Нашите воини живееха суров живот, в борба със степите и враговете…

„…Ние бяхме хора, посветили живота си на войната, но ние не отивахме в саракта след като умрем, както правеха воините на другите народи. Ние не съществувахме само в този свят, докато бяхме живи. Не! Още приживе ние съществувахме и в саракта. Сарактът беше мрачна долина, в която всеки български воин съществуваше според това колко оренда преминава през него, колко битки е преживял и победи удържал, колко врагове е убил и как е живял. Сарактът беше място, където всеки от нас съществуваше. Колкото по-млад воин си, колкото по-млада е душата ти, толкова по-малък си в саракта. Имаше воини, чиито имена бяха легенди и се извисяваха в саракта, други бяха толкова малки, че въобще не съществуваха. Ние, българските воини, знаехме, че един воин живее истински и съществува само в саракта. Това, че си се родил и съществуваш в този свят, още нищо не означаваше. За българските воини, за воините на Тангра много по-важно беше какво представляваш в саракта. Всеки живееше преди всичко в саракта и заради саракта. Всеки живееше така, че да бъде по-значимо същество в саракта. Другите народи не харесваха нашите воини, защото те много малко живееха в този свят, а повече в саракта. Нашите воини не пиеха алкохол, не се веселяха като останалите воини, не се радваха на победи в този свят, отстрани те изглеждаха мрачни и целенасочени. Другите воини почти винаги чрез победите си се стремяха към власт, пари или слава; нашите воини воюваха и живееха в самота, битка и борба, те винаги насочваха взора си навътре в себе си. Това беше така, защото ние много повече бяхме в саракта, отколкото в ежедневния живот. Може би затова бяхме едни от най-силните воини. Въпреки това другите народи не ни харесваха и дори когато трябваше да застанат редом до нас в бойния строй, си личеше, че потръпват от притеснение и неприязън. Това обаче нас не ни интересуваше. Ние бяхме българи – посветени хора, другите народи не означаваха нищо за нас. Дори когато бяхме съюзници, то беше само временно…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Тишината ги заглушава, поглъща ги…

„Повечето хора не говорят пълноценно, те произнасят различни думи, но чуват само това, което искат или което имат сила да понесат. В обикновения свят много често става така, че всеки човек говори това, което му е в главата, но никой не чува, а и не се интересува от това, което говори другият. Ако имаш силата да погледнеш хората отстрани, ще видиш, че те са като в някаква лудница. Всеки говори, никой не слуша, всеки е прекалено много в главата си. В същото време те крещят, защото смятат, че другите не ги чуват, тишината ги задушава, поглъща ги, тя ги плаши повече от смъртта. Човечеството е съставено от глухи хора, които много искат да чуят някакъв глас, но през цялото време чуват само и единствено себе си.“


Откъс от поредицата „Артур“ на писателя Токораз Исто
www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Мъжете на мисията трябва непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл

„- За да напуснеш това място, трябва да ми обясниш нещо. Аз ще ти разкажа една история, а ти ще ми обясниш как я разбираш. Ако остана доволен, ще напуснеш моите недра, ако ли не, ще останеш тук завинаги. Това, което повечето хора не помнят или се опитват да забравят е, че животът им трябва да има смисъл. Обикновените хора могат да си позволят да не обръщат внимание на това, но мъжете на мисията са длъжни непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл, че заслужават да живеят, да поемат храна, да вдишват въздух. За другите хора това е даденост, но за хората на мисията това е привилегия, която трябва да защитят. Това е цената, за да имаш възможността за оставиш името си изсечено в каменните страници на света, да живееш живот-легенда, да бъдеш, да те има, са останеш завинаги в света на Силата. Дойде времето, в което трябва да покажеш дали можеш да мислиш, дали заслужаваш да живееш. Ако ми отговориш, ще излезеш от тук и ще живееш, ако ли не, ще останеш вечен пленник на тези стени и тук ще изтлееш.

Сега слушай!…“

откъс от историческата поредица „Артур“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Най-важното нещо, за да оцелееш, е да си най-силен…

„– Какви глупости говориш? Това е най-мъдрият човек в Европа и в света. Той може да чете и пише на всички езици и познава всички азбуки, такива, каквито тези хора тук не са й сънували. А като воин той няма равен на себе си. Той е най-добрият стрелец с лък и най-добрият воин с меч. Ти си някакво разглезено, опърничаво хлапе, там, откъдето идвам, щяха да те поставят на мястото ти за един миг само. Деца, много по-малки от теб, само слушаха и търпяха, устите им бяха безмълвни, а от очите им капеха сълзи, но не смееха да отвърнат и думичка на по-възрастните от тях.
Момчето слушаше намръщено. Личеше си, че това, което Дийл казваше, не му харесва, още по-малко му се нравеше острият език на мъжа, който го шибаше като тънките жила на бич.
– Аз ще победя всеки! – извика момчето и гордо изпъчи мършавите си гърдички. – Аз съм рицар и ще стана най-големият герой на Британия! Някой ден ще предизвикам Ланселот и дори сър Гауейн!
Онези деца, за които ти говоря, бяха истински воини, те бяха научени на скромност и доблест от малки. Те бяха търпеливи и мълчаливи и издържаха на болка. Ти си като западните селянчета, горди и надменни, страхливи, слаби и нищожни, но много говорещи. В сравнение с тези, за които ти говоря, си нищо.
Момчето беше гневно, то изгледа Дийл с неприкрита омраза. Суровият воин обаче не обърна внимание на това. Той продължи да язди и да говори, без да се съобразява с чувствата на момчето.
– Тукашните деца сте смешни. Ти не знаеш кои бяхме ние. Ние бяхме малки, нас ни биеха, степта бе жестока. Загубих баща си, когато бях много по-малък от теб. Майка ми трябваше да се грижи за мен и за братята ми. Ние бяхме деца. Всеки ден се упражнявахме да се бием, яздехме, стреляхме с лък, докато кожата по пръстите на ръцете ни не се обели. Държахме грубата и тежка дръжка на меча до изнемога, докато от дланите ни потечеше кръв. В свободното си време ние се биехме и борехме. След това ловувахме, защото от това зависеше да не умрем от глад. Най-важното нещо, за да оцелееш, бе да си най-силен и аз бях. Така израснах с другарите си. Заедно ни хвърляха срещу враговете. Заедно препускахме в степта. Заедно, всичко правехме заедно. Ние бяхме истински воини. Ти не можеш дори да си представиш какви бяхме. Такива като теб въобще не вирееха сред нас. Сред нас нямаше такива, които да не уважават възрастните и да говорят толкова много.“

откъс от втора част „Мерлин“, поредица „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

martenitsa-na-cafnalo-darvo„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Те сигурно се използваха за подшиване на кожените пергаменти, за да стане книгата здрава. Със светкавична бързина той извади камата на куриоса и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две. Момчето го гледаше изумено.

Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво. Помниш ли онова дърво, което ти показах? То беше шаманско дърво, на него българите привързваха своите оброчни върви и ленти.

– Но онова дърво беше сухо – каза момчето.

Не, то беше зелено и цъфтеше, но в другите светове. То символизираше Световното дърво, това което хуните наричат Бой Терек. Може да има хора, които да завързват връвчиците си на оброчни места.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

Двамата мъже опитаха сами да си завържат връвчиците, от двете страни на които Авитохол бе направил възелчета, но не успяха. Беше много трудно сам да направиш това, затова всеки върза на другия такава на лявата китка.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7526 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Блатото неуморно продължаваше да ги държи в мъртвата си хватка

„На едно място застигнаха натоварена догоре каруца, впрегната с два вола. Каруцата се беше извратила от пътя, беше паднала в блатото и бавно потъваше. Мъжете знаеха, че ако скочат да разтоварват каруцата, само ще помогнат по-бързо тя да потъне, а можеше и тях да завлече. Затова стояха отстрани и гледаха. Явно животните, които бяха впрегнати в каруцата, дълго се бяха борили, защото сега лежаха изтощени, а в очите им се виждаше бялото, така както гледат воловете, когато в очите им се взира смъртта. Блатото неуморно продължаваше да ги държи в мъртвата си хватка и да ги влече надолу. Хората, на които беше каруцата, се въртяха отстрани и се чудеха какво да направят. Те бяха в безизходица.

Маринчо и Яне едва ходеха, като мъкнеха прогизналите си ямурлуци. Сега те страшно им тежаха. Маринчо проклинаше деня, в който поиска да тръгне с Яне. Ямурлукът му не спираше водата и Марин целият бе мокър. Чобанското наметало бе станало тежко като камък. Когато видя хората, отначало се зарадва, но после осъзна безизходицата, в която те бяха изпаднали. Хората стояха отстрани и кършеха ръце. Животните бяха вече съвсем изтощени. Хората знаеха, че ако загубят колата с реколтата, са осъдени на гладна смърт през зимата. Воловете пък бяха единственото им богатство. Така те се чудеха какво да правят. Беше ги страх да нагазят в блатото. Гъстата лепкава кал бе обхванала каруцата и я влечеше надолу. И тогава, за учудване на Марин, Яне хвърли ямурлука си и без дори да е помолен от хората, нагази в блатото. Опря мощните си гърди до гладкото дебело дърво с формата на вълна, в което воловете вкарваха главите си. В Боляровия хан на него му казваха бундрук. Едната му ръка хвана един от железните пръти, които ограничаваха да не могат воловете да измъкнат вратовете си. Тези пръти се наричаха джигла. Другата му ръка хвана дървото, което свързваше бундрука с каруцата. Тази дървена ритла се наричаше чикиджек. Яне натисна точно там и застана редом до изморените животни. Те като че ли усетиха помощта и напрегнаха сили докрай. Дървото изпращя от силния натиск. Яне напрегна мишци. Хората гледаха и не можеха да повярват на очите си. Яне продължаваше да натиска, а дървото „стенеше” под напора му. Скоро протяжното скърцане се чу и надолу по „гръбнака” на каруцата. Воловете напрегнаха сили и си повярваха. Явно натискът на мъжа се усещаше. Отначало каруцата само леко помръдна, след това много бавно, почти незабележимо, се раздвижи, а най-накрая колелата се завъртяха и тежко се измъкнаха от капана, в който бяха попаднали. Яне напрягаше мишци, докато съвсем не измъкна каруцата от калта. Сега земята под краката на могъщите животни беше по-твърда и те бавно потеглиха. Вярно, краката им трепереха, но вече можеха да си починат и чак след това да се приберат.

Селяните се втурнаха да целуват ръцете на своя спасител. Мъжът му предлагаше да му плати или поне да му даде част от реколта, но Яне не искаше нищо.

Изумен Марин гледаше тази сцена. Колко силен беше този човек? Колко издръжлив и неуморен, и с каква лекота, като на шега, се втурна да помогне?! Колко вяра имаше той в собствените си сили, за да повярва, че може да измъкне натоварената волска каруца от блатото? Колко смелост и вяра имаше този човек и каква скромност?“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги