Вълчан войвода успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер

„Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

– Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

Яне беше чувал от дядо си елински митове и най-много му харесваше този за Херакъл, когото гърците наричат Херкулес.

– Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Според траките – древните жители на тези земи, именно тук било мястото, където трите свята се сливат. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва.

– Според тях там бил джендемът. Така хранели демоните.

– Чувал ли си легендата за Искендер?

– Да, чувал съм.

– Какво знаеш?

Беше чувал, че Искендер бил велик воин, който се опитал да превземе цялата земя и това бил първият опит на човек да властва над земята, много преди това да опита да направи падишахът. И понеже знаеше, че монахът ще му каже много нови неща, момчето само повдигна рамене.

– Легендата говори, че някога Искендер бил тук. (Искендер – персийско и арабско име на Александър Македонски) За да омилостиви тракийските жреци, той пренесъл в дар златна колесница, отрупана догоре със злато. Той бил ученик на големия елински философ – Аристотел. От Аристотел получил знанието за трите свята. Познатият свят, или Средната земя на хората, той наричал Ойкумене. Та Аристотел подучил Искендер как от човек да стане Бог. Преди това само няколко човека са правили това. Един от тях бил Херакъл, който чрез подвизите си и воинските си умения станал полубог. Орфей, чрез знанието и слизането в подземния свят на Хадес, станал повече от човек. Александър дълго мислил и решил, че не иска да става просто Бог, а иска да стане най-могъщият сред боговете. Той решил да убие Зевс и да застане на неговото място. За да направи това, трябвало да превземе и да владее трите свята. Така тръгнал на дълъг поход, за да превземе Ойкумене. Когато стигнал в Индия, разбрал колко голяма е земята и се отказал. Разболял се в Персия, а във Вавилон умрял, където го и погребали. Така той не успял да стане втори Зевс и да властва над трите свята.

За Искендер се носят още слухове. Заради това, което искал да направи, хората смятат, че е бил по-страшен от Дявола и е продал душата си на Рогатия. Има легенда, че на главата си Искендер имал два рога. Но за това никой не говорел и се пазело в строга тайна. Който кажел нещо такова, веднага бил убиван. Хората знаели това, но мълчали. Тогава един човек не издържал и отишъл до един сух кладенец и извикал в него, така че никой да не го чуе:

– Искендер е Рогатия! Искендер има рога!

Там обаче, на дъното на кладенеца, растяла тръстика и когато след време от нея направили свирка, тя започнала да разказва тайната, която била научила. Така и до днес свирките разказват историята на Искендер, че той имал рога.

И до днес не се знае къде е златната колесница и златото на Искендер. Смята се, че Вълчан войвода е успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер и на жреците на бесите. Намерил също и злато от римско и византийско време и сам събрал много злато. Много повече от нас.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва…

– Тъй като живеели в тази планина, бесите били много добре подготвени като воини, те можели да се движат с дни, без да спират, тичали бързо и се катерили като планински кози. Начинът им на водене на бой представлявал вихрена атака, съпроводена с неистови крясъци, които всявали ужас в душите на враговете им. Обикновено след първата атака бесите пречупвали и разбивали враговете си, а след това ги преследвали поединично и ги доунищожавали. Това още повече затвърждавало славата им на сурови воини. Ако им се случело да бъдат разбити, те се пръсвали из планината и всеки започвал да води лична война с враговете. Бесите, макар и много рядко, претърпявали поражение, но никога не били победени и покорени.

Фалангата на Александър навлязла в Родопа, но там не успяла да се разгърне. Отначало ветераните на Александър се движили в тесните проходи и клисури, а отгоре, от върховете, бесите ги наблюдавали безизразни и мълчаливо и безпристрастно ги съпровождали. Те като че ли не можели да разберат какво става и били само неми наблюдатели. Александър започнал да се притеснява. Това, че не го нападали, го изнервяло. Той искал да се изправи срещу враг и да воюва. Тогава разузнавачите му заловили един бес и го отвели при македонеца.

– Кой е вашият владетел? – попитал Александър.

– Ние нямаме владетел – бил гордият отговор на беса.

Тогава Александър помислил, че това са диваци, които все още не са открили, че всеки народ трябва да има владетел и да се обединява около владетелския род, и колкото по-могъщ е владетелят, толкова по-силни са народът и държавата. Александър погледнал снизходително беса и го помислил за дивак.

– Ние търсим прорицалището на Дионисий – казал македонецът. – Кой е вашият първожрец?

– Ние нямаме първожрец – отвърнал бесът.

– Добре тогава – започнал да се гневи Александър. – Миналата нощ няколко от вашите воини ни атакуваха, някой трябва да ги е предвождал, кой е вашият военачалник? Поне военачалник имате! Искам да сключа договор с някого.

– Ние нямаме военачалник!

След това пред стъписания поглед на този, който скоро щял да властва над цялата земя, бесът казал:

– Ние сме синове на планината, ние се завиваме с меките облаци над Родопа планина, нашият брат е вятърът, а нашият въздух е свободата. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел на себе си и е свой цар. Всеки един от нас е жрец и пророк, всеки един от нас е духовник, всеки един от нас е отделна армия и сам си е военачалник. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел, воин и жрец. Ако искаш да подпишеш договор, трябва да се разбереш с всеки един от нас поотделно.

– Това е безумие! – разгневил се македонецът.

– Така смяташ ти. Ние не сме свикнали да се подчиняваме на никого. Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва. Ти наричаш това безумие, ние го наричаме свобода. Както и да го наричаме обаче, сега ти си в нашата земя, тук важат нашите правила. Когато си в Македония, спазвай твоите закони, но тук си длъжен да постъпваш по нашия начин.“

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

В Александрия учените опитали да съберат всичко най-добро, създадено от човека

„Корабът ни се насочваше към пристанището на Александрия, воден от един висок фар, който осветяваше пътя пред нас дори през деня. През цялото време като омагьосан наблюдавах неговото примигване. Отначало виждах само върха, но постепенно фарът се издигна над нас с цялата си височина и великолепие, като че ли изплува изпод водата. Изтръпнах когато видях колко е висок. Нещо в корема ми се стегна като си представих, че може да се кача на върха му. Дали отгоре щеше да се види цялото море?

Александрия е перлата на морето, което египтяните наричат Уадж-ур, което означава „Великата зелена шир”. Именно така египтяните наричали морето, намиращо се между континентите Европа, Азия и Африка и сега се нарича Средиземно. Има спор дали градът е бил създаден от Александър, или тук вече е имало рибарско селище преди него. Великият завоевател харесал пристанището, брега и стратегическото място на града. Той бил проектиран и построен от архитекта Дейнократ, който придружавал Александър в похода му още от Тракия. Днес градът е сборно място на всички народи. Тук са събрани хора от цял свят. Няма по-космополитен град в света. Това е градът на Светлината, център на науката, Вторият Вавилон.

В момента Александрия беше вторият по големина град в света след Ктесифон. Въпреки това той беше много по-многолик и пъстър от персийската столица. Тук можеха да се срещнат хора с най-различни дрехи, цвят на кожата и вероизповедание. Рим вече бе западнал и бе загубил своя блясък и значение, откакто властта бе поделена между източните и западните християни. Константинопол пък, втората християнска столица, тепърва щеше да набира мощ и да расте. Точно сега, на границата между античността и християнството, Александрия беше фокус, в който се събираше целият свят. Както някога във Вавилон били събрани всички народи, сега това се случваше тук, в Александрия. Тук беше велико стълпотворение. Вървяхме по улиците на града и аз се чувствах така все едно съм попаднал в центъра на света. Това беше малък модел на света и земята. Виждах хора с различни дрехи, говорещи толкова различни и непонятни езици, че за миг се притесних. Земята беше много по-голяма, отколкото си бях мислил. Александрия се намираше точно на границата на делтата на Нил и пустинята. Нима бях стигнал до края на света, до земята на смъртта?

Отначало, докато вървяхме, се забавлявах, като се опитвах по най-бързия начин да определям към кой народ принадлежат хората, с които се разминавахме. Градът, макар да се намираше в Египет, винаги бе представлявал смес между гръцките, римските и египетските традиции. Той беше основан от Александър и никога не е бил чисто египетски град. В него винаги са живели много евреи, привлечени от възможностите за търговия и богатствата му. Евреите, макар да не харесвали Египет и още да имали горчиви спомени от годините на робство, охотно се връщали в Александрия, където били събрани парите и златото на целия свят. Финикийците също били привлечени от най-голямото пристанище, от богатствата и възможностите за търговия. Градът, из чиито улици ходехме, беше границата между Запада и Изтока. Тук съжителстваха гръцката и римската цивилизация с културите на Египет, Сирия, Финикия, Персия. Това тук беше порта, в която двата свята преминаваха един в друг.

Съвсем скоро започнах да различавам гърците по техния светъл цвят на кожата от сипаничавите римляни, коптите – наследниците на древните египтяни, пък бяха с медена кожа, с която се бяха гордели техните предци. Негрите от Нубия (днес Етиопия) бяха с красиви удължени тела и черна кожа, а арабите приличаха много на евреите, но ходеха облечени с по-прости дрехи. Перси срещахме малко. Номадски воини от степите не видях. Това ме притесняваше. Толкова ли се бяхме отдалечили от моята родина? Докато в Персия, дори в Индия, хората, които срещах, ми бяха много по-близки и познати, тук като че бях попаднал на съвсем непознато място.

Докато вървяхме из тълпата се опиянявах от говора, цвета и миризмата на всички хора, с които имах досег. Още по нещо Александрия приличаше на Вавилон. Разбира се, не на сегашния, а на онзи древен велик Вавилон, който бе описан в свещените текстове – блудницата Вавилон, Вавилон предизвикващ могъществото на Бог. Освен по стълпотворението, Александрия заслужаваше да се нарече Втори Вавилон и защото още от самото си начало градът бил създаден и управляван от учени, просветени хора, които се бяха опитвали да го направят център на Светлината, науката и религиите. Тук се събирали всички антични науки, философията и културата на йонийските народи, Мала Азия и древния и мистичен Египет. Тук било мястото, в което хората създали и управлявали науката и където се бяха опитали да съберат всичко най-добро, създадено от човека.„

откъс от четвърта част „Ксеркс“ от поредицата „Тангра“

Всеки бес смятал себе си за жрец, воин и цар

„Бесите били най-мистичното племе от всичките траки. По-голямата част от тях населявали най-магическата планина в света – Родопа. Те били по-високи от останалите народи и се отличавали както от гърците, така и от останалите траки. Били посветени в мистериите на боговете. Всеки бес смятал себе си за жрец, воини и цар. Мнозина учени твърдят, че Родопа е била първоначалният Олимп и че тук са живели боговете. По-късно гърците ги заимствали, но не можело гръцките божества да са в Тракия, затова ги преместили на Олимп. Иначе мнозина смятат, че там, където е прорицалището на Дионис, се е намирало мястото, в което трите свята се събирали.

Бесите най-много почитали едно божество, което се наричало Сабазий. Той бил бог на мистериите и на силата на прозрението. Сабазий използвал вино, за да накара човек да вникне и да се пренесе в другия си свят. Този бог, когато бил пренесен в Гърция, станал Дионисий, а в Рим го наричали Бакхус. Мнозина са усещали силата на виното и неговата способност да те пренася в друг свят. Те обаче погрешно смятат, че като пиеш вино, това е достатъчно да си в единение с Бог. Непосветените и пияниците мислят, че пиенето е безвредно, но те грешат. Траките, които участвали в мистериите, пиели само при определени поводи и познавали смисъла на всяко нещо, което правели. Това бил ритуал. Ритуал е, когато зад всяко действие има определен вътрешен, скрит от тълпата, смисъл. Траките, участващи в мистериите, били посветени. Всеки един от тях знаел смисъла на всяко нещо, което правел. По това оргиите, мистериите и шествията се различават от съвременните църковни служби. При днешните служби и литургии в християнството само свещениците са запознати с вътрешния смисъл на това, което се извършва, множеството хора само присъстват и от тях се изисква да вярват. При траките идеята била колкото се може повече хора да участват активно в мистериите. Имало мистерии, в които право на участие имали само посветени.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“