Tag Archives: Авалон

Мъглата се бе прокъсала и сега лодката се приближаваше до някакъв остров…

„На другия ден тримата продължиха пътуването си. През цялото време се движеха в гъстата гора, по крайбрежието на реката, която все повече заприличваше на планинско поточе. На места гората беше много гъста, преплетените клони на дръвчетата им пречеха да яздят спокойно и като сухи пръсти ги дърпаха, задържаха и се опитваха да ги свалят от седлата на конете. На тези места Н`Анна слизаше от седлото на коня и тримата напредваха още по-бавно.

– Учителю Мерлин – каза Авитохол по някое време, – къде отиваме?

– Пътуваме към главния храм на друидите в Галия.

След доста време спътниците прекосиха реката. Тук някаква друга река се вливаше в тази, по която се бяха движили. Реките не бяха големи и не можеха да възпрат човек. Авитохол виждаше големите обли камъни, обрасли с гъст мъх. Този мъх бе обхванал всичко и го караше да изглежда все едно над камъните и дръвчетата е застлан дебел килим, като тези, дето беше виждал в Индия и Персия.

По това, че спряха Авитохол се досети, че явно бяха стигнали до храма. Храм, а и каквато и да е сграда, не се виждаше. На равно разстояние от двата бряга на вливащите се една в друга реки, но не много далеч, имаше няколко девташлара. Това бяха три камъка, два поставени като стени и един отгоре като покрив. Явно това беше светилището на друидите. В едната част на полянката се извисяваше огромно вековно дърво – дъб, цялото окичено в различни цветни парцалчета. Авитохол се приближи до единия девташлар. В степта той много пъти беше виждал такива камъни. Те бяха побивани в земята от различни народи. Още древните бяха започнали да ги поставят. Тези камъни символизираха дома, вратата и влагалището на Богинята майка. Когато човек останеше в девташлара и преживееше духовно израстване, той все едно се раждаше, само че духовно. Девташларите бяха смятани за духовни утроби и всеки, пребивавал в тях, се раждаше отново, пречистен, но този път на ново духовно ниво, готов за възприемане на света по нов начин.

Като мислеше за всичко това, Авитохол седна в един от девташларите. В него беше топло, приятно и сухо. Самите камъни излъчваха някаква приятна топлина. Н`Анна седна в друг един девташлар близо до него. Доколкото Авитохол успя да види, Мерлин също седна в един от тях.

Гъста мъгла се спусна над него и той не можеше да определи дали това е мъгла в света на хората, или е само в неговото съзнание. Авитохол притвори очи или може би вече ги бе притворил. Мислите му се рееха или това не бяха мисли, а той наистина се носеше над тази местност. Мъглата ставаше все по-гъста и накрая българинът престана да вижда каквото и да е. Около себе си обаче чувстваше своите спътници.

– Мерлин, Мерлин. Къде е свещеното място на келтите?

Свещеното място на друидите не се намира в този свят. То е един остров, който се нарича Авалон. Той е невидим, омагьосан остров. Никой не знае точно къде се намира. Там пребивават душите на всички друиди и келти. Това е земята на блажените.

Изведнъж на Авитохол му се стори, че чува леко проскърцване. Мъглата обаче беше толкова гъста, че той не можеше да определи откъде идва този звук. Опитваше да прониже с погледа си гъстата мъгла, но не успяваше. Скърцането продължаваше да се чува съвсем близо до него, то беше методично, през равни интервали. Все едно някаква дървена врата, движена от вятъра, се отваря и затваря, отваря и затваря, отваря и затваря… Изведнъж огромно валмо мъгла се прокъса и той успя да види нещо, което го изненада. Тримата седяха в някаква малка лодка без платно, приличаща по-скоро на черупка. Лодката обаче нямаше и весла, макар това, което чуваше, да напомняше най-много на методичното загребване на весла. Авитохол се огледа и видя, че лодката се движи из планинската река. Как бе станало това? Допреди малко тримата бяха седели в девташларите си. За всичко това може би бе виновна мъглата.

Мъглата отново ги обгърна, този път тя бе дори по-плътна отпреди. Авитохол вече нищо не виждаше, нито чувстваше. Някакъв далечен шум достигна до него, но бе приглушен от гъстата мъгла. Българинът вдигна поглед нагоре. Слънце не се виждаше. Изведнъж мъглата се разреди.

– Къде сме? – попита Авитохол. – Какво става?

– Погледни! – дочу гласа на Мерлин, идващ някъде отдалече. Авитохол погледна и разбра, че това, което виждаше през цялото време, е било пред очите му. Мъглата се бе прокъсала и сега лодката, която се движеше самоуверено и пореше малките вълнички, се приближаваше до някакъв остров, който бе обрасъл с гъста дъбова гора. Авитохол дори не намери за нужно да пита. Той вече знаеше – това беше Авалон…

В поредицата „Артур“ писателят Токораз Исто ще разкрие връзката на келтите с българите, ще научите защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите), от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с тиуните и „хранените хора“ на българските кане, кой е мечът на всички владетели Ескалибур, както и още много интересни неща.

Реклами

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Някои легенди разказват, че замъкът е бил стъклен

avalon„– Авалон е дума, която в северните езици означава „ябълка”. Така келтите наричат Острова на блажените. Това е отвъдният свят. Островът отвсякъде е обгърнат с вечна мъгла. В него има изграден каменен замък с високи бойни кули. Някои легенди разказват, че замъкът е стъклен. Там живеят само жени. Всички смятат, че Нимуе е водачката им. На Авалон растат ябълки и те даряват на хората, които ядат от тях, безсмъртие. Затова островът се нарича Авалон, на латински „insula Avallonis” или го наричат „insula pomorum” (остров на ябълката), или „isula vitrea” (стъкления остров). Келтите, живеещи на най-северния остров (Ирландия), смятат, че неговото място е на остров Мананнана, според други мястото на Авалон е някъде на главния остров на Албиона.

– А ти какво ще ми кажеш за Авалон? – българинът се обърна към жената до него.

За мен това е сарактът – отвърна тя. – Мнозина ме наричат Девата на Езерото и казват, че живея под водата на езерата, че контролирам духа на природата. Авалон е един прекрасен свят. В него са събрани природните сили. Тези, които движат залеза, прилива, луната, повея на вятъра… Когато имаш дълбочината да познаваш всичко това, когато имаш силата да се претопиш, да изчезнеш, да се слееш с природата, ти ставаш част от Авалон.

Изведнъж жените, които ги предвождаха, се спряха на място. Пред тях като стена се изправи огромно валмо мъгла. И ако досега мъглата се стелеше над блатото като водата на море и само тук-там се появяваха вълни, по скоро от тяхното движение, сега това, което се намираше пред тях, се извисяваше като планина. Българинът също спря. За миг му се стори, че мъглата се втвърдява и превръща в някакъв огромен къс лед, но не прозрачен, а бял. Той стоеше онемял пред тази гледка. След миг до ушите му достигна приглушеният вик на някого. Човек ли беше, или призрачно същество? Заслуша се в далечните викове, които достигаха до него. Той вече бе участвал в такъв лов. С ужас си спомни отново денонощията прекарани в блатата над Ктесифон заедно с персийския принц Бахрам. Отново се заслуша, този път по-внимателно. Не можеше да има грешка. Някъде пред себе си дочуваше шумовете на лов, блатен лов. Едно само не можеше да разбере, това истински шумове ли бяха и сега ли се случваше този лов, или „присъства” на лов от своите спомени? За миг му се стори, че ако препусне напред, пред очите му ще се появи изкаляният Бахрам Гур и изтощеният и мразещ го Орест. Без да желае, искайки само да провери какви са тези звуци отпред, Авитохол побутна Аспа да направи една крачка. В този момент шумовете станаха по-силни. Погледна към Анна, която, изпъната като тетивата на лък, бе застанала до него. Зад нея бяха феите. По държането им разбра, че и те чуваха виковете.

Изведнъж от мрака пред тях се появиха стадо сърни. Те изплуваха от мъглата като призрачни същества. Вървяха плахо, като че предусещаха присъствието на хора пред себе си. Авитохол видя черните влажни муцуни на кошутите, красивите им очи и тревожно махащите опашки. Обзет от някакъв прадревен порив да ловува и виждайки толкова близо сърните, които му напомниха на гур, мъжът наддаде боен вик и се втурна срещу животните…“

откъс поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги