизат или в каква епоха живеят, всички воини вървят по един и същ Път и се сблъскват с едни и същи противници: страх, гняв, мързел, нетърпение, омраза, високо самочувствие и всички останали пороци. Пътят на воина е еднакъв за всички. Пътуването задължително включва в себе си изминаването на Пътя на воина. За да се предприеме Пътуването, не е задължително да се измествате в пространството. Важно е с какви очи гледате на света и дали ще му позволите той да ви изненада. Защото и най-екзотичните страни са такива само за чужденците. Вашият свят и живот са екзотични за всички чужди хора, но те са достатъчни за вас, така че не е необходимо да ходите някъде или да имате живота на някой друг…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Воинът трябва да бъде като кубче лед…

Воинът трябва да бъде корав, да има вътрешни устои, яснота за себе си и твърдост. Той трябва да бъде като кубче лед, където и да попадне, да запазва формата и същността си. Той не бива да бъде приспособим, това би коствало воинската му същност. Приспособими и аморфни са обикновените хора, които не познават своята същност, те са като вода и заемат формата на всеки съд, в който са налети, приспособяват се към всяка среда и тя ги променя и обезличава. Воинът напротив, не само запазва себе си, но въздейства и на средата около себе си.“ – откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Нашите учители бяха хора на честта…

Нашите учители ни учеха, че за да оцеляваме, за да побеждаваме, трябва да сме духовно будни, да имаме амбиции. Човекът без амбиции е скопен, той не може да мечтае, а когато мечтите ти са ограничени, никога няма да можеш да се надскочиш и ще си останеш обикновен, ограничен човек. Мечтите са като дрехите и обувките и когато те са малки, никога не се чувстваш удобно и винаги си недоволен.

Мечтаещият човек, човекът с амбиции винаги е неудовлетворен, защото го чака път и има много неща за постигане. Много е трудно да си близо до човек с амбиции, защото той е като бясно препускащ жребец и за да си с него, не трябва да изоставаш.

Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че когато един воин има амбиции и животът е преграда пред него, трябва да се лишим от живота, но амбицията, духът са нещо, което е по-силно от плътта, те ще продължат да живеят и след като нас ни няма. По-важно е да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.“ – откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Благословени бяха хората, които живееха по тези земи

На другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне – върху гърба на Марко, и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за никъде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или „Българският Йерусалим” беше голям град, разположен в устието на река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на Тракия. Реката – от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала болна в краката му, с думите: „Стани, мъко, да ходиме!” или „Стани, майко, да ходиме!” Така според хората от там идваше името Станимъка и те го произнасяха с „ъ”вместо с „а”. Станимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът бе подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.

Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойният пек на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални ледени води на реката. Благодатна бе природата, бог като че ли бе излял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, които живееха по тези земи. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след като го напуснеха и когато се връщаха, още повече обичаха и ценяха града си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всички националности в Империята. В Станимака живееха много гърци, толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци, арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на града, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински села, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни, горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предсказват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се налагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те избрали едно място и скоро то станало духовен център. Там, където отделните оракули правели предсказания, били издигнати храмове. Племето се наричало беси. Постепенно на това място се заселили хора и така се образувал градът. Някои хора твърдяха, че това станало много по-късно и че първите хора, заселили Станимака, още очакват бесите да се върнат и да направят своите предсказания. Други смятат, че това са наследници на тези беси и останалите племена. По-късно, когато християнството заляло тези места, на мястото на всяко езическо светилище изникнал християнски храм. Така днес Станимака бе градът, в който имаше най-много храмове. Макар да не беше голям колкото Филибе, Едирне или Стамбул в него, освен джамиите, имаше около сто параклиса и седем черкви. Но не само станимаклии посещаваха храмовете. В определени дни от годината към тях се стичаха множество поклонници от всички, дори и отдалечените, краища на Българско. Затова наричаха Станимака „Българският Йерусалим”. Въпреки че се намираше до най-големия град в българските земи – Филибе, Станимака бе успял да се запази и много малко от гражданите му се преселваха към по-големия, богат и привлекателен град.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги