Мъжете на мисията трябва непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл

„- За да напуснеш това място, трябва да ми обясниш нещо. Аз ще ти разкажа една история, а ти ще ми обясниш как я разбираш. Ако остана доволен, ще напуснеш моите недра, ако ли не, ще останеш тук завинаги. Това, което повечето хора не помнят или се опитват да забравят е, че животът им трябва да има смисъл. Обикновените хора могат да си позволят да не обръщат внимание на това, но мъжете на мисията са длъжни непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл, че заслужават да живеят, да поемат храна, да вдишват въздух. За другите хора това е даденост, но за хората на мисията това е привилегия, която трябва да защитят. Това е цената, за да имаш възможността за оставиш името си изсечено в каменните страници на света, да живееш живот-легенда, да бъдеш, да те има, са останеш завинаги в света на Силата. Дойде времето, в което трябва да покажеш дали можеш да мислиш, дали заслужаваш да живееш. Ако ми отговориш, ще излезеш от тук и ще живееш, ако ли не, ще останеш вечен пленник на тези стени и тук ще изтлееш.

Сега слушай!…“

откъс от историческата поредица „Артур“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Най-важното нещо, за да оцелееш, е да си най-силен…

„– Какви глупости говориш? Това е най-мъдрият човек в Европа и в света. Той може да чете и пише на всички езици и познава всички азбуки, такива, каквито тези хора тук не са й сънували. А като воин той няма равен на себе си. Той е най-добрият стрелец с лък и най-добрият воин с меч. Ти си някакво разглезено, опърничаво хлапе, там, откъдето идвам, щяха да те поставят на мястото ти за един миг само. Деца, много по-малки от теб, само слушаха и търпяха, устите им бяха безмълвни, а от очите им капеха сълзи, но не смееха да отвърнат и думичка на по-възрастните от тях.
Момчето слушаше намръщено. Личеше си, че това, което Дийл казваше, не му харесва, още по-малко му се нравеше острият език на мъжа, който го шибаше като тънките жила на бич.
– Аз ще победя всеки! – извика момчето и гордо изпъчи мършавите си гърдички. – Аз съм рицар и ще стана най-големият герой на Британия! Някой ден ще предизвикам Ланселот и дори сър Гауейн!
Онези деца, за които ти говоря, бяха истински воини, те бяха научени на скромност и доблест от малки. Те бяха търпеливи и мълчаливи и издържаха на болка. Ти си като западните селянчета, горди и надменни, страхливи, слаби и нищожни, но много говорещи. В сравнение с тези, за които ти говоря, си нищо.
Момчето беше гневно, то изгледа Дийл с неприкрита омраза. Суровият воин обаче не обърна внимание на това. Той продължи да язди и да говори, без да се съобразява с чувствата на момчето.
– Тукашните деца сте смешни. Ти не знаеш кои бяхме ние. Ние бяхме малки, нас ни биеха, степта бе жестока. Загубих баща си, когато бях много по-малък от теб. Майка ми трябваше да се грижи за мен и за братята ми. Ние бяхме деца. Всеки ден се упражнявахме да се бием, яздехме, стреляхме с лък, докато кожата по пръстите на ръцете ни не се обели. Държахме грубата и тежка дръжка на меча до изнемога, докато от дланите ни потечеше кръв. В свободното си време ние се биехме и борехме. След това ловувахме, защото от това зависеше да не умрем от глад. Най-важното нещо, за да оцелееш, бе да си най-силен и аз бях. Така израснах с другарите си. Заедно ни хвърляха срещу враговете. Заедно препускахме в степта. Заедно, всичко правехме заедно. Ние бяхме истински воини. Ти не можеш дори да си представиш какви бяхме. Такива като теб въобще не вирееха сред нас. Сред нас нямаше такива, които да не уважават възрастните и да говорят толкова много.“

откъс от втора част „Мерлин“, поредица „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

martenitsa-na-cafnalo-darvo„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Те сигурно се използваха за подшиване на кожените пергаменти, за да стане книгата здрава. Със светкавична бързина той извади камата на куриоса и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две. Момчето го гледаше изумено.

Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво. Помниш ли онова дърво, което ти показах? То беше шаманско дърво, на него българите привързваха своите оброчни върви и ленти.

– Но онова дърво беше сухо – каза момчето.

Не, то беше зелено и цъфтеше, но в другите светове. То символизираше Световното дърво, това което хуните наричат Бой Терек. Може да има хора, които да завързват връвчиците си на оброчни места.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

Двамата мъже опитаха сами да си завържат връвчиците, от двете страни на които Авитохол бе направил възелчета, но не успяха. Беше много трудно сам да направиш това, затова всеки върза на другия такава на лявата китка.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7526 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Блатото неуморно продължаваше да ги държи в мъртвата си хватка

„На едно място застигнаха натоварена догоре каруца, впрегната с два вола. Каруцата се беше извратила от пътя, беше паднала в блатото и бавно потъваше. Мъжете знаеха, че ако скочат да разтоварват каруцата, само ще помогнат по-бързо тя да потъне, а можеше и тях да завлече. Затова стояха отстрани и гледаха. Явно животните, които бяха впрегнати в каруцата, дълго се бяха борили, защото сега лежаха изтощени, а в очите им се виждаше бялото, така както гледат воловете, когато в очите им се взира смъртта. Блатото неуморно продължаваше да ги държи в мъртвата си хватка и да ги влече надолу. Хората, на които беше каруцата, се въртяха отстрани и се чудеха какво да направят. Те бяха в безизходица.

Маринчо и Яне едва ходеха, като мъкнеха прогизналите си ямурлуци. Сега те страшно им тежаха. Маринчо проклинаше деня, в който поиска да тръгне с Яне. Ямурлукът му не спираше водата и Марин целият бе мокър. Чобанското наметало бе станало тежко като камък. Когато видя хората, отначало се зарадва, но после осъзна безизходицата, в която те бяха изпаднали. Хората стояха отстрани и кършеха ръце. Животните бяха вече съвсем изтощени. Хората знаеха, че ако загубят колата с реколтата, са осъдени на гладна смърт през зимата. Воловете пък бяха единственото им богатство. Така те се чудеха какво да правят. Беше ги страх да нагазят в блатото. Гъстата лепкава кал бе обхванала каруцата и я влечеше надолу. И тогава, за учудване на Марин, Яне хвърли ямурлука си и без дори да е помолен от хората, нагази в блатото. Опря мощните си гърди до гладкото дебело дърво с формата на вълна, в което воловете вкарваха главите си. В Боляровия хан на него му казваха бундрук. Едната му ръка хвана един от железните пръти, които ограничаваха да не могат воловете да измъкнат вратовете си. Тези пръти се наричаха джигла. Другата му ръка хвана дървото, което свързваше бундрука с каруцата. Тази дървена ритла се наричаше чикиджек. Яне натисна точно там и застана редом до изморените животни. Те като че ли усетиха помощта и напрегнаха сили докрай. Дървото изпращя от силния натиск. Яне напрегна мишци. Хората гледаха и не можеха да повярват на очите си. Яне продължаваше да натиска, а дървото „стенеше” под напора му. Скоро протяжното скърцане се чу и надолу по „гръбнака” на каруцата. Воловете напрегнаха сили и си повярваха. Явно натискът на мъжа се усещаше. Отначало каруцата само леко помръдна, след това много бавно, почти незабележимо, се раздвижи, а най-накрая колелата се завъртяха и тежко се измъкнаха от капана, в който бяха попаднали. Яне напрягаше мишци, докато съвсем не измъкна каруцата от калта. Сега земята под краката на могъщите животни беше по-твърда и те бавно потеглиха. Вярно, краката им трепереха, но вече можеха да си починат и чак след това да се приберат.

Селяните се втурнаха да целуват ръцете на своя спасител. Мъжът му предлагаше да му плати или поне да му даде част от реколта, но Яне не искаше нищо.

Изумен Марин гледаше тази сцена. Колко силен беше този човек? Колко издръжлив и неуморен, и с каква лекота, като на шега, се втурна да помогне?! Колко вяра имаше той в собствените си сили, за да повярва, че може да измъкне натоварената волска каруца от блатото? Колко смелост и вяра имаше този човек и каква скромност?“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Драконът дарявал силата на хората…

artur_3d_5-rgb– Какви са тези шумове? – попита Артур.

– Това е дъхът на Дракона – сериозно каза Мерлин. – Нали знаеш, че в Британия и Ирландия има много дракони? Драконите са странни същества, те са невидими. Хората грешат, като смятат, че са митологични, тоест измислени или ги е имало само в миналото. Драконите са същества, които могат да се свързват с хората и да стават едно с тях. Специални, избрани от Бог, хора могат да се свързват с определени дракони. В този момент тези две същества живеят в единство. Драконът предава своята мъдрост на човека, с когото е във връзка. Драконите са познати по всички земи, тях са ги познавали още в Шумер, по-късно в Египет и Месопотамия също са знаели за тях и са ги виждали. В Индия и Персия също са били известни, в Персия ги наричаха аждрахи или аджархи, в Кавказ също познават драконите, а в Китай техният владетел се е смятал за син на Дракона. В Далечните източни земи разделят драконите на земни, водни, огнени и небесни. Те са развили цяла наука за Драконите, според тях енергията чи, ци е кръвта на дракона, тя се движи по земята по „драконови линии“. Китайците живеят, съобразявайки се през цялото време с драконите. Тяхната земя е голяма и там сигурно има повече дракони. Те дори са развили наука за това как трябва да се съобразяваш за всяко нещо с дракона, нарекли са тази наука – Фън Шуй. Те смятат, че Драконът дарява силата на хората.

В Древна Елада наричали драконите с различни имена: хидра, ехидна, Сцила, Питон, Тифон и др.

Тук, на запад, също знаят за драконите, келтите, а и не само, непрекъснато живеят с разказите за тях. В Германия наричат дракона Фафнир, но са известни и други имена. На север викингите също познават драконите, изобразяват ти върху щитовете и знамената си. Дори християните говорят за дракони, те смятат, че Велзевул, Сатаната, Дявола са дракони и често ги изобразяват така.

Все пак Народът познава най-добре драконите. Те ги наричали Верени. Някои ги наричали дракон, змей, ламя, хала. Всеки истински българин можел да се свързва с дракона си, ако не го правел, той не бил считан за българин.

Много хора твърдят, че драконите ги е имало, но днес ги няма, други смятат, че това са пълни измислици. Драконите не само ги е имало, но те са живи и днес, не знам дали дракон може да загине. Тези, които не могат да опознаят света на драконите, на които този свят е забранен, казват, че дракони няма, други обаче живеят непрекъснато с дракона в себе си. Те черпят от неговото знание и мъдрост. Драконите са древни души и споделят мъдростта си с хората.

Мъжът се усмихна, това едва ли щеше да го види Мерлин, но той не се стърпя.

– Мерлин, ти си най-мъдрият човек в света, сигурно можеш да се свързваш с много дракони!

Гласът на друида обаче звучеше съвсем сериозно.

– На хиляди години се ражда един човек, който познава и може да се свързва с всички дракони. Той знае имената им. – Докато друидът говореше, внезапно те спряха да се движат. – От одеве ние ходим в устата на Дракона. Ето, вече сме пред гърлото, за да влезеш в същността на Дракона, да го опознаеш отвътре, трябва да знаеш неговото име. Ако произнесеш името на Дракона, той ще те допусне вътре!…“

откъс от историческата поредица „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Отличих ви сред останалите народи и ви избрах…

„Според колобрите българите имат най-голяма възможност да станат истински хора, защото още при Сътворението били създадени така. Накрая, за да им вдъхне живот, Тангра им дал от дъха си, който бил оренда, и им казал:

„Създадох ви воини на Тангра, най-добрите воини в света. Отличих ви сред останалите народи и ви избрах. Оставих българите да властват както в този свят, така и на Небето. Дадох ви „Да” – най-доброто бойно умение. Орисах ви да побеждавате. Вие трябва да сте господари на себе си и на света. Така че не бива от нищо да се боите!”

Тези думи дават сила на нашите багатури, на колобрите, те са най-често повтаряните от тумир. Всички българи смятат, че това е тяхното предимство пред останалите народи.

Това обаче според мен е химера. Не може да има народ от просветени хора. Такъв народ не може да оцелее. Освен това духовното израстване е личен Път, личен избор. Никой не може да те накара да следваш Пътя или да си духовен. Това или го имаш и го правиш, или не. Днес не може да се каже, че българите са „светли хора”, но е важно, че сред нас винаги е имало хора на духа. Всички те са оставили духовна следа. Всичко това е намерило отражение в това, което смятаме за наш племенен духовен Път. Това, което изповядваме, не е вяра и не е религия, така както го разбират другите народи. Тангризмът не е религия. Тангризмът не е вяра. Ние не вярваме в Тангра. Може да се каже, че в Тангра и в Бог вярват другите народи. На тях, понеже не са част от него и не следват неговия истински Път, им се налага да вярват. Да вярваш означава да приемеш нещо, което не можеш да си обясниш, нещо, което не ти е ясно. Да вярваш означава да не докосваш това нещо, да не го подлагаш на съмнение, да не се взираш в него, да го пазиш като под похлупак, за теб то да бъде свещено. Ние не вярваме в Тангра. Понеже непрекъснато общуваме с него, понеже го чувстваме като част от нас, понеже сме негови продължения, понеже живеем в него, чрез него и като част от него, ние не вярваме в него. Ние живеем с Тангра. Останалите народи, понеже не притежават нашето учение, понеже не са облагодетелствани да получават оренда като нас, понеже Тангра не се спуска в техния боен строй и не воюва рамо до рамо с воините им, понеже на тях светът на алповете не им е познат, са принудени да вярват…“

откъс от историческата поредица „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Само човек, живял в просторите на степта, знае какво е свобода

vuorujenie„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. У хората чрез политиката, религията и пропагандата се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това беше лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света, и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им той можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията беше отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора беше толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре.“

откъс от историческия роман „Пътуването“

Вашият коментар

Filed under История