Category Archives: Токораз Исто

От птичи поглед Египет би приличал на огромна ленива змия, която пълзи, извивайки се от пустинята към морето

„Египет е най-старата запазена до днес култура в света – каза той, а аз го слушах мълчаливо. – Нашата страна е изключително деликатна и крехка, всичко в нея: нейното могъщество и сила, дълговечността й, се дължи на едно нещо, на Хапи. Така в древността се е наричала река Нил. Всъщност Египет е една тънка плодородна ивица земя около реката. Тя е толкова тънка, като че заплашва във всеки един момент да прекъсне. Който е ходил с лодка нагоре по течението на Нил е усещал колко деликатен е животът и как всичко зависи от волята на боговете. Египет е плодородна долина, притисната от два планински масива. На запад се намират полегатите хълмове на либийската пустиня, а от другата страна са много по-стръмните склонове на Арабската пустиня. Не голямата, а тази, която се простира между Нил и Папирусово море (днес Червено море). Колкото повече реката отива на север, толкова стените на планините се снишават и се раздалечават и се образува плодородна низина, която свързва този каньон със Средиземното море. Тук Нил, вместо да тече по тесен коридор, се разделя на няколко ръкава по обширна долина с форма на триъгълник. Този триъгълник, наричан делтата на Нил, има за основа брега на Средиземно море.

Всички градове на Египет са разположени или в делтата на реката, или нагоре по течението й. Една част от градовете са от единия бряг, а други – от другия. От птичи поглед Египет би приличал на огромна ленива змия, която пълзи, извивайки се от пустинята към морето, а делтата е нейната глава. В такъв случай Александрия ще е лявото око на змията, а Дамиета – дясното. През есента, когато Нил залива долината на Египет, тази дълга змия има синкав цвят на водата. През зимата, когато растителността избуява, водата се оттегля в коритото си и става слаба, като че ли изворът й пресъхва. Тогава змията би станала свежозелена от буйната растителност и тънките синкави ивици, каналите, които пресичат делтата. Тогава би изглеждало, че на змията й поникват пера или по скоро пух. Скоро синята ивица би се стеснила още повече и би се превърнала в златна, заради житата и ечемика, които зреят. В средата на лятото реката вече би станала толкова тънка, че на места изглежда, че ще прекъсне или че там никога повече няма да тече река. А тялото на змията би било оцветено в пепеляво сиво, като мъртво, поради сушата и прахта. Този момент е кратък, но напомня за смъртта. Миг след това водите на реката отново прииждат и носят със себе си плодородни наноси и животворна влага. Животът отново избуява и всичко започва отначало. Цикличността, това е най-важното нещо за Египет. Около това се върти нашият живот. Това е в основата на нашата религия. Цикличността на живота. Редуването на живота и смъртта. Тук, с горещия и сух климат на пустините, без живителната река животът на хората и животните би бил немислим.

Навсякъде другаде в света, освен че има река или море, валят и дъждове и така там животът е гарантиран от тези два източника на вода и влага. В делтата вали дъжд най-много десет пъти в годината, а нагоре по течението, в Горен Египет вали веднъж на десет години.

Ако през Египет не течеше свещената река Нил, вместо люлка на цивилизацията той би бил просто една пустинна долина, каквито има много в голямата пустиня. Нил е толкова живителен, защото освен вода влачи със себе си плодородна тиня и минерали, отмити от скалите в горното си течение. Именно тези наноси правят от водата безценно богатство, в което вирее всичко. Тази тиня и горещият климат са причина обградения с пустини египтянин да получава по три реколти през годината.

откъс от поредицата „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Тя не беше жена, а скъпоценен камък…

Хипатия беше съвършена! Ти не можеш да разбереш това! Трябва да имаш очи, за да видиш съвършенството! Това е нещо, което само аз мога да оценя. Трябва да изграждаш това умение. За останалите хора съвършенството не съществува. Тя имаше съвършена красота. Само аз можех да я видя и да я оценя по достойнство. Всички останали, които се навъртаха около нея, не бяха достойни за това, което представляваше. Освен красота, Хипатия притежаваше духовна чистота. Тя сияеше с вътрешна светлина, допълвана с деликатния чар и изтънчеността на образованието й. Теон я беше обучил да бъде радост за всичките сетива на някой мъж. Аз бях единственият мъж, който можеше да я оцени. Само аз бях достоен за нея. Нейната образованост нямаше равна в света. Тя не беше жена, а скъпоценен камък. Хипатия бе самото въплъщение на красотата, не само външна, а и вътрешна. Тя трябваше да се докосва нежно и да не се зацапва. Винаги съм се опитвал да се обграждам с красотата. Цял живот се борих да създам един по-добър свят. Свят от красота и изтънченост. Днес обаче човечеството не е готово за това. Някой ден светът ще стане такъв, за какъвто мечтая, но сега хората са груби и недодялани. В този свят трябваше да се действа така и аз нямах друг избор. Съжалявам, че не живях в по-добри времена. Исках с Хипатия да живеем в онзи свят, който се опитвах да изградя.

Цял живот съм се стремил към красотата. Хипатия беше ефирна и чиста, тя беше самата Красота. Опитвах да събера красотата, независимо дали запечатана на платно, в дърворезба, или изваяна от злато, сребро и стъкло. Колекционирах красотата, но това беше мъртва, застинала красота. Исках и жива и я намерих – Хипатия. Красота на Хипатия беше несравнима с тази на студения метал, на платното или дървото. Това беше висша красота, топла, мека, жива. На нея можеш да й се насладиш, да разговаряш с нея, да я докосваш, да я галиш! Можеш да я притежаваш напълно, да й се дивиш и възхищаваш, да откриваш все нови и нови неща, на които да се наслаждаваш. Само това исках от Хипатия! Само това!

Исках да бъда по-близо до моя блян, но с нея живеехме в различни светове. Винаги е имало вражда между нашите родове. Тя принадлежеше на науката, на библиотеката. Този спор между античните хора и християните е от векове.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Мъжът знаеше, че нарича българи не хората родени като такива, а тези, живеещи като достойни…

„Докато разговаряха, мъжете бяха влезли в банята и бавно се потопиха в басейнчето с топла вода. Българинът въздъхна дълбоко от удоволствие и облекчение. От много време тялото му бе копняло за такова блаженство. Той се отпусна и продължи да слуша думите на своя домакин. Колкото повече го слушаше, толкова уважението му към този умен и спокоен мъж нарастваше. Този бе истински господар и знатен римски гражданин. Личеше си, че е мъж достоен и умен. За българина бе удоволствие да го слуша. Мъжът продължаваше да говори:

Днес гърците, които наричат себе си ромеи, са най-преданите и ревностни християни. Човек, ако не знае историята, би помислил, че те първи са приели християнството. Това обаче не е така. Аз съм трак, но по-късно моите предци започнали да се смятат за гърци и римляни. Днес ние се наричаме ромеи, което означава „римляни“, но се смятаме за гърци, макар да знаем, че нашият произход е тракийски, мога да се нарека и елин, но днес това име вече е равнозначно на езичник.

Елин всъщност не означава само грък. Елин не е име на народ или племе. За елини са се смятали много хора и достойни мъже, които не са били от гръцки произход. Елин не означава произход и народ, елин е цивилизационна категория. Елини са се наричали всички, които са се борили за знанието, за развитие на културата, изкуствата, цивилизацията. Много от онези мъже са принадлежали на други народи.

Авитохол слушаше внимателно. Тези думи му напомниха за нещо, което цял живот бе мислил. Хората се обединяваха по народност и произход, но по-важно от това кои са роднините ти бе това какви принципи изповядваш, към коя група сам се причисляваш и често това кои са приятелите ти, какви възгледи изповядваш, какъв е вкусът ти към изкуства, какво обичаш да четеш, как мислиш, колко си цивилизован и чувствителен, как възприемаш света е по-важно от роднините. Роднините и родителите си не можеш да избереш, но приятелите можеш и го правиш. Мъжът знаеше, че нарича българи не хората родени като такива, а тези, живеещи като достойни, просветени, осъзнати, духовни личности. Той наричаше българи дори хора, които бяха от други народи. Не бяха ли българи Сиджими, Деел, Меровей, Гундлеус и много други достойни хора, които бе срещал през целия си живот? Както някога елин бе означавал човек, борещ се за наука, цивилизация, така българин означаваше човек живеещ достойно, мъж на честта, доблестта и справедливостта, този който преследва осъзнат живот, духовен, мистичен, мъж на Светлината. Днес всички мъже, които бяха наследници на елините, смятаха, че трябва да изграждат Ромулум. Днес римските граждани, тези, които живеят в Рим и Константинопол, са наследници на същите онези елини, българите пък са тези, които дават смисъл на Варварикум. Римляните ги наричат варвари и ги обиждат и презират, но мъжът знаеше какво означава българин. Светът бе поделен между елините и българите, между Ромулум и Варварикум. Едните бяха осъзнатата част от „цивилизования свят“, а другите се бореха за Свободата и Светлината.

Откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

То му бе отнело възможността да живее осъзнато, да бъде змей, творец…

„Мъжът стоеше и гледаше това, което се разкриваше пред очите му. През това време мислите му „летяха“ към миналото, връщаха се към настоящето, стрелкаха се нагоре като птички, после се спускаха и той виждаше някои сцени от живота си все едно отново бе там. Животът! Улисан в живота, той сам не бе разбрал кога бе минал животът му с голямо „Ж“. Колко различни бяха животът и Животът. Малкият живот, ежедневието, рутината, малките мисли и страсти, прехраната, оцеляването, всичко това бе чудовище, изгризало времето му, то му бе отнело възможността да живее живота на осъзнаването, да бъде змей, творец, космическо същество, черпещо от изначалния смисъл. Ежедневието го бе погълнало и само няколко пъти бе имал силата и възможността да изплува. Повечето хора нямаха и толкова възможности в своя живот. Сега мъжът разбираше, че ежедневието бе октопод, хидра, демон, който те дави в себе си, поглъща те, отнема ти възможността да изплуваш, да се родиш и огледаш, да се осъзнаеш. Днес той съжаляваше, че не е бил по-силен през живота си. В този момент той усещаше болезнено цялото време, което бе загубил в преследване на малки, тленни, незначителни цели. Сега, когато бе по-близо до смъртта, отколкото до живота, си даваше сметка колко глупаво е постъпвал, като е отделял времето си за неща, от които не бе останала и следа. Много неща, които му се бяха стрували важни и значими, заради които бе залагал живота си, сега се разпадаха на прах пред очите му и той се питаше: „Защо е било всичко това?“ „Защо не бях по-умен, виждащ и знаещ, тогава?“…

откъс от историческата поредица „Артур“

 

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Страхът винаги е проява на слабост

„– Ибрахим – пръв наруши мълчанието Касим, – искам да ти кажа нещо! – след това започна да разказва: – Винаги досега, от дете, в семейството ми повтаряха, че трябва да бъда смел и храбър и да не изпитвам страх. Целият ми род, цялото ни племе винаги е било възпитавано в този дух. В суровата пустиня няма друг начин да оцелееш, освен да бъдеш смел, защото всеки страх или колебание може да струва живота ти. Може би това е причината нашите арабски воини преди столетия с лекота да тръгнат и да превземат света. Именно на тази смелост и на божието благоволение се дължи разпространението на исляма по целия свят.

След това Касим дълго мълча. Това изостри любопитството на еничара, защото все още не знаеше за какво говори младият арабин.

– Искам да ти се извиня за това, което направих онази вечер. Някакъв невидим страх бе сковал действията и разсъдъка ми. Винаги съм смятал, че съм смел, а изведнъж… Това много ме учуди. Не успях да разбера какво точно стана с мен.

Знам, че си еничар. Вас ви учат да бъдете смели и никога да не отстъпвате пред страха. Всички казват, че сте най-смелите мъже на света. Сигурно ме презираш за това, което направих. Искам да знаеш, че не съм страхливец.

– Страхът живее винаги в нас – каза Ибрахим. – Всеки страх, който изпитваме, има в основата си онзи първичен, всепроникващ страх от смъртта. Той дори не е точно от смъртта, а от това да не изчезнеш, да не престане да те има.

Чувал съм някои хора да казват, че страхът е полезен – каза Касим.

Тези думи ги говорят страхливците. Така те се оправдават пред себе си. Всъщност няма и не може да има полезен или добър страх. Страхът винаги е проява на слабост и предизвиква криза в човека.

Но нали в критична ситуация и след като се уплаши, в човек се отприщва сила, която го кара понякога да върши неща надвишаващи човешките възможности. Така че според мен може да има полезен страх или поне проявлението му да се използва в наша полза. Учили ли са ви на нещо подобно в корпуса на еничарите? Видях как се справи с преследвачите ни! Убивал ли си човек досега?

След това Касим замълча. Сам прецени, че е говорил много и се притесни как еничарът ще се отнесе към думите му.

Не бива да се бърка страхът с реакцията. Това как ще реагираш на опасността е едно, но страхът е съвсем друго нещо. Всъщност единственото нещо, което може да загубиш в този свят, е егото си. Страхът се поражда от егото и винаги оказва негативно въздействие.

– А какво е реакцията? – попита Касим с интерес.

Реакциите биват два типа. Едната е да се вцепениш и да изчакаш опасността да отмине. Пример за тази реакция е когато с фенер заслепиш заек, той се вцепенява и можеш много лесно да го хванеш. Другата реакция е да избягаш и така да избегнеш опасността. Ще ти дам отново пример със заек. Когато застанеш до храста, в който е скрит заек, и плеснеш с ръце, той побягва панически с огромни подскоци. Така и хората като зайците могат да реагират по два начина: с вцепенение или с бягство.

– Какво общо има това със страха?

В еничарския корпус ни учеха, че реакцията на вцепенения мъж може да му струва живота в критична ситуация. Затова нас ни обучаваха при опасност да реагираме като бягащия заек. Разбира се, да не го правим панически, а да запазим трезвия си разум. В продължение на години ни поставяха в най-тежки ситуации, за да се научим да не изпитваме страх.

Много хора смятат, че най-големият страх е този от смъртта, но ние, еничарите, знаем, че при смъртта няма болка и няма от какво да се страхуваме. Мюсюлманите очакват джнана и срещата с хуриите, християните – рая и срещата с Бог, ние, еничарите бекташи умираме без съжаление и надежда, очаквайки Махди. Ние не се страхуваме от смъртта и от неизвестното нито можем да изпитаме страх от човек, демон или тъмнината. По време на обучението ни учат, че единственото нещо, което може да ни пречупи, е болката. Болката е по-опасна от смъртта. Единственото нещо, от което трябва да се страхува еничарът е да не се пречупи. Най-страшното нещо е да видиш пречупен еничар. Чрез обучението ние се учим да приемаме болката и страданието като неотменна част от живота и да не се страхуваме от тях…“

откъс от първи том „Еничар“ от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Мъжете на мисията трябва непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл

„- За да напуснеш това място, трябва да ми обясниш нещо. Аз ще ти разкажа една история, а ти ще ми обясниш как я разбираш. Ако остана доволен, ще напуснеш моите недра, ако ли не, ще останеш тук завинаги. Това, което повечето хора не помнят или се опитват да забравят е, че животът им трябва да има смисъл. Обикновените хора могат да си позволят да не обръщат внимание на това, но мъжете на мисията са длъжни непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл, че заслужават да живеят, да поемат храна, да вдишват въздух. За другите хора това е даденост, но за хората на мисията това е привилегия, която трябва да защитят. Това е цената, за да имаш възможността за оставиш името си изсечено в каменните страници на света, да живееш живот-легенда, да бъдеш, да те има, са останеш завинаги в света на Силата. Дойде времето, в което трябва да покажеш дали можеш да мислиш, дали заслужаваш да живееш. Ако ми отговориш, ще излезеш от тук и ще живееш, ако ли не, ще останеш вечен пленник на тези стени и тук ще изтлееш.

Сега слушай!…“

откъс от историческата поредица „Артур“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто