Благословени бяха хората, които живееха по тези земи

На другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне – върху гърба на Марко, и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за никъде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или „Българският Йерусалим” беше голям град, разположен в устието на река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на Тракия. Реката – от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала болна в краката му, с думите: „Стани, мъко, да ходиме!” или „Стани, майко, да ходиме!” Така според хората от там идваше името Станимъка и те го произнасяха с „ъ”вместо с „а”. Станимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът бе подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.

Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойният пек на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални ледени води на реката. Благодатна бе природата, бог като че ли бе излял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, които живееха по тези земи. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след като го напуснеха и когато се връщаха, още повече обичаха и ценяха града си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всички националности в Империята. В Станимака живееха много гърци, толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци, арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на града, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински села, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни, горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предсказват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се налагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те избрали едно място и скоро то станало духовен център. Там, където отделните оракули правели предсказания, били издигнати храмове. Племето се наричало беси. Постепенно на това място се заселили хора и така се образувал градът. Някои хора твърдяха, че това станало много по-късно и че първите хора, заселили Станимака, още очакват бесите да се върнат и да направят своите предсказания. Други смятат, че това са наследници на тези беси и останалите племена. По-късно, когато християнството заляло тези места, на мястото на всяко езическо светилище изникнал християнски храм. Така днес Станимака бе градът, в който имаше най-много храмове. Макар да не беше голям колкото Филибе, Едирне или Стамбул в него, освен джамиите, имаше около сто параклиса и седем черкви. Но не само станимаклии посещаваха храмовете. В определени дни от годината към тях се стичаха множество поклонници от всички, дори и отдалечените, краища на Българско. Затова наричаха Станимака „Българският Йерусалим”. Въпреки че се намираше до най-големия град в българските земи – Филибе, Станимака бе успял да се запази и много малко от гражданите му се преселваха към по-големия, богат и привлекателен град.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята…

„…Дробовете му конвулсивно се изпълниха с въздух. „Жив съм! Жив!” – тази мисъл като светкавица освети помрачения му доскоро разсъдък. Дълбокото вдишване накара дробовете му да колабират. Въпреки че беше почти припаднал, успя да се задържи над водата. След малко започна да се ориентира и бавно заплува към стесняващото се корито на водопада. Още от дете той знаеше, че плуването във водопад е много по-трудно от плуване в каквато и да е друга вода, но сега го изпита на живо. Докосването на босите му ходила до облите, хлъзгави, зеленясали камъни му се стори успокояващо. Все пак побърза да излезе, защото все още помнеше чудовищата и хидрите, които бе усетил там долу, в мрачните недра на бездната.

Едва когато излезе от водата, почувства тялото си тежко и разбра, че е уморен до смърт. Едва намери сили да се просне върху камъните. Лежеше, а дишането му бе плитко и учестено. Беше толкова уморен, че забрави за всичко останало. Сега вече знаеше защо селяните от околните села наричат това зловещо място „Дяволското пръскало”.

Стресна го силен гърмеж. Нещо удари в камъка до него. В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята. Спомни си, че беше скочил във водопада, защото го преследваха. Явно преследвачите му имаха пищови и пушки и щяха да ги използват срещу него. Осъзна, че така, проснат на камъните, представлява идеална мишена за тях. Още миг ако останеше така, щеше да стане жертва на куршум. Не знаеше как го виждат отгоре. Само преди малко той не бе успял да види нищо от разбиващата се на ситни капчици вода. Може би стреляха напосоки или той бе излязъл извън „облака”. Дори не се опита да види откъде идват изстрелите. Подскочи и побягна. Сега можеше да го спаси само бързината. Тичането по облите, мокри и хлъзгави камъни не беше никак лесно. Бързаше, но в същото време внимаваше да не се подхлъзне. Въпреки че бяха обли, камъните набиваха табаните му. Искрено съжали, че при изплуването цървулите се бяха изхлузили от краката му. Чувстваше се като че ли бяга по поле осеяно с тръни.

Следващият изстрел го накара да се приведе и още по-бързо да побегне. Огледа се за храсти, в които да се шмугне, а и да облекчи наранените си боси крака, но видя, че се намира в капан. Отвсякъде бе обграден от високи отвесни скали, а той беше „като на тепсия”. Едва сега разбра в каква ситуация бе попаднал. Започна да бяга още по-бързо, приведен криволичеше наляво-надясно. Трябваше по най-бързия начин да излезе от обсега на преследвачите си.

Може би бързата реакция му помогна да се спаси от следващите изстрели, които изсвистяха покрай него. Те удряха камъните и водата, като вдигаха струйки и облачета прах. Докато бягаше, осъзна, че потерята може да се движи по скалите над него и да стреля, а той беше като мишка затворена в капан.
Трябваше да бяга по-бързо. Толкова бързо, че да изпревари свистящите около него куршуми. От тичането краката му се разраняваха все повече и повече. Всяка следваща крачка бе по-мъчителна от предишната. Това бе надпревара със смъртта. Трябваше да тича! Може би тичаше към своята гибел. Осъзна, че там, където скатовете се спускат към реката, е мястото, където преследвачите му също ще се спуснат и могат да го пресрещнат. Там щяха да се пресекат пътищата им. Трябваше да търси друг изход, защото бе закъснял. Не можеше да определи колко време се бе забавил със скока си във водата. Беше загубил представа за времето. Имаше чувството, че бе стоял под водата цяла вечност, но знаеше, че едва ли е така, иначе отдавна щеше да е заловен. Може би преследвачите го бяха изпреварили и вече се бяха спуснали в коритото на реката, пресрещайки го, а сега той тичаше право към тях. Не беше сигурен, че зад гърба му също няма врагове. Може би все някой от тях бе последвал примера му и бе събрал кураж да скочи във водопада. Съвсем скоро отхвърли тази мисъл. „Едва ли има други толкова луди като мен!” – помисли си той, докато тичаше. Тялото му беше младо и леко, но краката му бяха в окаяно състояние. От известно време вече не си правеше усилие да се привежда, беше се изправил и тичаше без да криволичи. Вече не чуваше изстрели зад гърба си и това донякъде го успокои. Мисълта, че може би ги е изпреварил, го радваше искрено, а фактът, че вече не стреляха по него можеше да означава само това. „Нима наистина имам шанс да се спася?” – питаше се той…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Днес децата учат, но не знаят, нямат време да четат книги…

„Не е случайно уважението, което българите имат към учението, грамотността и книгите. Корените на този интерес може да се проследи от най-древни времена. Заради това през Средновековието в България има няколко книжовни школи и процентът на грамотност е бил по-висок от този във Византия, да не говорим за Западна Европа, където грамотни са само малцина монаси. Може би на това се дължи огромното желание на българите и гладът за грамотност и знания по време на робството и веднага след Освобождението. Става въпрос за килийните и взаимо-спомоществувателните училища, а по-късно светските гимназии и училища.

Днес ние правим най-голямото отстъпление от тази традиция. Съществува деградация на тази ценност, образованието вече не е издигнато на пиедестал, както бе доскоро, хората не желаят да бъдат умни, а да знаят само неща, които могат да им свършат работа и да им бъдат от полза за печеленето на пари. Българите вече не са онези любознателни хора, които са били, когато светът пред тях, по времето на турското робство или на комунизма, е бил затворен. Днес повечето хора, които имат възможност, обикалят света, но това за съжаление не води до увеличаване на знанията им и не заради това го правят, а за да се забавляват или по работа. В България има все повече тесни специалисти с ниско ниво на обща грамотност и култура. Невежеството, неграмотността и профанизацията са обхванали младите хора или поне повечето от тях. Учениците са подвластни изцяло на „матрицата“, те са оплетени в нея от малки. „Матрицата“ днес е много по-жестока от времето, когато ние бяхме деца и се формирахме като личности. Учебните програми са тежки, дистанцирани, обсебващи времето, децата учат, но не знаят, нямат време да четат книги и да се развиват сами, да изградят собствено критично мислене и мнение по повечето въпроси. Те не са учени на това и дори не знаят какво е то, когато им говоря за тези неща, те дори не разбират думите ми. За тях такъв свят не съществува. Те знаят само това, което им се изисква и го има в учебниците, учат го по принуда и никога не се запознават с алтернативна информация. Това ги изгражда като хора с ограничено мислене и мироглед, изключително лесни за манипулиране. А може би именно това е целта на тези, които искат да профанизират народа ни, за да го управляват по-лесно, да ни превърнат в потребители не само на стоки, а и на собствения си живот.“ – писателят Токораз Исто

www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Токораз Исто

Хората вярваха, че на Еньовден лятото започва да свършва…

Еньовден беше в средата на лятото, затова му казваха още „Среди лете”. Тогава черквата отбелязваше рождението на Св. Йоан Кръстител. Хората обаче вярваха, че на Еньовден лятото започва да свършва и идва зимата. „Свети Еньо започва да си кърпи кожуха и отива да донесе зима” – така казваха хората. Смяташе се, че на сутринта на Еньовден слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема обратния си път към зимата. Кукувицата – предвестница на пролетта, кука само до Еньовден.

Още по късни нощи Василка разбуди момичетата, събуди и Яне.

Ставай, ти си болнав! Ако си решил да ходиш в Едирне, ще ти трябва много сила!

Без да говорят, всички станаха и тръгнаха към някаква поляна, която се намираше на един хълм извън селото. Макар да изглеждаше нисък, изкачването на хълма много го затрудни. Той вървеше из високите росни треви, а навущата му се напояваха все повече и повече с роса, ставаха все по-тежки и той все по-трудно ги вдигаше. На връх хълма като че ли се бе събрало цялото село. Всички обаче изглеждаха някак призрачни – повече сенки, отколкото хора. Бяха накичени с букети и с венци на главите си.

По някое време Василка и Ирис се отделиха и тръгнаха на някъде, без да го предупредят. Яне хвана Божура за ръка и я поведе към останалите хора от селото. Приближиха се до голяма група момци и моми, които, като омагьосани, гледаха в една точка. На тръгване той бе посегнал към силяха, но Василка го бе спряла. Сега за пръв път от толкова много време беше без оръжие в себе си. Двамата с Божура погледнаха натам, накъдето гледаха останалите. И изведнъж малката ръчичка силно го стисна. Яне също стисна ръчичката на Божура. Двамата, като омагьосани, гледаха величествената гледка, която се разкриваше пред очите им. Отначало златна, силно светеща точка се появи точно там, между земята и небето. Само за миг точката бе толкова силна, че на Яне му се стори, че ще го изпепели или поне ще изгори очите му. В тази точка бе събрана силата и мощта на цялото слънце. Този точица бе толкова силна, че само за миг промени всичко наоколо. Изведнъж небето стана бакърено. То като че ли грейна и смеси тъмносиньото на нощното небе със светлината и с розовото, като се получи най-красивото светлосиньо. Вече беше сутрин и денят бе настъпил като изстрел. Всички цветове преливаха и искряха. Между медния диск, който все повече се показваше, и тях се бе образувала огнена пътека, която тръгваше от слънцето и достигаше до самите крака на хората. Възторжен възглас се изтръгна от устите на всички мъже и жени. Само за миг те станаха едно цяло с небето, земята и слънцето.

Изведнъж всички хора се обърнаха и по сенките си започнаха да гадаят каква ще бъде годината, кой ще се ожени и за кого. Долу, под хълма, течеше някаква река. Момите съблякоха дрехите си и останаха само с дълги, почти до петите им, бели сукмани. Божура дръпна ръката си и отиде при останалите моми. Те се затичаха и започнаха да се къпят и плискат във водите на реката. Мъжете запалиха огън навръх хълма. Отдолу се чуваха песните и смехът на жените, а тук, на самия връх, разгорелият се огън, с връх остър като кама, се забиваше в искрящото, все повече и повече, небе. Яне гледаше като омагьосан. Отначало бе по-тъмно и огънят се открояваше, но с всеки миг слънцето се показваше все повече и огънят малко по-малко избледняваше.

Пламъците бяха високи колкото втория и дори третия кат на къща. И в този момент един от мъжете се отдалечи, засили се достатъчно и с пъргав скок прелетя над огъня. Когато излезе, всички мъже завикаха от възхищение. Така момците, един по един, започнаха да прескачат огъня. Накрая дойде ред и на Яне. Всички го побутваха, но той не се чувстваше готов. Раната още го болеше, а и навущата му тежаха от попилата в тях роса.

Яне се засили и скочи в огъня. Винаги се бе отличавал с голям отскок, но сега изведнъж не можа да подскочи, раната го заболя, а краката му бяха толкова тежки, че вместо да прескочи, той се озова в средата на пламъците. Всичко около него бе като стена, висока огнена стена. Въглените запариха на краката му. Яне се опита да ги вдигне, но не успя. Някаква голяма умора го бе обзела. Трябваше да направи нещо, но сам не знаеше какво. „Може да изгоря!” – тази мисъл веднага се появи, но чудно защо, въобще не го уплаши. Той стоеше, оглеждаше се и му се струваше, че може да остане така колкото си иска и нищо няма да му стане. Изведнъж, през огнената стена, Яне видя лицата на мъжете. По тях се четеше страх. Те гледаха ужасени, но не знаеха какво да правят. Никой не смееше да влезе в огъня, а и той, след падането на Яне в него, бе лумнал още по-силен и висок. Всички виждаха как мъжът стои вътре и бяха сигурни, че вече гори. Никой не можеше да разбере какво става. Повечето от мъжете се взираха и опитваха да видят кой е този безумец. Никой не го познаваше. Чуждоземец ли беше, или… змей?! Мъжете не знаеха какво да правят. Те се развикаха. Никой не посмя да влезе в огъня, но искаха поне да „събудят” мъжа, стоящ в него. Старите жени, които не бяха с младите на реката, дочуха тревожните гласове на мъжете и се втурнаха да видят какво става. Яне продължаваше да стои в огъня и спокойно да се оглежда. У него все още нямаше никакъв страх. Той по-скоро бе учуден. Чувстваше топлината, но тя като че ли се хлъзгаше по тялото му и не го пареше, нито го изгаряше, а само приятно го затопляше. Сети се за чудовището тритон, което можело да живее в огъня, или за саламандъра – някакво животинче, което можело да преминава през огън. Какъв бе той – тритон или саламандър? Стоеше и мислеше, като че ли не той се намираше в огъня. Чувстваше как в този момент се докосва до някаква древна легенда и дори участва в нея. Може би не беше змей, защото не успя да прескочи огъня? Изпита известно разочарование заради това.

Изведнъж почувства силен тласък откъм гърба си. Яне пристъпи напред и мина през огъня, а натискът в гърба му продължаваше. Учудено погледна назад и я видя. Василка, като продължаваше да го бута, излезе от огъня. Мъжете бяха изумени. Такова нещо никой от тях не бе виждал. Старата жена го буташе и му викаше:

– Тичай и се потопи в реката!“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава

„– Ако искаш тези пратеници да идват тук, не само за да ти се подмажат, да те успокоят и да ти хвърлят прах в очите, трябва да създадеш империя от нов вид. За да имаш държава, в която всички искат да живеят, трябва да дадеш свобода на хората. Нека всеки почувства вътрешната си енергия свободно. Трябва да осигуриш защита на всеки човек и на неговия род и семейство. Добрата държава е тази, в която всеки се чувства значим, неговият живот има стойност, уважаван е и има чест и достойнство.

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава. Данъците в нея трябва да са ниски, почти символични. Така правеха българите. Затова навсякъде, където те живееха, създаваха империи, защото всички народи около тях усещаха тяхната духовност и искаха да живеят под десницата на кана ювиги.

Хуните приобщават народите със сила. Трябва да направиш така, че всички доброволно да искат да се присъединят към твоята държава.

След като се погрижиш за телата на хората, трябва да обърнеш внимание и на техните души. Нека нашата империя бъде от осъзнати хора, воини на духа, от личности. Те трябва да създадат просветен народ. В тази империя не бива да има религия, а да властва личното духовно учение. Народът трябва да е обърнат към себе си и да следва своя Път, да изследва Бог, а не да го следва.

Какъв е смисълът да се създава нова империя, ако тя не е от нов тип? Всички стари империи умират. Каква е разликата дали над света ще властват персите, египтяните, асирийците или римляните? Дали са готите, хуните или българите? Има смисъл да създаваш империя само ако тя е нещо ново. Само тогава можеш да разчиташ тази империя да има участ, различна от тази на останалите империи.“

www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Отдолу чувстваше бездната, която го притегляше…

„Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъхнал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над пропастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият изтръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само с лицето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и полепнаха по лицето му. Тялото му бе изнурено и мускулите му се бяха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да трепери.

– Хайде, Яне, давай! – чу вика на Манол. – Тръгвай по дървото!

Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред към ствола. Въпреки това легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.

– Мечка страх, мен не страх! – каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигурно е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдваше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.

– Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! – крещяха мъжете.

– Яне, дръж се! – крещеше Манол.

Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръцете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне краката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да издърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да направи. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почувства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се бе вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха да го отделят от дървото. Макар да бе лято, той чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне назад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за турците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Когато не си готов, искаш да научиш тайната, а когато можеш да я научиш, вече не желаеш това…

„Едно от най-съкровените ми желания през целия ми живот освен останалите цели, които преследвах, беше това да вляза в кулата на древните и с пълни шепи да черпя знания направо от първоизвора. Тази моя мечта ме владееше още от времето, когато се обучавах в корпуса на багатурите. Сега като се спрях на едно място, си дадох сметка, че по време на цялото си пътешествие бях носил тази своя мечта със себе си. Издирването на книги и събирането на знания от всички места, до които достигнах, също бяха част от тази мечта. С времето израствах в йерархията на българската държава. Вече бях един от тримата, които имат право на достъп до кулата. Така че на пръв поглед мечтата ми се изпълни. За съжаление, постепенно с времето загубих интерес към кулата на древните. Разбрах, че изстраданото знание е много по-истинско и ценно дори от най-мъдрите слова, пък били те и прочетени от първоизточника. Нашият народ имаше много хубава поговорка за такъв случай: “Поставен ум в глава не стои”.

Въпреки че имах право да науча местоположението на кулата, да чуя нейната истинска история и да получа достъп до нея, аз нито веднъж не попитах за това колобър боила. Не исках да се разочаровам, ако се окаже, че кулата вече не съществува. Животът ми досега беше протекъл като на воин – просто и целеустремено. Не желаех да обърквам духа си с една толкова голяма тайна, каквато представляваше кулата. Знаех, че научаването на тази тайна ще промени живота ми, а аз не желаех това. Бях благодарен на колобър боила, че нито веднъж не ме принуди да науча нещо, което не желая. Така разбрах, всеки човек има нужда от тайна по време на живота си и със загубване на тайната се отнемат и част от мечтите му. Парадоксът се състоеше в това, че когато не си готов, искаш да научиш тайната, а когато можеш да я научиш, вече не желаеш това. Може би това беше най-голямата тайна на кулата.“ – откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги