Ако има силата да извърви този Път, човек ще има възможност някой ден да бъде себе си…

„Всеки човек е като камъчета, насипани в една пунгия, в началото никой не знае какво точно има вътре, малко ли е, много ли е, достатъчно ли е, ще стигне ли. Първото нещо, което ние правим в своя живот или което би трябвало да направим, е да изсипем пунгията и да видим какво има в нея. Този процес продължава дълго и се нарича себепознание. И така някои хора цял живот се опознават. Затова е желателно в нашия живот да преживяваме истински, силни случки, дори да има драми, за да можем по-бързо да очистим душата си от мътилката, в която се намираме отначало, и да разберем кои сме. Желателно е човек да тръгне по Пътя колкото се може по-рано. В този момент той трябва да бъде свободен, силен и смел. След като стъпим на Пътя, ние започваме да сглобяваме камъчетата, които имаме, и трябва да знаем и да сме наясно каква е мозайката, която сме и имаме в пунгията. Някои от нас са големи, епични мозайки, други – малки мотиви, скромни и семпли. В този момент обикновено получаваме помощ и разни добронамерени хора започват да ни шепнат какви сме, как трябва да изглежда мозайката ни. Те обаче най-често искат да ни направят като тях. Понеже нямат друг опит освен своя, те се мъчат да ни убедят, че единствено техният начин е правилният. Това обикновено са нашите близки и роднини. Те донякъде са прави, защото много често мозайките на хората, които са от един род, са сходни и си приличат. Това става заради рода и кръвта или защото винаги си поставят едни и същи рамки. Но ако един човек иска да надскочи себе си, рода си, не бива в този момент да се доверява на чуждо мнение, пък било то и на най-обичащите ни и добронамерени хора. Желателно е всеки сам да се опита да види това, което Бог му е дал, да го оцени и разбере, сам да си постави целите и идеалите. Така човек ще има възможност някой ден да бъде себе си, ако има силата да извърви този Път. В противен случай винаги ще сбъдва мечтите на други хора или ще сънува техните блянове и неизсънувани сънища и никога няма да бъде себе си. Ако рамките са малки и недостатъчни, а орендата ти е предопределила по-велика съдба, ще ти останат камъчета, които цял живот ще се чудиш къде да поставиш, а това ще те направи нещастен, постоянно събарящ и рушащ света, който току-що си изградил, и това ще става, защото тези камъчета никога няма да ти дават покой. Ако си поставиш по-голяма рамка, никога няма да ти достигат камъчета и тогава ти или трябва отнякъде да си набавиш чужди камъчета, или да запълниш празните места с хоросан. Най-често този хоросан е вярата, но има и други неща, с които можеш да запълниш празнините си. Повечето хора предпочитат по-големите рамки и изграждат мозайки, споени с хоросан, грозни, несъвършени и слаби, крехки и лесни за чупене. Ако мозайката или съдът, който извайваш, е крехък, той рано или късно ще се счупи…„
откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Повечето хора не могат да осъзнаят шанса, който представлява животът…

„Тогава Човек разбра, че времето, в което няма да го има, е вечно и е еднакво с времето, преди да се роди. Понеже смъртта бе неговото бъдеще и той не знаеше каква ще бъде тя, реши да се върне назад и да се опита да изследва първия спомен, който си спомня от този свят, а после да си припомни и миг преди това, а после още малко и още малко…

Така той проумя, че животът е миг между момента преди да се родиш и смъртта. А тези две състояния са цяла вечност. Истинският живот е бил преди раждането и ще бъде след смъртта, а самият живот е някакво патологично изключение. Човек разбра, че е Бог, призван да преболедува в живота, но истинската му божествена същност е там във вечността. Тук бе животът на болката, страданието и лутането. Така той разбра страданието и проумя какво е нирвана. Това бе много по-високо ниво на съществуване – чрез сетивата. Беше мрачно и толкова унизително, но пък толкова красиво, че би дал всичко, за да остане вечно тук. Колкото повече умираше, толкова повече искаше да живее, щеше да се бори до последното си дихание, за да живее. Искаше да го има, да бъде. Тогава може би онзи живот щеше да му стига, но днес искаше да бъде тук. И виждаше как повечето хора от дребнотемие не могат да осъзнаят шанса, който представлява животът. Те живеят като мухи и са мъртви, преди още да са умрели, дори повечето от тях въобще не разбират, че са се родили и че живеят.“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Свободната воля е повече от човешкия живот

„Свободната воля е повече от човешкия живот и е по-ценна дори от него. Всички хора се възползват от нея, но повечето дори не подозират и не си дават сметка за това. Въпреки че на хората им се струва, че животът им е най-ценното нещо, което притежават, особено когато са опрени до стената и се борят за своето оцеляване, това обаче не е така. Ето един прост пример за това. Ако да речем един човек спаси друг от явна гибел, от сигурна смърт, спасеният, ако наистина е благодарен, може да посвети живота си на своя спасител. Хората обаче никога не преодоляват егото си и не са способни да изпитат истинска благодарност, те само говорят. Ако един човек наистина спаси живота ти, би трябвало да се посветиш изцяло на него, за да му покажеш, че си благодарен, че осъзнаваш, че дните ти продължават само благодарение на това, което той е сторил за теб. Това е най-естественото нещо, но никога не се случва. Това е така, защото усещането, че друг човек ще определя как да живееш, с какво да се занимаваш, е ужасно. Това означава да се превърнеш доброволно в роб. Хората не могат да приемат да се подчинят на нечия чужда свободна воля, на идеология могат, на религия също, на държава, но не и на човек, не и на друга променлива свободна воля. Бог ни е надарил със свободна воля и тя означава точно това, че всеки човек си има собствена, различна свободна воля и трябва да живее според нея.

Човек предпочита да е мъртъв, но да има правото да живее живота си така, както пожелае, според собствената си воля. Това доказва, че свободната воля е по-силна дори от желанието за живот.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки познава само своята част от истината за живота

„В живота си Човек срещна много хора, наричани мъдреци. Отначало се опияняваше от думите, тезите и идеите им. По-късно прозря, че те размишляват единствено върху живота. Но какъв е смисълът да размишляваш върху живота, след като го имаш?

Тогава Човек видя „мъдреците” в нова светлина. Те му заприличаха на глутницата вълци, от една разказана му история, които стояли в храстите и наблюдавали изоставен от овчарите огън. Водачът на глутницата накарал един вълк да се престраши и да се приближи до огъня. Да се престраши, защото всички вълци изпитвали вроден, първичен страх от огъня. Те не можели да различат пожар от огън.

Така първият вълк се приближил предпазливо до огъня, огледал го и се върнал при останалите си братя и им казал:

– Огънят е нещо хубаво. Той осветява поляната, унищожава мрака и в същото време топли. През зимата ще ни бъде много полезен.

След тези думи втори вълк, подтикнат от любопитство, се приближил до огъня. Той се уплашил от пращенето на горящите съчки, подвил опашка и избягал обратно в гората при побратимите си. За да оправдае страха си, той казал:

– Огънят е нещо лошо. В него има нещо заплашително и страшно. Да го стъпчем с крака.

Трети вълк отишъл и проучил огъня, не след дълго той се върнал изумен и казал:

– Огънят е загадка, той не прилича на нищо, в него има нещо мистично, трябва да го боготворим и да не го приближаваме.

Тогава най-старият вълк, водачът на глутницата, се подиграл на последния вълк и решил сам да проучи огъня. Той се приближил смело до огъня, видял светлината, огнените пламъци, които осветявали цялата поляна, чул пращенето на съчките, почувствал топлината и преодолял инстинктивния си страх. Понеже бил смел, а не познавал природата на огъня, не осъзнал границата на доброто и злото в огъня и не разбрал, че топлото може и да го изгори. Той смело поставил лапа в огъня и козината му пламнала. Изтичал уплашен обратно, а останалите едва го спасили.

След това вълците толкова се уплашили, че цяла вечер говорили за същността на огъня, но повече никой не посмял да се приближи до него.

Той осъзна, че „мъдреците” са като вълците. Всеки познава само своята част от истината за живота. Те се страхуват и само говорят за живота, но нямат смелост да направят нещо повече от това. И Човек разбра, че трябва да бъдеш като вълка водач, смело да стъпиш в пламъците и да изгориш, за да се превърнеш в част от огъня. Всичко е толкова просто.

Той се усмихна. Прозрението го бе озарило и той се насочи към своя огън – Учението.“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Българин означава човек на духа

„Българин не се раждаш! Българин ставаш! Роденият българин може да бъде такъв, но цял живот да живее като „ромей“. Българин означава човек на духа, осъзнат, светъл човек. Не всички родени като българи са такива. Мнозина се наричаха българи, но не бяха такива. Всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана). Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата).“ – писателят Токораз Исто

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

Древните българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

На всички българи, Честита Нова 7530 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Всеки един от нас сам решава какъв да бъде…

„Докато се катереше нагоре по стръмния склон на Пътя, Човек видя една каменна площадка. Тя бе малка, но много уютна и щеше да му даде подслон и възможност за почивка, преди да продължи нагоре по склона, стремейки се към върха. За свое голямо учудване видя, че каменната тераса вече е заета от двама души. Те бяха задъхани от дългия спор, който водеха, явно от много време. Двамата бяха толкова вглъбени в спора, че въобще не му обърнаха внимание. Единият каза: „Верният Път винаги е най-стръмен, защото е път на преодоляване на трудностите.” Другият отговори: „Пътят трябва да бъде лек, защото Бог помага на човека при движението му в духа.”

Първият отвърна:

– Трудностите и препятствията са ни дадени, за да страдаме, да превъзмогваме себе си и несъвършенствата си. Чрез болката и страданието ние чувстваме, че се движим, те са нашият компас и по тях можем да разберем дали е правилна посоката ни.

От всяко пътуване най-хубавата част е тръгването – каза първият.

– Не, най-хубавата част от пътуването е завръщането – отвърна вторият…

– Животът е болка, на този свят идваме с рев и си отиваме със стон.

– Това не е така! Животът е щастие, късмет и страхотен шанс. На този свят идваме със смях и си отиваме с въздишка по бързо изминалия живот.

Отнякъде дочу гласа на Учителя.

– Избери сам към кого искаш да принадлежиш, но помни, че и двамата са еднакво прави. Всеки един от нас решава сам какъв да бъде. И можеш да изживееш живота си с болка и страдание или в щастие.

Той нямаше време за безсмислени спорове. Стана и продължи по Пътя.“ – автор Токораз Исто

 

Човек, който не цени и не уважава труда на другите хора, не уважава и своя…

„– Искам да запомниш нещо, то е много важно и може да промени начина, по който гледаш на света и оценяваш хората. – Като каза това, Атей замълча, сякаш да подчертае важността на своите думи. – Човек, който не цени и не уважава труда на другите хора, не уважава и своя! Такъв човек не може да се радва на успехите на другите. Това със сигурност означава, че този човек не работи добре. Всеки човек, който подозира другите в нещо, обикновено се оказва, че е това, в което подозира  другите. Обикновено крадецът вика: „Дръжте крадеца!“ Крадецът смята, че всички хора са крадци, неверният мъж смята, че всички хора изневеряват, всеки такъв човек съди за другите по себе си, смята, че всички хора са като него. Затова най-лесният начин да опознаеш някого е да го оставиш да ти разкаже какви са хората около него. Така той, описвайки другите, ще опише себе си и душата си.

Ако някой човек ти говори, че всички около него са завистници, нечестни, използвачи, това е сигурен знак, че и той е такъв. Хората се страхуват някой друг да не е по-голям завистник и използвач от  самите тях.

Истинските майстори оценяват труда на другите, уважават хората за това, което са постигнали, дори когато тяхното ниво е по-ниско от това на майстора, те оценяват усилията. Понеже и те са полагали усилия, знаят колко е трудно и могат да оценят усилията на другите. Хора, които не са работили, много лесно отхвърлят и не могат да оценят. Истинските майстори никога не се съобразяват с хората и не зависят от хорското мнение, а имат здрава и обективна система на оценка. Само когато сам си такъв, можеш да бъдеш наистина добър, защото иначе не знаеш кой си и къде се намираш. Само когато си такъв, можеш да помагаш на другите и единствено тогава е възможно да бъдеш водач и учител.„

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

В този момент разбра всичките думи за любов към отечеството, които бе чувал през живота си

„Един ден, докато се разхождаше из планината, чу омагьосващия звук на гайда. Без да знае защо, тръгна натам и не след дълго видя един овчар, който свиреше, докато пасеше стадото си. Музиката, която чуваше, бе протяжна, тъжна и искрена. В нея имаше нещо митично и сакрално. Човек почувства душата на най-древната планина, в която се намираше, усети духа на народа. Гайдата бе ключ към неговата чувственост и изведнъж в него избухнаха всичките му чувства и се разплака. Тази музика го изпълваше с гордост и сила заради произхода си и Човек за пръв път разбра за силата, която произтича от рода и народа му. Така той научи следващото си име – Потомък

В този момент разбра всичките думи за любов към отечеството, които бе чувал през живота си. Едва сега проумя какво движи патриотите в техния път. Една гайда направи за него това, което стотици часове възпитание в патриотизъм не бяха успели…“

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност…

„Първото нещо, за което родителите трябва да говорят на децата си, това е честта. Те са длъжни да им разкажат за нея и чрез живота и поведението си да им доказват, че тя съществува. Това е жизненоважно. Децата трябва да разберат колкото се може по-рано, че имат чест. Изключително важно е някой да им обясни какво е чест и така да им даде шанс да я отгледат като малка фиданка, да бдят над нея и да я запазят. Честта е душата на човек. Без чест един човек никога не може да стане воин. Много хора я губят поради това, че не знаят за нея, те започват да лъжат, страдат, отстъпват от принципите и характера си, преди още да са открили себе си…

(…)

Честта е едно от малкото неща, при чиято проява не зависим от волята на някой друг. Тя е изцяло и само в нашите ръце. Никой човек не е в състояние да отнеме честта ни. Честта е като орех в гърдите ни и няма външна сила, която да може да го разбие. Много пъти, когато се опитват да ни я отнемат със сила или да ни принудят да направим нещо срещу собствените ни разбирания, само още повече ни ожесточават, карат да се съпротивляваме и ни заставят да воюваме.

Думата е корен и на следните български думи, като например честит – така българите се поздравяват на празниците, те казват „Честит празник!“, но казват и „честит човек“, което означава човек, който има чест и затова съдбата е благосклонна към него, това е много близо до идеята за човек, който притежава оренда. Думата честност също има за корен думата чест.

Единствено ние, със собствените си ръце и дела, можем да унищожим своята чест. Това се случва, когато загубим самоуважението си. Никой не знае и не може да ни обясни какво е честта. Всеки я има като перла в гърдите си, в повечето случаи я уважава и преценява като ценност, но всеки разбира честта по свой собствен начин. Нерядко ние обвиваме честта с принципи, за да можем да я определим по-ясно. Не може човек да има принципи и да ги спазва, без зад тях да стои честта. Никой не знае какво е честта, къде се намира, тя няма орган в човешкото тяло. Както за чувствата и любовта смятат, че са в сърцето, така за честта съм чувал, че се намира в черния дроб, затова в древността воините изяждали черния дроб на убития от тях противник, за да приемат честта му, но аз не вярвам в това. Мисля, че честта е нещо, което е по-скоро в главите на хората, че няма носител, че е морална категория, фикция, която обаче е толкова важна. Честта е нещо, заради което можеш да загубиш живота си, нещо, заради което можеш да живееш и да промени коренно живота ти. Заради нея са измрели безброй много воини и още толкова ще погинат.„

историческа поредица „България“