Category Archives: Токораз Исто

Страхът винаги е проява на слабост

„– Ибрахим – пръв наруши мълчанието Касим, – искам да ти кажа нещо! – след това започна да разказва: – Винаги досега, от дете, в семейството ми повтаряха, че трябва да бъда смел и храбър и да не изпитвам страх. Целият ми род, цялото ни племе винаги е било възпитавано в този дух. В суровата пустиня няма друг начин да оцелееш, освен да бъдеш смел, защото всеки страх или колебание може да струва живота ти. Може би това е причината нашите арабски воини преди столетия с лекота да тръгнат и да превземат света. Именно на тази смелост и на божието благоволение се дължи разпространението на исляма по целия свят.

След това Касим дълго мълча. Това изостри любопитството на еничара, защото все още не знаеше за какво говори младият арабин.

– Искам да ти се извиня за това, което направих онази вечер. Някакъв невидим страх бе сковал действията и разсъдъка ми. Винаги съм смятал, че съм смел, а изведнъж… Това много ме учуди. Не успях да разбера какво точно стана с мен.

Знам, че си еничар. Вас ви учат да бъдете смели и никога да не отстъпвате пред страха. Всички казват, че сте най-смелите мъже на света. Сигурно ме презираш за това, което направих. Искам да знаеш, че не съм страхливец.

– Страхът живее винаги в нас – каза Ибрахим. – Всеки страх, който изпитваме, има в основата си онзи първичен, всепроникващ страх от смъртта. Той дори не е точно от смъртта, а от това да не изчезнеш, да не престане да те има.

Чувал съм някои хора да казват, че страхът е полезен – каза Касим.

Тези думи ги говорят страхливците. Така те се оправдават пред себе си. Всъщност няма и не може да има полезен или добър страх. Страхът винаги е проява на слабост и предизвиква криза в човека.

Но нали в критична ситуация и след като се уплаши, в човек се отприщва сила, която го кара понякога да върши неща надвишаващи човешките възможности. Така че според мен може да има полезен страх или поне проявлението му да се използва в наша полза. Учили ли са ви на нещо подобно в корпуса на еничарите? Видях как се справи с преследвачите ни! Убивал ли си човек досега?

След това Касим замълча. Сам прецени, че е говорил много и се притесни как еничарът ще се отнесе към думите му.

Не бива да се бърка страхът с реакцията. Това как ще реагираш на опасността е едно, но страхът е съвсем друго нещо. Всъщност единственото нещо, което може да загубиш в този свят, е егото си. Страхът се поражда от егото и винаги оказва негативно въздействие.

– А какво е реакцията? – попита Касим с интерес.

Реакциите биват два типа. Едната е да се вцепениш и да изчакаш опасността да отмине. Пример за тази реакция е когато с фенер заслепиш заек, той се вцепенява и можеш много лесно да го хванеш. Другата реакция е да избягаш и така да избегнеш опасността. Ще ти дам отново пример със заек. Когато застанеш до храста, в който е скрит заек, и плеснеш с ръце, той побягва панически с огромни подскоци. Така и хората като зайците могат да реагират по два начина: с вцепенение или с бягство.

– Какво общо има това със страха?

В еничарския корпус ни учеха, че реакцията на вцепенения мъж може да му струва живота в критична ситуация. Затова нас ни обучаваха при опасност да реагираме като бягащия заек. Разбира се, да не го правим панически, а да запазим трезвия си разум. В продължение на години ни поставяха в най-тежки ситуации, за да се научим да не изпитваме страх.

Много хора смятат, че най-големият страх е този от смъртта, но ние, еничарите, знаем, че при смъртта няма болка и няма от какво да се страхуваме. Мюсюлманите очакват джнана и срещата с хуриите, християните – рая и срещата с Бог, ние, еничарите бекташи умираме без съжаление и надежда, очаквайки Махди. Ние не се страхуваме от смъртта и от неизвестното нито можем да изпитаме страх от човек, демон или тъмнината. По време на обучението ни учат, че единственото нещо, което може да ни пречупи, е болката. Болката е по-опасна от смъртта. Единственото нещо, от което трябва да се страхува еничарът е да не се пречупи. Най-страшното нещо е да видиш пречупен еничар. Чрез обучението ние се учим да приемаме болката и страданието като неотменна част от живота и да не се страхуваме от тях…“

откъс от първи том „Еничар“ от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Мъжете на мисията трябва непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл

„- За да напуснеш това място, трябва да ми обясниш нещо. Аз ще ти разкажа една история, а ти ще ми обясниш как я разбираш. Ако остана доволен, ще напуснеш моите недра, ако ли не, ще останеш тук завинаги. Това, което повечето хора не помнят или се опитват да забравят е, че животът им трябва да има смисъл. Обикновените хора могат да си позволят да не обръщат внимание на това, но мъжете на мисията са длъжни непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл, че заслужават да живеят, да поемат храна, да вдишват въздух. За другите хора това е даденост, но за хората на мисията това е привилегия, която трябва да защитят. Това е цената, за да имаш възможността за оставиш името си изсечено в каменните страници на света, да живееш живот-легенда, да бъдеш, да те има, са останеш завинаги в света на Силата. Дойде времето, в което трябва да покажеш дали можеш да мислиш, дали заслужаваш да живееш. Ако ми отговориш, ще излезеш от тук и ще живееш, ако ли не, ще останеш вечен пленник на тези стени и тук ще изтлееш.

Сега слушай!…“

откъс от историческата поредица „Артур“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

martenitsa-na-cafnalo-darvo„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Те сигурно се използваха за подшиване на кожените пергаменти, за да стане книгата здрава. Със светкавична бързина той извади камата на куриоса и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две. Момчето го гледаше изумено.

Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво. Помниш ли онова дърво, което ти показах? То беше шаманско дърво, на него българите привързваха своите оброчни върви и ленти.

– Но онова дърво беше сухо – каза момчето.

Не, то беше зелено и цъфтеше, но в другите светове. То символизираше Световното дърво, това което хуните наричат Бой Терек. Може да има хора, които да завързват връвчиците си на оброчни места.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

Двамата мъже опитаха сами да си завържат връвчиците, от двете страни на които Авитохол бе направил възелчета, но не успяха. Беше много трудно сам да направиш това, затова всеки върза на другия такава на лявата китка.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7526 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Ако не познава историята си, народът не може да има и бъдеще

Интервю с писателя Токораз Исто

1967977981_n1.    Здравейте, бихте ли се представили?
– Здравейте, казвам се Стоян Цветкашки, пиша историческите си книги под псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното му значение е тумир.

2.    Как решихте да пишете за историята на България?
– Смятам, че историята е много важна за всеки един народ, защото без нея той никога няма да знае кой е, къде се намира, за какво се бори. Ако не познава историята си, народът не може да има и бъдеще. Реших да пиша не толкова, за да просветля миналото на българите, колкото за да можем да открием своето място в настоящето и бъдещето.

3.    Представете поредиците си „Тангра” и „Ятаган и меч”?
– В „Тангра“ разказвам за началото на създаване на българската държава и народ, за времената, в които нашата история не се е пишела, а е била разказвана, митовете и легендите още не са били превърнати в приказки, за времената на тези, които доскоро бяха смятани за митически герои – Авитохол и Ирник. Това е най-голямата историческа сага, писана за един народ – българския. Смятам, че нашите предци са достойни за такъв роман.  В „Тангра“ описах живота на Атила, но в нея е представена и цялата история на Европа, Персия, Египет, Азия, а българската история е в основата на всичко това.
„Ятаган и Меч“ е роман за българската гордост и достойнство. Разказ за това как предците ни във времена на мракобесие са успели да съхраняват себе си, но не просто да оцеляват, а и да запазят своята чест. В „Ятаган и Меч“ се опитвам да обясня какво е представлявала Османската империя и какво място са заемали българите в нея.

4.    Историята, която вие разказвате, се различава от тази в учебниците, защо е така?
– В учебниците историята е представена скучно и сухо. За съжаление те са написани така, че децата да се отвратят от историята ни. В своите книги аз се опитвам да опиша красотата, живата българска история така, че българите да се влюбят в нея. Чрез моите книги аз отдавам почит на своите предци и се опитвам да съживя и прилаская техните души.

5.    Как гледат на вашите книги българските историци?
– Високомерно. Те смятат, че притежават монопол над знанията. Аз не искам да споря с тях за това, което се е случило. Смятам, че историците изцеждат красотата от историята. Те се дистанцират от нея и така я превръщат в „наука“. Аз правя точно обратното, опитвам се да възродя историята, да открадна очите на нашите герои и да ги поставя в орбитите на съвремениците ни. Искам моите читатели да видят света през очите на славните ни предци.

6.    Коя е най-вдъхновяващата за вас историческа личност от нашата история и защо?
– Българската история е изключително богата на достойни хора, чийто живот може да ни служи за пример и е достоен за подражание. Мен не ме вдъхновяват толкова видимите личности, владетелите, героите, а енергията, „светлината“ на народа.

7.    Колко древен народ сме българите?
– Всеки народ, който днес съществува, е древен колкото всички останали. Има два народа, които претендират да са по-древни от другите. Те се наричат мисиански и твърдят, че не съществуват случайно, а са били пратени сред хората лично от Бог, че той ги е натоварил със специална мисия. Това си личи по есхатологията на тези два народа. Есхатологията е наука за края на света. Мисиянските народи не само са били пратени специално в началото на сътворението на световете, но и имат мисия при техния край. Тези два народа са българският и еврейският.
Иначе българският народ е един от най-древните и той е оказал влияние върху живота на много други народи, бил е в основата на много цивилизации, за които ние днес дори не подозираме.

8.    Кога е основана първата българска държава?
– Всъщност няма Първа, Втора и Трета Българска държави. България винаги е била една и винаги я е имало. Дори да не сме имали държава е имало българи и българският дух е бил жив.
Също така няма такова нещо като прабългари. Българите винаги са си били българи, в нашите вени тече кръвта на същите онези достойни мъже, които незнайно защо някои историци са решили да нарекат „прабългари“.
Разбира се, че подписването на един договор в 681 г. или провеждането на битката в Онгъла през 680 г., както и създаването на България на Кубрат, не може да бъде смятано за начало на българската държава. България я е имало и по времето на баща на Кубрат – Албури, и по времето на Аскал, Синдилх, Заберган и столетия, и хилядолетия преди това.

9.    Вие разказвате, че нашия народ има специална мисия, каква е тя?
Мисията на българите е била да разпръсват Светлина, да подкрепят останалите народи и да ги водят по Пътя на Бог. Ние сме били Воини на Светлината. Който желае да научи повече, може да го открие в романа „Тангра“.

10.    В книгите си говорите за Оренда, благодарение на която ние, българите, се различаваме от другите, разкажете ни за нея?
– Орендата е сила, която притежавали всички българи. Всеки воин, мъж или жена от седемте свещени български рода притежава оренда. Орендата  правела нашите предци, а би трябвало да прави и днес нас, българи. Природата на орендата е такава, че тя ни кара да бъдем проникновени и да прозираме отвъд очевидните неща. Може би затова в България винаги е имало много светци и екстрасензорни личности. Орендата е нещо по-изконно от вярата и от всичко, което човек смята за себе си. Понякога тя остава скрита дълго време и човек не може да различи знаците й, друг път избухва и само слепец би могъл да не я забележи. Българите би трябвало да живеят чрез орендата и в непрекъснат досег с нея. Това обаче изисква деликатност и човек да живее живот-медитация.

11.    Защо българската история се разказва устно от тумири, така не е ли по-лесно да се изгуби и преиначи?
– Отначало тумир смятали, че написаната история е мъртва и всеки четящ може да я преиначи. Това, което те разказвали, било живо, притежавало оренда и било повече театър и молитва, отколкото история. Тумир смятали, че е вредно живият, шарен разказ да бъде убиван и превръщан в двуизмерни редове. По-късно някои от тях били принудени да записват историята ни, прикривайки я зад религиозни текстове.
Днес аз се опитвам да пиша като тумир. В книгите си записвам живото слово, старая се да съхраня живота, атмосферата, мислите, терзанията на героите, за които пиша. В тази своя мисия аз съм подпомогнат и подкрепян от моите приятели и съмишленици – читателите.

12.    Според някои богът на българите Тангра е измислица, какво е вашето мнение?
– За съжаление българската история винаги е била заложник на политиката и кунюнктурата. След Освобождението на България много от българските историци не са давали да се изрече дума за това, че може да имаме нещо общо с тюрките или турците, а от тук и с техния бог – Тенгри. Всъщност Тенгри не е монотеистичен, а политеистичен бог и това са по-скоро духове или еманации на бог. Това, което българите наричали Тангра, е монотеистичен бог. Този Тангра има връзка с Едфу, Денгир – богът на шумерите, египетските Ра или Хор. Всички тези богове имат връзка с българите. Много подробно съм разгледал това в своята историческа поредица „Тангра“, където съм описал връзките между народите и боговете. Всичко това става при изминаването на българите на техния свещен път, тяхната мисия, следвайки орендата, която аз нарекох Седемте свещени стъпки.

13.    Сега е популярна теорията, че ние произлизаме от траките, вие какво мислите?
– Смятам, че хората, които твърдят, че българите сме траки, не са обективни. Тракийската или беска кръв в нас е много малко. Ние имаме повече остготска, куманска и славянска кръв, отколкото тракийска. Българите не идват по нашите земи веднъж и не правят това за пръв път с Аспарух. Когато идваме тук, вследствие на чумни епидемии, воини и на това, че готите и хуните са разорявали земите ни в продължение на столетие, траките почти са изчезнали. В тракийската низина и в Мизия те почти липсват и само тук-там в Стара планина и Родопите са запазени отделни тракийски общности, но всички те са християнизирани и елинизирани и само дълбоко в подсъзнанието си пазят знанията за мистиката на древните си предци. Библия бесика е бил последният опит на траките да вложат своя дух, орфизма, мистиките на Сабазий и Дионисий в християнството и така да го съхранят. Същото нещо по-късно българските тумир правят с тангризма, като се опитват да го вложат в християнството. Днес в нашето българско християнство, в легендите, митовете и народното ни творчество са втъкани древните митове и знания на българите, разбира се, и на траките. В своите книги се опитвам да отгърна завесата за тези дълбоко скрити тайни. Който има очи, ще види!

14.    В поредицата си „Тангра” често говорите за тангристкия кръст, бихте ли ни го обяснили?
Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

shema_tangr_krustВ пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек, но за да стане такъв, трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ съм описал какво представлява българинът.
В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Бога Небе. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към Небето. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани.

15.    Дори и след Освобождението 4-те части на тангристкия кръст не могат да се обединят в един човек, дали ще се случи някога?
– Ако сте чели внимателно книгите ми, сигурно сте разбрали, че в тях се разказва най-вече за това. Аз смятам, че съм един от хората, постигнали това

16.    Запазването ни като народ по време на турското робство е по-голям подвиг от всяка друга военна победа, как сме успели да се съхраним?
– Смятам, че днес времената са много по-трудни, отколкото по времето на турското робство. Тогава врагът е бил ясен. Днес той е сред нас, в нас. Днес ние самите сме си врагове. Тези, които избираме да ни водят, не го правят добре и не ни водят по сияйна пътека, а към пропаст.

17.    Последните години без битка, без куршуми и без явно подтистничество народът ни се топи, как да устоим?
– България като държава се превърна в антипод на самата себе си. Нашите политици са ни най-големите врагове. Около нас бушува Трета световна война, а ние дори не подозираме и не знаем за това. Тази борба не е за територия и не се води с армии, това е война за умовете и мечтите на хората. Всеки българин, който напуска родината, всеки, който иска да бъде друг, който иска да изживява „американската мечта“,  който се прави на европеец, е загубена от нас битка. Нашите политици са на страната на нашите врагове. Повече от 25 години те ни обясняват, че умните и предприемчивите напускали България, без да осъзнават, че ни наричат глупаци. Те ни смятат за такива и това си личи по всичко, което правят.
Днес България отдавна вече не е жива. Ние сме на изживяване. Българите вече не мечтаят, не виждат бъдещето си тук. Това не се свързано само със земята, ние сме унищожени като общност, като нация, нямаме гордост и национално достойнство. За съжаление в новата световна война ние бяхме първата жертва и днес всички ходят върху трупа ни, а последната ни кръв изтича на Запад или попива в черната ни земя.
Моите книги не са написани за живите, а за тези, които повечето вече смятат за мъртви. Аз се обръщам към същите тези българи, чиято кръв бавно изтича. Опитвам се да опиша не само как трябва да оцелеем, но и как да запазим честта, гордостта и достойнството си и не само да ни има като бездуховни биологически машини, а и как отново да се превърнем във Воини на Бог, как да си възвърнем мисията и светлата си душа. Това е най-сакралното ниво в моите романи. Не е достатъчно само да оцелеем, трябва да го направим по достоен начин, но и да издигнем смисъла на своето съществуване на ново, по-високо ниво.

18.    Разкажете ни за българското бойно изкуство „ДА”?
– Българите, а и въобще номадските народи, винаги са били най-добрите воини в света. Нашите народи са в основата на китайските и всички останали бойни изкуства, както и на бойните умения на западните народи. „Да“ е било не само бойно изкуство, както ние днес го разбираме, а и наука за стратегията, за това как човек трябва да живее и да се бори, как да хармонизира себе си и природата. Това умение българите наричали „Да“.
Преди много години аз създадох българското бойно изкуство Да Дао (www.dadao.org), което означава „Пътят на Да“. Опитах се да възродя българските бойни традиции, да съхраня знанието ни за бойните изкуства и да създам най-добрия боен стил.

19.    Кога са били най-тежките времена за нас, българите?
– Както вече казах, смятам, че днес за българите са най-страшните времена. Ние се намираме в началото на една битка и сме длъжни да победим и да запазим българите и България, както това са правели нашите предци. След като днес нас ни има, означава, че те са успявали, колкото и трудно да им е било. Днес ние трябва да бъдем на висотата на положението си.

20.    В поредицата „Ятаган и Меч” представяте еничарите като достойни войни, а повечето са били българи, има ли случаи, когато те са работили за освобождението на България?
– Днес ние сме прекарали знак на равенство между думата еничар и ренегат, но това правим от невежество и незнание. Нашите депутати се обиждат един друг, като се наричат еничари, но повечето от тях са просто роби. В нашата история не се говори за това, че много от еничарите, след като се пенсионирали, се връщали по родните си места и се грижели за майките и бащите си, ако имали такива, както и за своите роднини и съселяни. Днес голяма част от черквите, запазени и изградени по време на турското робство, са били подпомагани, подкрепяни и защитавани от същите тези еничари.

21.    Скоро излезе новият ви роман „Екскалибур – Мечът на Светлината“, разкажете ни за него?
– В „Артур“ историята на Авитохол продължава в Британия. Тумир и колобрите на няколко пъти прехвърлят мисията от българите на други народи. Едни от тези народи са келтският и английският. В последно време на Британските острови се откриват все по-нови и нови артефакти. Вече е почти сигурно, че Артур е живял в V век, че не е бил саксонец, норман или брит (келт), а е бил сармат. Така някога са наричали българите. Освен това в основата на Адриановия вал (древния град Калмен) бяха открити знаци на Тангра и надпис: „Тенгрийците бяха тук”. Знае се, че българи са живели в град Дева, Камулодунум (Камелот). Има подозрения, че рицарството в Западна Европа и Англия, кръглата маса, мисията с Граала са внесени от българи. В „Артур“ разкривам връзките между историята на българите и западните народи и искам да покажа колко повлияна е тяхната история от номадските племена.

22.    Изгубили ли сме безвъзвратно силата и достойнството на нашите предци?
– Щастлив съм, че книгите ми се четат от все повече хора, което означава, че те са будни и осъзнати и българският дух все още е жив. Вярвам в сила на нашия народ да се въздигне от пепелта и отново да възродим България!

Интервюто взел: Стефан Русев, гр. Варна
http://patuvashtochitalishte.bg/tokoraz_isto/

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата…

putuvaneto„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.

С баща ми се качихме в една пещера, която се намираше над селото ни. Там той ме остави само с един мях с вода. Трябваше в продължение на няколко дни да остана зазидан в пещерата, докато не получа знак как да се казвам. В нея трябваше да се отдам на съзерцание. Седнах и останах така дълго време. Постепенно загубих представа за времето и само вътрешното ми чувство ме караше да поддържам идеята от колко време съм в пещерата. Гладът въобще не ме измъчваше, но първата нощ едва издържах без сън. Клепачите ми натежаваха, но всеки път щом се унасях, главата ми тежко се отпускаше и се събуждах. Втората вечер вече се чувствах доста зле. От дългото стоене неподвижен и поради това, че не бях спал две нощи, изпаднах в състояние на транс. Започнах да получавам странни видения. Изведнъж пещерата започна да се движи и да се изкривява. Добивах усещането ту че летя, ту че потъвам. Това продължи и на втория ден. Напълно загубих контрол над себе си. Вече не знаех кой съм и къде се намирам. Започнах да чувам гласове, а бях сигурен, че съм сам в пещерата. После почувствах как някой поставя ръка на рамото ми. Бях подготвен, знаех, че това са заблуди на моите усещания и не се поддадох. Третата нощ нещата станаха нетърпими. Тялото ми страдаше. Не знаех дали съм буден, или сънувам, чувствах се като в кошмар. Исках и трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Ту изпадах в състояние на активност, което бе съпроводено с бурни измамни видения, ту в състояние на апатия – тогава стоях срещу стената, а часовете минаваха, без да ги усещам, все едно, че бях мъртъв.

 Изведнъж всичко се промени, помислих, че умирам. Чух изключително силен тътен. Гърмът беше толкова силен, че както бях седнал срещу стената, подскочих и паднах назад. От ударната вълна дъхът ми секна. Боляха ме гърдите и коремът. Въпреки това пак седнах и продължих да гледам към стената. Изведнъж пред мен възсия ярка светлина. Тя бе толкова силна, че за миг ме заслепи. Пред очите ми се появи огромен конник. Не изпитвах никакъв страх. Гледах страховития воин право в очите. Веднага разбрах – това беше бог Тангра. Тропотът на коня бе толкова силен, че отекваше в цялото ми тяло. Изведнъж конникът спря пред мен, а аз го гледах отдолу. От очите му струеше светлина. Той държеше в ръката си копие, което също като него светеше…“

откъс от книгата „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Не това бе желязното в него, а духът му…

„В този момент на това място в света си дадоха среща всички стихии. Вятърът бе въздухът, морето бе водата, огънят представляваха гръмотевиците и светкавиците, дървото бе корабът, а желязото… Желязото бе той. Не защото бе облечен с желязна ризница и на бойния му колан висеше меч, не защото на гърба си бе превързал медния щит, а в едната си ръка стискаше туга. Не! Не това бе желязното в него, а духът му. Той бе по-твърд от желязото, с което бе облечен. В този сблъсък на стихии някой щеше да победи. Беше сигурен, че желязото ще надмогне останалите стихии, досега винаги бе ставало така. Той щеше да наложи волята си над света и над стихиите, така както бе успял да подчини на нея тленното си тяло, защото неговата воля бе продължение на волята на Бог. Това тяло той бе покорявал от младостта си, бе озаптявал, когато младостта го бе карала да подскача като див звяр, бе водил това тяло в битки и турнири, беше го калявал в бойни походи, беше го подлагал на лишения, болка, студ, глад, беше го яхал до изнуряване. Сега то му се отблагодаряваше за това, че се бе отнасял с него като с враг.“

откъс от първи том „Екскалибур“ на историческата поредица „Артур“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто