Всеки познава само своята част от истината за живота

В живота си Човек срещна много хора, наричани мъдреци. Отначало се опияняваше от думите, тезите и идеите им. По-късно прозря, че те размишляват единствено върху живота. Но какъв е смисълът да размишляваш върху живота, след като го имаш?

Тогава Човек видя „мъдреците” в нова светлина. Те му заприличаха на глутницата вълци, от една разказана му история, които стояли в храстите и наблюдавали изоставен от овчарите огън. Водачът на глутницата накарал един вълк да се престраши и да се приближи до огъня. Да се престраши, защото всички вълци изпитвали вроден, първичен страх от огъня. Те не можели да различат пожар от огън.

Така първият вълк се приближил предпазливо до огъня, огледал го и се върнал при останалите си братя и им казал:

Огънят е нещо хубаво. Той осветява поляната, унищожава мрака и в същото време топли. През зимата ще ни бъде много полезен.

След тези думи втори вълк, подтикнат от любопитство, се приближил до огъня. Той се уплашил от пращенето на горящите съчки, подвил опашка и избягал обратно в гората при побратимите си. За да оправдае страха си, той казал:

Огънят е нещо лошо. В него има нещо заплашително и страшно. Да го стъпчем с крака.

Трети вълк отишъл и проучил огъня, не след дълго той се върнал изумен и казал:

Огънят е загадка, той не прилича на нищо, в него има нещо мистично, трябва да го боготворим и да не го приближаваме.

Тогава най-старият вълк, водачът на глутницата, се подиграл на последния вълк и решил сам да проучи огъня. Той се приближил смело до огъня, видял светлината, огнените пламъци, които осветявали цялата поляна, чул пращенето на съчките, почувствал топлината и преодолял инстинктивния си страх. Понеже бил смел, а не познавал природата на огъня, не осъзнал границата на доброто и злото в огъня и не разбрал, че топлото може и да го изгори. Той смело поставил лапа в огъня и козината му пламнала. Изтичал уплашен обратно, а останалите едва го спасили.

След това вълците толкова се уплашили, че цяла вечер говорили за същността на огъня, но повече никой не посмял да се приближи до него.

Той осъзна, че „мъдреците” са като вълците. Всеки познава само своята част от истината за живота. Те се страхуват и само говорят за живота, но нямат смелост да направят нещо повече от това. И Човек разбра, че трябва да бъдеш като вълка водач, смело да стъпиш в пламъците и да изгориш, за да се превърнеш в част от огъня. Всичко е толкова просто.

Той се усмихна. Прозрението го бе озарило и той се насочи към своя огън – Учението.“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Българин означава човек на духа

„Българин не се раждаш! Българин ставаш! Роденият българин може да бъде такъв, но цял живот да живее като „ромей“. Българин означава човек на духа, осъзнат, светъл човек. Не всички родени като българи са такива. Мнозина се наричаха българи, но не бяха такива. Всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана). Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата).“ – писателят Токораз Исто

1 коментар

Filed under История, Токораз Исто

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

Древните българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

На всички българи, Честита Нова 7530 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Всеки един от нас сам решава какъв да бъде…

Докато се катереше нагоре по стръмния склон на Пътя, Човек видя една каменна площадка. Тя бе малка, но много уютна и щеше да му даде подслон и възможност за почивка, преди да продължи нагоре по склона, стремейки се към върха. За свое голямо учудване видя, че каменната тераса вече е заета от двама души. Те бяха задъхани от дългия спор, който водеха, явно от много време. Двамата бяха толкова вглъбени в спора, че въобще не му обърнаха внимание. Единият каза: „Верният Път винаги е най-стръмен, защото е път на преодоляване на трудностите.” Другият отговори: „Пътят трябва да бъде лек, защото Бог помага на човека при движението му в духа.”

Първият отвърна:

Трудностите и препятствията са ни дадени, за да страдаме, да превъзмогваме себе си и несъвършенствата си. Чрез болката и страданието ние чувстваме, че се движим, те са нашият компас и по тях можем да разберем дали е правилна посоката ни.

От всяко пътуване най-хубавата част е тръгването – каза първият.

– Не, най-хубавата част от пътуването е завръщането – отвърна вторият…

Животът е болка, на този свят идваме с рев и си отиваме със стон.

– Това не е така! Животът е щастие, късмет и страхотен шанс. На този свят идваме със смях и си отиваме с въздишка по бързо изминалия живот.

Отнякъде дочу гласа на Учителя.

Избери сам към кого искаш да принадлежиш, но помни, че и двамата са еднакво прави. Всеки един от нас решава сам какъв да бъде. И можеш да изживееш живота си с болка и страдание или в щастие.

Той нямаше време за безсмислени спорове. Стана и продължи по Пътя.“ – автор Токораз Исто

 

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Човек, който не цени и не уважава труда на другите хора, не уважава и своя…

„– Искам да запомниш нещо, то е много важно и може да промени начина, по който гледаш на света и оценяваш хората. – Като каза това, Атей замълча, сякаш да подчертае важността на своите думи. – Човек, който не цени и не уважава труда на другите хора, не уважава и своя! Такъв човек не може да се радва на успехите на другите. Това със сигурност означава, че този човек не работи добре. Всеки човек, който подозира другите в нещо, обикновено се оказва, че е това, в което подозира  другите. Обикновено крадецът вика: „Дръжте крадеца!“ Крадецът смята, че всички хора са крадци, неверният мъж смята, че всички хора изневеряват, всеки такъв човек съди за другите по себе си, смята, че всички хора са като него. Затова най-лесният начин да опознаеш някого е да го оставиш да ти разкаже какви са хората около него. Така той, описвайки другите, ще опише себе си и душата си.

Ако някой човек ти говори, че всички около него са завистници, нечестни, използвачи, това е сигурен знак, че и той е такъв. Хората се страхуват някой друг да не е по-голям завистник и използвач от  самите тях.

Истинските майстори оценяват труда на другите, уважават хората за това, което са постигнали, дори когато тяхното ниво е по-ниско от това на майстора, те оценяват усилията. Понеже и те са полагали усилия, знаят колко е трудно и могат да оценят усилията на другите. Хора, които не са работили, много лесно отхвърлят и не могат да оценят. Истинските майстори никога не се съобразяват с хората и не зависят от хорското мнение, а имат здрава и обективна система на оценка. Само когато сам си такъв, можеш да бъдеш наистина добър, защото иначе не знаеш кой си и къде се намираш. Само когато си такъв, можеш да помагаш на другите и единствено тогава е възможно да бъдеш водач и учител.

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В този момент разбра всичките думи за любов към отечеството, които бе чувал през живота си

„Един ден, докато се разхождаше из планината, чу омагьосващия звук на гайда. Без да знае защо, тръгна натам и не след дълго видя един овчар, който свиреше, докато пасеше стадото си. Музиката, която чуваше, бе протяжна, тъжна и искрена. В нея имаше нещо митично и сакрално. Човек почувства душата на най-древната планина, в която се намираше, усети духа на народа. Гайдата бе ключ към неговата чувственост и изведнъж в него избухнаха всичките му чувства и се разплака. Тази музика го изпълваше с гордост и сила заради произхода си и Човек за пръв път разбра за силата, която произтича от рода и народа му. Така той научи следващото си име – Потомък

В този момент разбра всичките думи за любов към отечеството, които бе чувал през живота си. Едва сега проумя какво движи патриотите в техния път. Една гайда направи за него това, което стотици часове възпитание в патриотизъм не бяха успели…“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност…

Първото нещо, за което родителите трябва да говорят на децата си, това е честта. Те са длъжни да им разкажат за нея и чрез живота и поведението си да им доказват, че тя съществува. Това е жизненоважно. Децата трябва да разберат колкото се може по-рано, че имат чест. Изключително важно е някой да им обясни какво е чест и така да им даде шанс да я отгледат като малка фиданка, да бдят над нея и да я запазят. Честта е душата на човек. Без чест един човек никога не може да стане воин. Много хора я губят поради това, че не знаят за нея, те започват да лъжат, страдат, отстъпват от принципите и характера си, преди още да са открили себе си…

(…)

Честта е едно от малкото неща, при чиято проява не зависим от волята на някой друг. Тя е изцяло и само в нашите ръце. Никой човек не е в състояние да отнеме честта ни. Честта е като орех в гърдите ни и няма външна сила, която да може да го разбие. Много пъти, когато се опитват да ни я отнемат със сила или да ни принудят да направим нещо срещу собствените ни разбирания, само още повече ни ожесточават, карат да се съпротивляваме и ни заставят да воюваме.

Думата е корен и на следните български думи, като например честит – така българите се поздравяват на празниците, те казват „Честит празник!“, но казват и „честит човек“, което означава човек, който има чест и затова съдбата е благосклонна към него, това е много близо до идеята за човек, който притежава оренда. Думата честност също има за корен думата чест.

Единствено ние, със собствените си ръце и дела, можем да унищожим своята чест. Това се случва, когато загубим самоуважението си. Никой не знае и не може да ни обясни какво е честта. Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност, но всеки разбира честта по свой собствен начин. Нерядко ние обвиваме честта с принципи, за да можем да я определим по-ясно. Не може човек да има принципи и да ги спазва, без зад тях да стои честта. Никой не знае какво е честта, къде се намира, тя няма орган в човешкото тяло. Както за чувствата и любовта смятат, че са в сърцето, така за честта съм чувал, че се намира в черния дроб, затова в древността воините изяждали черния дроб на убития от тях противник, за да приемат честта му, но аз не вярвам в това. Мисля, че честта е нещо, което е по-скоро в главите на хората, че няма носител, че е морална категория, фикция, която обаче е толкова важна. Честта е нещо, заради което можеш да загубиш живота си, нещо, заради което можеш да живееш и да промени коренно живота ти. Заради нея са измрели безброй много воини и още толкова ще погинат.

историческа поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Това е душата на воина и тя се нарича чест…

„– Готов ли си да бъдеш воин?

– Да, готов съм – без да се замисля, отговори българчето.

А знаеш ли какво е най-важно за воина?

– Най-важно е да бъде силен, да може да победи всеки враг, който се изправи пред него! – момчето помисли малко, след това допълни: – Да има принципи и да не отстъпва от тях.

– Ти си много прав – заговори воинът. – Зад силата на воините винаги стои едно нещо, което е най-близо до принципите. Това е душата на воина и тя се нарича чест.

Честта е нещо, с което се раждаш и затова много хора никога не осъзнават, че я притежават и я губят преди да са разбрали какво е и че въобще я имат. В повечето случаи хората ценят това, което са постигнали със собствен труд, с цената на усилия, лишения и страдания. Затова повечето от тях въобще не разбират, че имат чест и я губят преди още да са разбрали какво е тя. Честта е дар от Бога, нещо, което ни е дадено, без да сме направили нищо за него. Тя е нещо, от което можем да черпим и да губим, но не можем да придобиваме. Човек не може да има повече чест от тази, с която се е родил, не може да стане по-чист от първоначалната чистота, с която е дошъл на тази земя. Честта е като жълтъка, с който птичето се храни, докато е в яйцето. Когато се ражда, всеки човек има чест и след това от начина, по който живее, зависи дали ще я съхрани, или ще я унищожи и изразходи. Много са хората, които, без да разбират, доброволно се отказват от честта си и тя за тях остава само сянка, която дори не са притежавали. На човек, който няма чест или който се е отказал от нея, не можеш да обясниш какво е тя. За такъв човек честта няма никаква стойност и дори не съществува.

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Няма народ, който да може да бъде победен отвън, това може да стане само отвътре!

„– Ако искаш да подчиниш един народ или да го унищожиш напълно, не е достатъчно само да го победиш с меч, а трябва да го покориш със знание. Тумирите са по-важни воини от багатурите. Няма народ, който да може да бъде победен отвън, това може да стане само отвътре!

Направи така, че твоят враг да бъде неграмотен и ти вече си победил. Неграмотните хора са суеверни, страхливи, те не могат да властват над другите. Нека хората, които ще ги управляват, са неграмотни, неможещи да четат, тогава те сами ще подкопаят ценностите на своя народ, който не чете, не може и да мисли правилно и в дълбочина. Всяко нещо, което такива хора се опитат да направят и съградят, ще се руши пред очите им. Корабите им ще потъват и ще се губят в моретата, гръцкият им огън няма да гори, лекарите им ще убиват пациентите си от незнание, съдиите няма да отсъждат справедливо, всичко това ще доведе до прогниване на доверието и разпадане на вражеския народ.

Ако успееш да внесеш съмнение в душите на своите противници и изтъкваш, че ти изповядваш единствено правилната религия, а тях наричаш езичници или еретици, ти си успял да ги заразиш, разложиш и победиш, да ги унищожиш, ако не днес, това е сигурна победа утре или вдругиден. Тези, неграмотните, необичащите да мислят и да четат, неуважаващи науката, непознаващи света, в близко бъдеще ще отгледат поколение, което е по-глупаво, неграмотно и неуко от тях. Така, рано или късно, този народ ще загуби, ще бъде унищожен. И това го казвам аз, който някога се изправях срещу писменото слово и защитавах аедите – разказвачите. С времето обаче научих, че разказвачите и хронистите сме едно, а наши врагове са незнаещите и неуки хора. Днес ние вече не постъпваме по онзи начин, по който сме постъпвали от векове, а четем и пишем.

Не бива да проявяваш милост към глупавите, към тези, които не искат да знаят, да се учат и променят. Тези са твоите най-големи врагове, нищо че са сред приятелите ти, че са ти роднини и дори любими. Не се умилявай от това, че са добри, красиви, че приличат на хора, тези са свине и теглят народа надолу, към поражението, пропастта. Ако канартикинът е такъв, по-добре го убий, а не го милвай по главицата! По-добре недъгав канартикин, без ръка или крак, гърбав, сляп или болен, но не и глупав, страхлив и мързелив!

И запомни, държава без наука, без любов към познанието не може да съществува, без книги тя е обречена на гибел и няма смисъл да съществува! Народ, който не се управлява от умни, знаещи, просветени и справедливи владетели, не е жив!“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Българинът без душа е както всички останали, той е като черупка без съдържание…

„Въобще много малко българи бягаха от степта и идваха тук, в града на василевса. Само малцина от най-слабите българи си позволяваха да избягат. Те привидно бягаха от лошия живот, от мизерията, но всъщност този, който можеше да си позволи да се отдели от народа, егото му да вземе превес, бе човек, който не заслужаваше да живее с народа, за който мисията бе най-важна. Такива хора, дори да живееха по-леко, дори да имаха повече злато, дори да се хранеха редовно с по-добра храна, винаги оставаха чужди и неразбрани. Те не бяха себе си, защото, когато си роден, за да бъдеш българин, да живееш като обикновен човек бе предателство към същността ти. Такива хора винаги бяха гузни, дори никой да не ги упрекваше, те се чувстваха виновни заради бягството си. Тук не територията бе важна, нито дори родът и народът. Тези хора си бяха позволили да отстъпят, да избягат, да се преместят. Те оставаха като дърво без корени. Семката им изсъхваше. Те бяха хора, които са заменили рода си, народа, Мисията, орендата, мистиката, свободата и волността на степта с нещо друго. Нямаше значение каква бе причината. Тя винаги бе нещо абстрактно, въображаемо. По-важно бе, че са отстъпили, че са се предали. Такива хора никога не се връщаха, защото, когато веднъж си си тръгнал с наведена глава, когато си се огънал, повече нямаш сила да се върнеш. Повечето от тях не осъзнаваха, че тръгват не заради нещо, което им липсва или нещо конкретно, а защото са незавършени вътрешно. А когато си незавършен и не си цялостен, където и да отидеш, ти все ще си останеш такъв. Когато отидеха на другото място, дори това да бе най-богатият град в света – Градът на градовете, те си оставаха бедни и незавършени. И никога не можеха да се затворят по този начин, чрез бягство. Повечето от хората, които бяха избягали от степта, не само българи, но и всякакви други, не живееха по-добре, отколкото в степта и тук, в града. Те населяваха най-бедните квартали и се свираха в гетата, живееха скотски, далеч от корените си, те залиняваха, променяха се, искаха да станат ромеи, да живеят богато, но „цивилизованите“ хора и Града не даваха скъпоценностите си даром. Всеки от тях пазеше своите богатства, не ги споделяше с мизерниците, които прииждаха от степта и бедните страни. Тези само още повече засилваха тяхната мощ, защото да бъдеш най-богат в някакъв град е едно, а да бъдеш най-богат в най-големия град на света, съвсем друга работа. Такива хора, дори да успееха, ако бяха българи, се намираха далеч от саракта и орендата, те бяха хора без души, искащи да се превърнат в граждани, в частици от огромната машина на града, да бъдат ромеи, други, не такива, каквито са родени. Такива хора изменяха на завета на своите предци, които ги бяха създали и се бяха борили цял живот, поколение след поколение те да са българи и когато изведнъж ти отиваш и се бориш да станеш ромей, няма как да не измениш на дълга си към твоите деди. Когато хората отнемеха това, те се отказваха от душата си на българи, а българинът без душа е както всички останали, той е като черупка без съдържание…

историческа поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги