Tag Archives: Артур

Мъжете на мисията трябва непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл

„- За да напуснеш това място, трябва да ми обясниш нещо. Аз ще ти разкажа една история, а ти ще ми обясниш как я разбираш. Ако остана доволен, ще напуснеш моите недра, ако ли не, ще останеш тук завинаги. Това, което повечето хора не помнят или се опитват да забравят е, че животът им трябва да има смисъл. Обикновените хора могат да си позволят да не обръщат внимание на това, но мъжете на мисията са длъжни непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл, че заслужават да живеят, да поемат храна, да вдишват въздух. За другите хора това е даденост, но за хората на мисията това е привилегия, която трябва да защитят. Това е цената, за да имаш възможността за оставиш името си изсечено в каменните страници на света, да живееш живот-легенда, да бъдеш, да те има, са останеш завинаги в света на Силата. Дойде времето, в което трябва да покажеш дали можеш да мислиш, дали заслужаваш да живееш. Ако ми отговориш, ще излезеш от тук и ще живееш, ако ли не, ще останеш вечен пленник на тези стени и тук ще изтлееш.

Сега слушай!…“

откъс от историческата поредица „Артур“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Цялата онази земя представлявала вкаменен дракон

„Някога, преди много години, келтите живеели в степта. Там е майката-степ. По-късно те се преселили в една земя, която в сравнение със суровата степ била като рая. В онази земя живеел народ, мистичен и духовен. Цялата онази земя представлявала вкаменен дракон. Гръбнакът му наричали планината Хемус, опашката му навлизала в морето, наричано Гостоприемно (Евксински понт, Черно море). Средата, пъпът на онзи дракон назовавали Сердика, Средец (среда) (днес София). На север и юг се намирали шиповете на опашката му, те се наричат Средна гора и Мизия. Тялото на дракона била древната планина Арбат (днес Родопа планина). Дионисиевото прорицалище било сърцето на онази земя. Когато драконът понякога се събудел от дълбокия си сън, земята там се тресяла неспирно…

откъс от първи том „Екскалибур – Мечът на Светлината“

Вашият коментар

Filed under Книги

Не това бе желязното в него, а духът му…

„В този момент на това място в света си дадоха среща всички стихии. Вятърът бе въздухът, морето бе водата, огънят представляваха гръмотевиците и светкавиците, дървото бе корабът, а желязото… Желязото бе той. Не защото бе облечен с желязна ризница и на бойния му колан висеше меч, не защото на гърба си бе превързал медния щит, а в едната си ръка стискаше туга. Не! Не това бе желязното в него, а духът му. Той бе по-твърд от желязото, с което бе облечен. В този сблъсък на стихии някой щеше да победи. Беше сигурен, че желязото ще надмогне останалите стихии, досега винаги бе ставало така. Той щеше да наложи волята си над света и над стихиите, така както бе успял да подчини на нея тленното си тяло, защото неговата воля бе продължение на волята на Бог. Това тяло той бе покорявал от младостта си, бе озаптявал, когато младостта го бе карала да подскача като див звяр, бе водил това тяло в битки и турнири, беше го калявал в бойни походи, беше го подлагал на лишения, болка, студ, глад, беше го яхал до изнуряване. Сега то му се отблагодаряваше за това, че се бе отнасял с него като с враг.“

откъс от първи том „Екскалибур“ на историческата поредица „Артур“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Мъглата се бе прокъсала и сега лодката се приближаваше до някакъв остров…

„На другия ден тримата продължиха пътуването си. През цялото време се движеха в гъстата гора, по крайбрежието на реката, която все повече заприличваше на планинско поточе. На места гората беше много гъста, преплетените клони на дръвчетата им пречеха да яздят спокойно и като сухи пръсти ги дърпаха, задържаха и се опитваха да ги свалят от седлата на конете. На тези места Н`Анна слизаше от седлото на коня и тримата напредваха още по-бавно.

– Учителю Мерлин – каза Авитохол по някое време, – къде отиваме?

– Пътуваме към главния храм на друидите в Галия.

След доста време спътниците прекосиха реката. Тук някаква друга река се вливаше в тази, по която се бяха движили. Реките не бяха големи и не можеха да възпрат човек. Авитохол виждаше големите обли камъни, обрасли с гъст мъх. Този мъх бе обхванал всичко и го караше да изглежда все едно над камъните и дръвчетата е застлан дебел килим, като тези, дето беше виждал в Индия и Персия.

По това, че спряха Авитохол се досети, че явно бяха стигнали до храма. Храм, а и каквато и да е сграда, не се виждаше. На равно разстояние от двата бряга на вливащите се една в друга реки, но не много далеч, имаше няколко девташлара. Това бяха три камъка, два поставени като стени и един отгоре като покрив. Явно това беше светилището на друидите. В едната част на полянката се извисяваше огромно вековно дърво – дъб, цялото окичено в различни цветни парцалчета. Авитохол се приближи до единия девташлар. В степта той много пъти беше виждал такива камъни. Те бяха побивани в земята от различни народи. Още древните бяха започнали да ги поставят. Тези камъни символизираха дома, вратата и влагалището на Богинята майка. Когато човек останеше в девташлара и преживееше духовно израстване, той все едно се раждаше, само че духовно. Девташларите бяха смятани за духовни утроби и всеки, пребивавал в тях, се раждаше отново, пречистен, но този път на ново духовно ниво, готов за възприемане на света по нов начин.

Като мислеше за всичко това, Авитохол седна в един от девташларите. В него беше топло, приятно и сухо. Самите камъни излъчваха някаква приятна топлина. Н`Анна седна в друг един девташлар близо до него. Доколкото Авитохол успя да види, Мерлин също седна в един от тях.

Гъста мъгла се спусна над него и той не можеше да определи дали това е мъгла в света на хората, или е само в неговото съзнание. Авитохол притвори очи или може би вече ги бе притворил. Мислите му се рееха или това не бяха мисли, а той наистина се носеше над тази местност. Мъглата ставаше все по-гъста и накрая българинът престана да вижда каквото и да е. Около себе си обаче чувстваше своите спътници.

– Мерлин, Мерлин. Къде е свещеното място на келтите?

Свещеното място на друидите не се намира в този свят. То е един остров, който се нарича Авалон. Той е невидим, омагьосан остров. Никой не знае точно къде се намира. Там пребивават душите на всички друиди и келти. Това е земята на блажените.

Изведнъж на Авитохол му се стори, че чува леко проскърцване. Мъглата обаче беше толкова гъста, че той не можеше да определи откъде идва този звук. Опитваше да прониже с погледа си гъстата мъгла, но не успяваше. Скърцането продължаваше да се чува съвсем близо до него, то беше методично, през равни интервали. Все едно някаква дървена врата, движена от вятъра, се отваря и затваря, отваря и затваря, отваря и затваря… Изведнъж огромно валмо мъгла се прокъса и той успя да види нещо, което го изненада. Тримата седяха в някаква малка лодка без платно, приличаща по-скоро на черупка. Лодката обаче нямаше и весла, макар това, което чуваше, да напомняше най-много на методичното загребване на весла. Авитохол се огледа и видя, че лодката се движи из планинската река. Как бе станало това? Допреди малко тримата бяха седели в девташларите си. За всичко това може би бе виновна мъглата.

Мъглата отново ги обгърна, този път тя бе дори по-плътна отпреди. Авитохол вече нищо не виждаше, нито чувстваше. Някакъв далечен шум достигна до него, но бе приглушен от гъстата мъгла. Българинът вдигна поглед нагоре. Слънце не се виждаше. Изведнъж мъглата се разреди.

– Къде сме? – попита Авитохол. – Какво става?

– Погледни! – дочу гласа на Мерлин, идващ някъде отдалече. Авитохол погледна и разбра, че това, което виждаше през цялото време, е било пред очите му. Мъглата се бе прокъсала и сега лодката, която се движеше самоуверено и пореше малките вълнички, се приближаваше до някакъв остров, който бе обрасъл с гъста дъбова гора. Авитохол дори не намери за нужно да пита. Той вече знаеше – това беше Авалон…

В поредицата „Артур“ писателят Токораз Исто ще разкрие връзката на келтите с българите, ще научите защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите), от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с тиуните и „хранените хора“ на българските кане, кой е мечът на всички владетели Ескалибур, както и още много интересни неща.

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

„Тангра“, освен исторически роман, е и Книга на Пътя

1967977981_n– Г-н Токораз Исто, сагата „Тангра” е най-голямата книга, която съм виждал, може ли да ми кажете колко години я писахте?

– Писах тази история точно пет години и двадесет и седем дни. Тя отне пет години от живота ми. Пет години живях с героите, страдах с тях, биех се, оцелявах, слушах и изричах мислите им, вървях рамо до рамо с тях в изтощителни бойни походи и пътешествия. Пет години страдах с българите, борих се за всеки един от тях, самоотвержено се раздавах, за да създадем отново България, да възродим нашия народ. Това се случваше не само в книгата, но и в настоящето. Днешна България е смъртно ранена и скоро няма да я има, тя се намира в ситуацията, описана в книгата. Докато пишех за онази България и тогавашните българи, възраждах не само тях, но и днешна България. Пишейки, водех своята борба. Аз бях Авитохол, воювах, създавах и възраждах България, освен воин и багатур, бях и тумир и записвах историята на българите.

„Тангра” е най-голямата сага и роман, издаван досега в света, тя трябва да се разглежда заедно с поредицата „Артур“, която е неотменна част от нея. Освен това е най-голямата книга за българската история, най-голямата книга за Атила.

– Все пак от колко книги се състои поредицата? Защо я написахте толкова дълга?

Поредицата „Тангра“ се състои от 13 тома и повече от 8 000 страници. Българският народ е древен и велик и историята ни може да бъде описана достойно само в едно толкова значимо съчинение. Много пъти са ме питали защо книгите ми са толкова големи, не можах ли да опиша всичко това в една книга или в по-малко страници.

Поредицата е толкова дълга, защото разказаната в нея история е значима и важна, това е историята на целия ни народ. Героите, описани в нея, са велики хора и личности, не е редно да бъдат окастрени и описани в някакво книжле. Те имат нужда да живеят, да се разгърнат, да дишат волно. Ако сте чели „Тангра“, знаете, че няма как всичко описано в нея да бъде сбутано в една книга, претупано или осакатено. Ако се направи това, книгата няма да бъде същата, историята ще е различна, аз няма да съм Токораз Исто, а и едва ли ще има хора, които ще я прочетат.

Аз пиша за хората, които обичат да четат много и имат концентрация и търпение да го правят. Обичам истинските, големите, значимите истории. За съжаление днес големите хора, а и учениците не четат достатъчно. Дори в училище все по-малко четат оригиналните романи, които изучават, и все повече четат съкратените, преразказани и адаптирани книги (учебни помагала). Когато ги попитам как може да четат тези „парцали“, те ми отговарят, че нямат време за истинските книги. Да, но преразказаният роман е претоплена и развалена манджа, той е нищо. Това е все едно вместо филм да гледаш снимки. Тези съкратени романи са мъртви, те нямат душа. Това е надгробният камък на романа. И добре, като нямат време да четат, с какво запълват толкова ценното си спестено време? Осмислят ли го повече от четенето на един добър роман, на една стойностна книга? Аз не знам нещо по-стойностно, с което можеш да замениш четенето. Не! Те просто го разпиляват. Пестят от четене, за да прахосат времето си за глупости.

Повечето млади хора въобще не четат, дори когато са задължени, а какво остава да имат изграден навик да четат за удоволствие в свободното си време.

„Тангра”, освен исторически роман, е и Книга на Пътя, а както всеки Път, така и духовният се нуждае от време, за да бъдат изминати определени стъпки. В книгата описах стъпките, които един човек изминава, за да стане воин и от дете да се превърне в просветен човек.

Книгите, които пиша, са толкова дълги, защото днес „матрицата” и ежедневието са много агресивни, те ни преследват навсякъде, владеят улицата, влизат в нашия дом, остават ни без лично пространство, нахлуват в главите ни, обсебват мислите ни. Със своите книги се опитвам да дам възможност на всеки читател, поне докато чете, да си отвоюва лична територия. Опитвам се да осигуря повече време и по-широка територия за всеки читател, решил да остане насаме с мислите си, да отдели време за себе си, за себепознанието си. Голямата, задълбочена книга осигурява повече такова време, от което всеки човек на Пътя се нуждае.“

из интервю с писателя Токораз Исто

Книгите на Токораз Исто можете да поръчате с отстъпка от нашия сайт: www.orendabooks.com

има 1 коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество

– Откъде дойде любовта Ви към дедите ни и защо решихте духовността, която извира от Вас, да я облечете точно в история?

– Аз съм предимно разказвач и с история започнах да се занимавам случайно. Изучавах я в продължение на 20 – 30 години и осъзнах, че не е разказана добре, че е непозната, че ние сме отсъстващ народ. Разбрах, че сме народ, който смята, че знае историята си, но всъщност изучава тази, разказана от враговете му. Тя често е тенденциозна и манипулирана. Нашите владетели са представени в учебниците като двуизмерни образи, а аз се опитвам да ги опиша триизмерни, живи, да представя техните решения, драмите, които са преживели. Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество.

– Твърдите, че много неща в историята ни имат обяснение чрез познаване мисията на родовете?

– Да, така е! Някога номадските народи са създавали империите си по еднакъв начин. Винаги владетелският род се разполага в средата. Това място при българите се нарича оба, а по-късно тюркските народи заимстват и го наричат орду или орда. Около владетелския род се разполагат останалите родове, които са били като щит за владетелския род. При българите родът Дуло е богоизбран и само той има право да ръководи. Останалите родове никога не воюват за властта, а напротив, те я пазят, докато се появи водач от Дуло. Така става с Крум, който идва от Авария с брат си, казва, че е българин от рода Дуло и останалите родове му дават властта.

Самуил например е първият представител на Вокил. Той е бил изключително коректен, заема престола чак когато всички владетели от Дуло са умрели. Именно затова мести и столицата, тъй като няма как владетел от Вокил да управлява в престолнината на Дуло.

Въстанието на Асен и Петър също е доказателство за това как Вокил винаги помагат и подкрепят Дуло, неговото начало е поставено в Странджа Сакар. В този момент те са в Търново и заявяват, че са български царе. За историците е необяснимо, но е толкова ясно. Винаги Вокил са бранителите, те подават по периферията (в случая Странджа и Родопите), а наследниците на Дуло (Асен и Петър) се появяват в обата (Търново) и поемат властта.

Имаме и владетели, които са мултиплицирали драмата си върху целия народ. Такъв е бил княз Борис I Михаил, при който неуспешните опити да води войни и мечтата да е велик владетел прерастват в първата национална катастрофа за българите. Тогава се избиват 52 български рода, които са били елитът на България.

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете. Мисията на всеки един от тях обяснява толкова неща, за които днес ние само гадаем. Не знам как може историците да не ги виждат, да не знаят какво е оренда, какво е тумир, какво е тангризъм, какво е Българския Бог.

– Твърдите, че днес всеки може да проследи рода си до тези седем. Как става това?

– Да, всеки един от нас е тук, защото е наследник на някой от тези родове. Но не е достатъчно да е само по кръв, трябва и да е по оренда.

– А какво е оренда?

– Орендата е връзката, която е съществувала между Бог и владетелите ни, но и целия ни народ. Тя е много фина и деликатна. Изразява се в това да правиш поредица от неща, но не ти е ясно защо. В ежедневието те ти се струват хаотични, не ги осъзнаваш, но след време разбираш, че са подредени много правилно. Аз съм човек на духа и орендата и се опитвам деликатно да ходя в света на силата, защото той е храм. Просто да премина, да огледам и да опиша. Средновековните писатели са смятали, че за да опознаеш Бог, за да бъдеш близо до реалността, до тук и сега, трябва да имаш малко его и много от всичко останало. Докато пиша, аз се опитвам да дам малко от себе си и много от Бог, за да може читателите да видят много от Бог и малко от мен, да не изкривявам нещата.

– Звучи така, сякаш навлизаме в саракта…

– Да! Всеки истински българин, роден не по кръв, а по оренда, по дух, „светла глава“ се докосва до саракта. Свещената земя на българите не е строго фиксирано място, а зависи от това как го изграждаме. По-точно колобърът във всеки един от нас гради саракта, тъй като истинският българин носи колобъра в себе си.

– Доста добре описвате шаманството в „Тангра“, откъде почерпихте сведения?

– В България има родове, които са змейски. При тях жените са били вещерки – лекували са, предавали са знания, много често са били акушерки, можели са да леят куршум, да гадаят. Аз смятам, че в нашето народно творчество е запазена голяма част от българския тангризъм, но е представен кодирано. Пример е фактът, че в България има много песни, в които се разказва за медно гумно със златен стожер. Но за да разбереш защо стожерът е златен, защо тугът трябва да е златен, какво е медното гумно, трябва да имаш особени познания. Аз се опитвам да представя уникалността на народното ни творчество, да обърна внимание на знанието, което носят песните ни. Във всички тях се крие истината за начина на живот на българите. Някога се е смятало, че на седем места в България трябва да се изградят капища. Предназначението им е на духовен щит, който да пази българите. Тази идея тумир после пренасят в нашето християнството, което е продължение на езичеството без особени промени. Вече над 30 години събирам информацията за седемте гумна със златен стожер. Чрез тях могат да се разберат и идеите на Крум, както и на другите наши владетели да владеят Константинопол и да забият копието си в златната му порта. Едното гумно се смята, че е било на река Берегалница в днешна Македония, другото е било в Овча купел, днес София. Като се проследят гумната, се вижда, че вървят по периферията на държавата, не по обата. Плиска е славянското име на града, който някога се е казвал Абоба, произлизащ от оба. Интересно обаче е къде е било централното, най-главното гумно.

Смята се, че в един сандък са събрани всички регалии на българите и са изпратени в Рим, но корабът катастрофира. Днес сандъкът е намерен в град Терасчина в храма, но е не се знае къде са отишли регалиите.

– Разкажете ни малко повече за тумир и колобрите.

– Някога е имало секта, която се наричала тумир. Тези хора са знаели историята на българския народ и са я разказвали. Били са седем души и всеки един от тях е стоял по 1 година в чертозите на кана ювиги. Слушал (тумир са били слепи) е какво се случва и на големи празници седемте тумири се събирали и всеки започвал да разказва историята последователно. Така я сглобявали цялата. Тумир винаги са се движили с малко момче, което да ги води. По-късно тази секта е продължена в България до XIX век от слепите гуслари. Те са разказвали цели епоси за българската история.

Нашите тумири и колобри са разпределили мисията на българите на няколко различни народа и са ги накарали да сънуват част от сънищата ни. Днес това са украинците, руснаците, хърватите, турците или по-точно тюрките от рода Ашина (Кайъ), германците, британците, французите. Във всички ученици на династията Дуло се наблюдава стремеж към Константинопол. Изведнъж този стремеж е пренесен в рода Ашина, чиито днешни наследници са турците. Твърди се, че Тангра бил турски бог, но доколко е така? Аз проследих владетелите от рода Ашина до началото, където става ясно, че те са ученици на Дуло. Повече от ясно е, че отново имаме пренасяне на мисията на българите върху други народи. Например от рода Ашина са: Ченгизидите, Моголите, които властват в Индия, родът Огуз, всички, които управляват Златната орда, владетелите на Крим и Северното Черноморие от рода Гираи. Ашина са и владетелите на почти всички средноазиатски народи. Родът Кайъ също е Ашина.

– А защо е този стремеж към Константинопол, какво има там?

– Загадъчен е, но Крум казва, че именно там трябва да се забие седмото копие, т.е., че там трябва да бъде седмото гумно със златен стожер. Явно той е знаел къде трябва да бъдат разположени, за да стане съвършен духовният щит на българите.

– Имате категорично становище относно създаването на българската държава, бихте ли споделили?

Не може да се каже, че една държава съществува от момента, в който някой я е включил в някакъв договор. В 680 и 681 г. нищо особено не се е случило и тогава не е началото на българската държава, нито на българите. А истинското име на Кубрат е било Куртбат („бат“ идва от това, че е бил старши) Кюнграт (името на майка му). Той е наследник на Дуло по баща, но майка му е от рода Ашина, който тогава е Кюнграт. Във византийските източници остава под името Кубрат, тъй като е било по-лесно за произнасяне и изписване. Той не създава България, тя му е подарена от неговия чичо Сибир кан, който е брат на майка му. Това става, когато се разпада Тюркутският каганат и Сибир кан дава цялата западна част на синовете на Албури, тъй като те са нейни наследници.

– Казват, че в рода Ви е имало и еничари…

– Днес еничар се превърна в мръсна дума. Смисълът, който се влага, е на ренегат, завърнал се да мъсти, но истината е малко по-различна. Безспорно еничарите са били насилствено помохамеданчвани, но голяма част от тях, след като стават елитът на нацията, не си променят вероизповеданието. Всички те били посвещавани в една секта в исляма, която се наричала бекташи. Това бил суфи ислям, който много се различавал от сунитския ислям на останалите османци. Това означава, че тази пропаганда не е била толкова проста и елементарна, колкото някои хора днес се опитват да ни внушат. Друго нещо, което не се знае, е, че след като се пенсионират, еничарите са се връщали по родните си места. Според мен някои от тях оставали скрити християни. Голяма част от черквите в България по онова време са построени с техни пари.

– Какво е мнението Ви за робството?

– Първо искам да кажа, че в България робство в смисъла на робство не е имало. В Османската империя робите са наричани кул или кулу, но българите са били рая. Не, че е било голяма привилегия, но поне са имали определени свободи. Имало е черкви, говорело се е на роден език, запазвало се е вероизповеданието. Били са принудително помохамеданчвани някои области, издевателствало се е над нас, но сме били рая и сме воювали. Не случайно сред българите е имало толкова много хайдути. Те не са се примирявали и предавали и не са били роби. Предпочитам днес ние да живеем достойно и да се смятаме за техни наследници, отколкото да се оправдаваме с това, че предците ни са били роби.

Все пак през тези 500 години ние сме съхранили своята идентичност и сме воювали с всички сили, за да оцелеем, а в момента сме овце. Днес ние спим, не приличаме на себе си, в България се появи нова категория хора – европейци. Те не са българи, дори когато са тук, техните мисли и дух са там, те мечтаят за Американската мечта и никога няма да се върнат.

– Имате предвид борбата за идентичност, за която говорите в поредицата „Тангра“?

– Да! От няколко хиляди години насам се води битка за идентичност. Ние скочихме в Европа като голи шарани в аквариум с акули – абсолютно неподготвени, наивни. Единствената мисия, която ни отредиха, бе на обслужващ персонал. Така от българи, от духовни същества, ни превърнаха в роби. В „Тангра“ се опитвам да обясня за тази борба за идентичност, за борбата между Ромулум и Варварикум. В момента се случва същото – западният свят, начинът му на мислене и на живот е превзел света. Американската мечта е пример за това как се воюва – като караш хората да мечтаят за твоя начин на живот. Но дали негрите там са добре, дали емигрантите са добре, няма значение. За съжаление, голяма част от българите днес са вперили взора си някъде другаде и не могат да разберат, че се мъчат да избягат, но от себе си. Не става обаче като промениш мястото, където отиваш. Да няма човек, да няма личност, да бъдем индивиди, сиви мишки, лесно маниполируеми – това е нещото, което те се опитват да ни наложат. Колкото обаче по-жестока е кризата на идентичност, толкова по-голям е шансът да се породи новото начало. И понеже сме в криза, смятам, че точно сега можем да създадем новото начало в света.

– А каква е връзката между Артур и Авитохол?

– Рицарските романи започват да се пишат X – XI век и се смяташе, че тогава е живял и Артур. Проучванията от последните 10 – 15 г. показват, че е властвал през V век в Англия. На Адриановия вал намериха камък, вкопан в земята, на който има надпис: „Тенгрийците бяха тук“. Доказва се вече, че народът на Артур не е от англичани, а от сармати – степни номадски воини. Английската история е на мнение, че Артур не е келт, че със сигурност е сармат, а на Запад сармати са наричали българите. Цялото рицарско въоръжение в Полша, Германия и във Франция е известно като „сарматско“. За хората може би тези факти ще прозвучат шокиращо, но все повече доказателства излизат в тяхна защита и именно на тях стъпвам, докато пиша поредицата „Артур“.

– В „Тангра“ давате много точно предположение къде се намира гробът на Атила…

– Гробовете на Атила и Чингис хан са най-търсените в света и все още не са открити.

Посветих много години в проучване на това къде може да е бил погребан Атила и смятам, че най-вероятно е станало на дъното на река Марош, там където се влива в река Тиса, близо до днешния град Сегет. В „Тангра“ съм описал как според мен е станало това.

– Пишете в подробности за граала – наследницата на Исус. Как се домогнахте до тази тайна?

– Още 30-ина години преди Дан Браун да напише своите книги, започнаха да излизат материали за Светата кръв христова и за Светия граал. Тогава взех участие в няколко диспута на тази тема. Днес се знае, че някои представители на рода на Меровингите носят кръвта на Исус и Мария Магдалена.

– Докосвали сте се до много ценни ръкописи, как се случи това, като не сте напускали България?

– Аз съм маниак на темата книги, особено стари, които носят оригиналната информация, и имам много такива. Събирам ръкописи и всичко ценно. Освен това работя с библиотеки от цял свят, а имам и много приятели в чужбина, които ми помагат с информация. На всички тях, а и на моите близки, съм благодарен, че ми подаряват от времето си, за да мога да следвам мисията си.

– Разкажете накратко за бойното изкуство Да Дао.

– Да Дао е наследник на древното българско бойно умение „Да“. Българите, както и номадските народи, са имали бойни изкуства на най-високо ниво. Ние сме предали знанието си на китайците, както и на почти всички западни народи. Японските бойни изкуства са изцяло производни на китайските.

Да Дао е контрапункт на всички бойни изкуства. При тях се спазва правилото, че за да победиш, трябва да имаш предварително подготвени готови решения. Затова бойците отработват удари и защити и могат да се нарекат „стратегически“. Аз обаче смятам, че всеки, който работи с готови решения, който не е адекватен по време на битката, е обречен. Боецът трябва да влиза в срещата така, че да е готов да реагира на променящата се действителност, тъй като нищо не е предварително очертано. Може всеки ден да се биеш с един и същ човек, но той всеки път е различен, защото вече е друг, нов. Затова не бива да се допуска никакво предубеждение. Да Дао (www.dadao.org) е създадено на основата на изграждане на тактически бойци, а не на стратегически. Боецът влиза в битката без готови решения, а с нужната нагласа и в момента я сътворява.

– Какво бихте казали на читателите на „Форум“, а и на всички българи?

– Надявам се, че моите книги ще помогнат на все повече българи да намерят път към себе си. Смятам, че само по този начин – като започнем промяната от себе си, можем да променим и отношението си към България и да я направим Велика.

интервю на Драгомира Георгиева за в-к „ФОРУМ“

има 1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Книгите на Токораз Исто не могат да се четат дистанцирано, а трябва да се съпреживеят…

Тангра_банер_нов„Много хора в началото ме питаха защо съм нарекъл книгата си „Тангра” и дали съм сигурен, че това е бил богът на нашите предци. Те се опитваха да спорят и да докажат своята правота, но си личеше, че нямат потенциал да научат истината. Те не питаха, защото душите им са жадни за знанието и не защото бяха изследователи на Бог, а понеже смятаха, че знаят много и се опитваха да си го докажат. Повечето от тях така и не започнаха да четат книгата ми. Такива хора нямат силата да прочетат моите книги, защото те са само за хора, които вътре в себе си са започнали и изминали дълъг път от своето духовно пътешествие. Само хора, които са готови и непрекъснато си задават въпроси, а не търсят лесни отговори, са в състояние да прочетат книги като „Ятаган и Меч”, „Тангра”, „Артур”, „България” и „Покръстването”, а и всички книги, които пиша.

Аз се прекланям пред своите читатели, защото смятам, че те сами са поели по Пътя на духовното си израстване. Ако човек не е подготвен, той няма силата да прочете моите романи. За мен е чест, че в това свое пътуване за малко са ме взели със себе си и ние се движим заедно, един до друг. Аз като воин вървя до тях рамо до рамо, като тумир им разказвам историите за Бог и орендата, за българите и нашите кане, като колобър споделям с тях орендата, за да изградим заедно саракта. Щастлив съм, че има хора, на които им е интересно това, което съм написал, и имат подтик в себе си да изградят Велика България. Моите книги не са обикновено четиво и не са за развлечение. Те не могат да се четат дистанцирано, а трябва да се съпреживеят, животът и четенето да се слеят и да се превърнат в Път. Те подтикват към магическо пътешествие всеки, който ги чете искрено и задълбочено. Само тогава един човек може да каже, че е чел моите книги. Те не са справочник, исторически роман или философско четиво, те са Книги на Пътя, Живи книги.

Ако тези, които уж питат какво е било името на българския Бог, можеха да прочетат тази книга, не само щяха да разберат какво е било името на древния бог на българите, но и какво българите са влагали зад името „Бог”, с което наричали своя Бог, а това е много по-важно от това как са го наричали. Това, че го назовавали „Бог”, не означава, че в себе си не са го наричали Денгир, Тангра, Едфу и по много други начини. Хората, независимо как изговарят Бог с уста, в мислите си го наричат с различни имена и влагат различен смисъл в името му. За това много хора вярват в Исус или Аллах, но всъщност всеки вярва в нещо свое си. Тези от вас, който четат внимателно и с душа, са разбрали не само какво е било името на българския Бог, но и какво нашите предци са влагали в това име. Аз не искам да споря, да доказвам, не се нуждая от последователи и вяра. Надявам се читателите да оценят това мое откровение и да споделят това духовно пътешествие с мен… поне донякъде.“

Токораз Исто

има 1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто