Ако не познава историята си, народът не може да има и бъдеще

Интервю с писателя Токораз Исто

1.    Здравейте, бихте ли се представили?
– Здравейте, казвам се Стоян Цветкашки, пиша историческите си книги под псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното му значение е тумир.

2.    Как решихте да пишете за историята на България?
– Смятам, че историята е много важна за всеки един народ, защото без нея той никога няма да знае кой е, къде се намира, за какво се бори. Ако не познава историята си, народът не може да има и бъдеще. Реших да пиша не толкова, за да просветля миналото на българите, колкото за да можем да открием своето място в настоящето и бъдещето.

3.    Представете поредиците си „Тангра” и „Ятаган и меч”?
– В „Тангра“ разказвам за началото на създаване на българската държава и народ, за времената, в които нашата история не се е пишела, а е била разказвана, митовете и легендите още не са били превърнати в приказки, за времената на тези, които доскоро бяха смятани за митически герои – Авитохол и Ирник. Това е най-голямата историческа сага, писана за един народ – българския. Смятам, че нашите предци са достойни за такъв роман.  В „Тангра“ описах живота на Атила, но в нея е представена и цялата история на Европа, Персия, Египет, Азия, а българската история е в основата на всичко това.
„Ятаган и Меч“ е роман за българската гордост и достойнство. Разказ за това как предците ни във времена на мракобесие са успели да съхраняват себе си, но не просто да оцеляват, а и да запазят своята чест. В „Ятаган и Меч“ се опитвам да обясня какво е представлявала Османската империя и какво място са заемали българите в нея.

4.    Историята, която вие разказвате, се различава от тази в учебниците, защо е така?
– В учебниците историята е представена скучно и сухо. За съжаление те са написани така, че децата да се отвратят от историята ни. В своите книги аз се опитвам да опиша красотата, живата българска история така, че българите да се влюбят в нея. Чрез моите книги аз отдавам почит на своите предци и се опитвам да съживя и прилаская техните души.

5.    Как гледат на вашите книги българските историци?
– Високомерно. Те смятат, че притежават монопол над знанията. Аз не искам да споря с тях за това, което се е случило. Смятам, че историците изцеждат красотата от историята. Те се дистанцират от нея и така я превръщат в „наука“. Аз правя точно обратното, опитвам се да възродя историята, да открадна очите на нашите герои и да ги поставя в орбитите на съвремениците ни. Искам моите читатели да видят света през очите на славните ни предци.

6.    Коя е най-вдъхновяващата за вас историческа личност от нашата история и защо?
– Българската история е изключително богата на достойни хора, чийто живот може да ни служи за пример и е достоен за подражание. Мен не ме вдъхновяват толкова видимите личности, владетелите, героите, а енергията, „светлината“ на народа.

7.    Колко древен народ сме българите?
– Всеки народ, който днес съществува, е древен колкото всички останали. Има два народа, които претендират да са по-древни от другите. Те се наричат мисиански и твърдят, че не съществуват случайно, а са били пратени сред хората лично от Бог, че той ги е натоварил със специална мисия. Това си личи по есхатологията на тези два народа. Есхатологията е наука за края на света. Мисиянските народи не само са били пратени специално в началото на сътворението на световете, но и имат мисия при техния край. Тези два народа са българският и еврейският.
Иначе българският народ е един от най-древните и той е оказал влияние върху живота на много други народи, бил е в основата на много цивилизации, за които ние днес дори не подозираме.

8.    Кога е основана първата българска държава?
– Всъщност няма Първа, Втора и Трета Българска държави. България винаги е била една и винаги я е имало. Дори да не сме имали държава е имало българи и българският дух е бил жив.
Също така няма такова нещо като прабългари. Българите винаги са си били българи, в нашите вени тече кръвта на същите онези достойни мъже, които незнайно защо някои историци са решили да нарекат „прабългари“.
Разбира се, че подписването на един договор в 681 г. или провеждането на битката в Онгъла през 680 г., както и създаването на България на Кубрат, не може да бъде смятано за начало на българската държава. България я е имало и по времето на баща на Кубрат – Албури, и по времето на Аскал, Синдилх, Заберган и столетия, и хилядолетия преди това.

9.    Вие разказвате, че нашия народ има специална мисия, каква е тя?
– Мисията на българите е била да разпръсват Светлина, да подкрепят останалите народи и да ги водят по Пътя на Бог. Ние сме били Воини на Светлината. Който желае да научи повече, може да го открие в романа „Тангра“.

10.    В книгите си говорите за Оренда, благодарение на която ние, българите, се различаваме от другите, разкажете ни за нея?
– Орендата е сила, която притежавали всички българи. Всеки воин, мъж или жена от седемте свещени български рода притежава оренда. Орендата  правела нашите предци, а би трябвало да прави и днес нас, българи. Природата на орендата е такава, че тя ни кара да бъдем проникновени и да прозираме отвъд очевидните неща. Може би затова в България винаги е имало много светци и екстрасензорни личности. Орендата е нещо по-изконно от вярата и от всичко, което човек смята за себе си. Понякога тя остава скрита дълго време и човек не може да различи знаците й, друг път избухва и само слепец би могъл да не я забележи. Българите би трябвало да живеят чрез орендата и в непрекъснат досег с нея. Това обаче изисква деликатност и човек да живее живот-медитация.

11.    Защо българската история се разказва устно от тумири, така не е ли по-лесно да се изгуби и преиначи?
– Отначало тумир смятали, че написаната история е мъртва и всеки четящ може да я преиначи. Това, което те разказвали, било живо, притежавало оренда и било повече театър и молитва, отколкото история. Тумир смятали, че е вредно живият, шарен разказ да бъде убиван и превръщан в двуизмерни редове. По-късно някои от тях били принудени да записват историята ни, прикривайки я зад религиозни текстове.
Днес аз се опитвам да пиша като тумир. В книгите си записвам живото слово, старая се да съхраня живота, атмосферата, мислите, терзанията на героите, за които пиша. В тази своя мисия аз съм подпомогнат и подкрепян от моите приятели и съмишленици – читателите.

12.    Според някои богът на българите Тангра е измислица, какво е вашето мнение?
– За съжаление българската история винаги е била заложник на политиката и кунюнктурата. След Освобождението на България много от българските историци не са давали да се изрече дума за това, че може да имаме нещо общо с тюрките или турците, а от тук и с техния бог – Тенгри. Всъщност Тенгри не е монотеистичен, а политеистичен бог и това са по-скоро духове или еманации на бог. Това, което българите наричали Тангра, е монотеистичен бог. Този Тангра има връзка с Едфу, Денгир – богът на шумерите, египетските Ра или Хор. Всички тези богове имат връзка с българите. Много подробно съм разгледал това в своята историческа поредица „Тангра“, където съм описал връзките между народите и боговете. Всичко това става при изминаването на българите на техния свещен път, тяхната мисия, следвайки орендата, която аз нарекох Седемте свещени стъпки.

13.    Сега е популярна теорията, че ние произлизаме от траките, вие какво мислите?
– Смятам, че хората, които твърдят, че българите сме траки, не са обективни. Тракийската или беска кръв в нас е много малко. Ние имаме повече остготска, куманска и славянска кръв, отколкото тракийска. Българите не идват по нашите земи веднъж и не правят това за пръв път с Аспарух. Когато идваме тук, вследствие на чумни епидемии, воини и на това, че готите и хуните са разорявали земите ни в продължение на столетие, траките почти са изчезнали. В тракийската низина и в Мизия те почти липсват и само тук-там в Стара планина и Родопите са запазени отделни тракийски общности, но всички те са християнизирани и елинизирани и само дълбоко в подсъзнанието си пазят знанията за мистиката на древните си предци. Библия бесика е бил последният опит на траките да вложат своя дух, орфизма, мистиките на Сабазий и Дионисий в християнството и така да го съхранят. Същото нещо по-късно българските тумир правят с тангризма, като се опитват да го вложат в християнството. Днес в нашето българско християнство, в легендите, митовете и народното ни творчество са втъкани древните митове и знания на българите, разбира се, и на траките. В своите книги се опитвам да отгърна завесата за тези дълбоко скрити тайни. Който има очи, ще види!

14.    В поредицата си „Тангра” често говорите за тангристкия кръст, бихте ли ни го обяснили?
– Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

В пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек, но за да стане такъв, трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ съм описал какво представлява българинът.
В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Бога Небе. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към Небето. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани.

15.    Дори и след Освобождението 4-те части на тангристкия кръст не могат да се обединят в един човек, дали ще се случи някога?
– Ако сте чели внимателно книгите ми, сигурно сте разбрали, че в тях се разказва най-вече за това. Аз смятам, че съм един от хората, постигнали това

16.    Запазването ни като народ по време на турското робство е по-голям подвиг от всяка друга военна победа, как сме успели да се съхраним?
– Смятам, че днес времената са много по-трудни, отколкото по времето на турското робство. Тогава врагът е бил ясен. Днес той е сред нас, в нас. Днес ние самите сме си врагове. Тези, които избираме да ни водят, не го правят добре и не ни водят по сияйна пътека, а към пропаст.

17.    Последните години без битка, без куршуми и без явно подтистничество народът ни се топи, как да устоим?
– България като държава се превърна в антипод на самата себе си. Нашите политици са ни най-големите врагове. Около нас бушува Трета световна война, а ние дори не подозираме и не знаем за това. Тази борба не е за територия и не се води с армии, това е война за умовете и мечтите на хората. Всеки българин, който напуска родината, всеки, който иска да бъде друг, който иска да изживява „американската мечта“,  който се прави на европеец, е загубена от нас битка. Нашите политици са на страната на нашите врагове. Повече от 25 години те ни обясняват, че умните и предприемчивите напускали България, без да осъзнават, че ни наричат глупаци. Те ни смятат за такива и това си личи по всичко, което правят.
Днес България отдавна вече не е жива. Ние сме на изживяване. Българите вече не мечтаят, не виждат бъдещето си тук. Това не се свързано само със земята, ние сме унищожени като общност, като нация, нямаме гордост и национално достойнство. За съжаление в новата световна война ние бяхме първата жертва и днес всички ходят върху трупа ни, а последната ни кръв изтича на Запад или попива в черната ни земя.
Моите книги не са написани за живите, а за тези, които повечето вече смятат за мъртви. Аз се обръщам към същите тези българи, чиято кръв бавно изтича. Опитвам се да опиша не само как трябва да оцелеем, но и как да запазим честта, гордостта и достойнството си и не само да ни има като бездуховни биологически машини, а и как отново да се превърнем във Воини на Бог, как да си възвърнем мисията и светлата си душа. Това е най-сакралното ниво в моите романи. Не е достатъчно само да оцелеем, трябва да го направим по достоен начин, но и да издигнем смисъла на своето съществуване на ново, по-високо ниво.

18.    Разкажете ни за българското бойно изкуство „ДА”?
– Българите, а и въобще номадските народи, винаги са били най-добрите воини в света. Нашите народи са в основата на китайските и всички останали бойни изкуства, както и на бойните умения на западните народи. „Да“ е било не само бойно изкуство, както ние днес го разбираме, а и наука за стратегията, за това как човек трябва да живее и да се бори, как да хармонизира себе си и природата. Това умение българите наричали „Да“.
Преди много години аз създадох българското бойно изкуство Да Дао (www.dadao.org), което означава „Пътят на Да“. Опитах се да възродя българските бойни традиции, да съхраня знанието ни за бойните изкуства и да създам най-добрия боен стил.

19.    Кога са били най-тежките времена за нас, българите?
– Както вече казах, смятам, че днес за българите са най-страшните времена. Ние се намираме в началото на една битка и сме длъжни да победим и да запазим българите и България, както това са правели нашите предци. След като днес нас ни има, означава, че те са успявали, колкото и трудно да им е било. Днес ние трябва да бъдем на висотата на положението си.

20.    В поредицата „Ятаган и Меч” представяте еничарите като достойни войни, а повечето са били българи, има ли случаи, когато те са работили за освобождението на България?
– Днес ние сме прекарали знак на равенство между думата еничар и ренегат, но това правим от невежество и незнание. Нашите депутати се обиждат един друг, като се наричат еничари, но повечето от тях са просто роби. В нашата история не се говори за това, че много от еничарите, след като се пенсионирали, се връщали по родните си места и се грижели за майките и бащите си, ако имали такива, както и за своите роднини и съселяни. Днес голяма част от черквите, запазени и изградени по време на турското робство, са били подпомагани, подкрепяни и защитавани от същите тези еничари.

21.    Скоро излезе новият ви роман „Екскалибур – Мечът на Светлината“, разкажете ни за него?
– В „Артур“ историята на Авитохол продължава в Британия. Тумир и колобрите на няколко пъти прехвърлят мисията от българите на други народи. Едни от тези народи са келтският и английският. В последно време на Британските острови се откриват все по-нови и нови артефакти. Вече е почти сигурно, че Артур е живял в V век, че не е бил саксонец, норман или брит (келт), а е бил сармат. Така някога са наричали българите. Освен това в основата на Адриановия вал (древния град Калмен) бяха открити знаци на Тангра и надпис: „Тенгрийците бяха тук”. Знае се, че българи са живели в град Дева, Камулодунум (Камелот). Има подозрения, че рицарството в Западна Европа и Англия, кръглата маса, мисията с Граала са внесени от българи. В „Артур“ разкривам връзките между историята на българите и западните народи и искам да покажа колко повлияна е тяхната история от номадските племена.

22.    Изгубили ли сме безвъзвратно силата и достойнството на нашите предци?
– Щастлив съм, че книгите ми се четат от все повече хора, което означава, че те са будни и осъзнати и българският дух все още е жив. Вярвам в сила на нашия народ да се въздигне от пепелта и отново да възродим България!

Интервюто взел: Стефан Русев, гр. Варна
http://patuvashtochitalishte.bg/tokoraz_isto/

Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин…

„На форума се извисяваше голяма църква, която носеше името „Свети Апостоли”. Зад нея имаше пазар с много хора, всеки викаше и предлагаше собствената си стока. Докато минаваха и оглеждаха това, което се предлагаше, Едекон забеляза някакъв римски патриций, който явно бе изпаднал в тежко състояние. Въпреки че бе прокъсана и мръсна, тогата му със син кант подсказваше, че е от знатен произход. Мъжът предлагаше великолепен дървен стол, целият в дърворезби. На единия подлакътник на стола имаше гравирана сърна, а под другия – вълк. Хризафий се загледа в стола само за миг. Това бе стара изработка, сега такива мебели не се правеха. За съжаление сега не беше време за покупки.

Едекон също огледа стола.

– Сега няма къде да го сложа, а в юртата също ще стои смешно – каза огромният хун.

Като изгледа внимателно хуна, евнухът каза:

– Градът има много лоши страни: шумът, насилието, пренаселеността, тук смъртта дебне от всеки ъгъл и не можеш да я усетиш, но в същото време тук е събрано цялото богатство на света. Градът е притегателен център за най-умните хора в света, тук са всички учени, писатели, най-добрите занаятчии, политици, най-богатите търговци, тук има много разкош. Има хора, които не познават града. Може цял живот да живеят в палатиум, без въобще да общуват с тази паплач. Животът тук е прекрасен и лесен. Бих дал живота си, но не бих напуснал този град! Не мога да живея никъде другаде освен тук!

Кир Едеко, ти искаш ли да живееш в този град? Да имаш собствен дворец? Да прекарваш дните си в разкош, да изяждаш всеки ден по една плешка или бут? – докато говореше, Хризафий си спомни как хунът бе ръфал бута и се намръщи. – Личи си, че ти си изискан човек, културен, ценител на красотата – евнухът явно много сериозно огъна своята съвест, за да каже тези неща, – че не си роден да живееш сред дивите хуни! Ти си патриций! – Той си спомни, че Едекон бе спал в конюшнята, в сламата при конете. Като се опитваше да не се намръщи, той добави: – Ти си роден да спиш в сатенени чаршафи! Вечерите при теб да спят най-красивите жени! Всички да те желаят и да ти казват: „Кир Едеко! Кир Едеко!”

Хунът едва не се захили. Той сам бе предпочел юртата пред двореца. За да излъже евнуха, той каза:

– Майка ми е скирска принцеса. Личи ли ми, че хуните не са от моята класа? – той се наведе към евнуха и му подшушна: – Ще ти кажа нещо под секрет, не им го казвай, но те малко вонят!

В този момент зловонният дъх на Едекон едва не повали Хризафий на земята.

– Ти ми предлагаш дворец тук, в Константинопол? – попита учуденият Едекон, а очичките му се смалиха още повече и станаха хладни и пресметливи.

– Да! Същият като онзи, в който сега живееш.

– Дворец като този, в който живеем?! Целият от гладък блестящ мрамор, застлан с дебел, мек килим?! – Едекон нарочно се правеше на малоумен. – Искам дворецът ми да има килим, за да може конят ми да не се подхлъзва!

Хризафий се намръщи. Този варварин… Той мислеше да вкара коня си в двореца! Килим… Килим…

Евнухът осъзна, че възприема вонящия хун като малко дете, което не е съвсем наред с ума. Хризафий за пореден път се увери колко прав бе василевсът, като смяташе, че само с дрънкулки и близалки ще успее да подкупи тези хора. Тази задача се бе оказала най-лесната за него, а в началото бе смятал, че ще е много трудна. Как да не е лесна, щом този не мислеше за златото и двореца, а за килима?

Изведнъж обаче, като стана съвсем сериозен, Едекон каза:

– Искам да живея в същия дворец!

– В този дворец не може! Той е на императора!

– Искам точно този дворец! Кой знае какъв дворец ще ми дадете! Или този, или не искам друг! – докато говореше, Едекон заприлича на огромно хлапе с грозно, надрано лице. Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин. В първия момент евнухът се притесни, защото наистина не можеше да обещае, че ще даде двореца на василевса на Едекон. После обаче той си даде сметка, че това желание никога няма да бъде изпълнено. Защо да не обещае, след като знае, че никога няма да му се наложи да изпълни това обещание?

– Добре, ще получиш същия дворец – каза примирено Хризафий.

Евнухът се забавляваше вътрешно, като си представяше подобния на чудовище Едекон в присъствието на благородните патриции. Как ли щяха да приемат обезобразения до неузнаваемост изрод като равен на тях? Той бе толкова грозен, че сигурно дори готите щяха да го избягват.

– Ще получиш същия дворец, но и ти трябва да направиш нещо за мен! Искам нещо в замяна!

– Какво? – попита Едекон, но му личеше, че е разсеян. Той се заглеждаше по тълпата.

– Трябва да убиеш Атила!…“

откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива

„Двамата римляни препускаха към него. Те бяха оставили място между себе си, точно колкото той с неговия Вилам да премине от там. Изглеждаше така сякаш ще го атакуват от двете страни едновременно. Това нито за миг не го смути. Атила виждаше късите, широки и здрави остриета на техните паранзониуми. Плоските им остриета за миг отразиха залязващото слънце и го заслепиха. Атила не се страхуваше. Отдавна бе забравил лошите предзнаменования от сутринта. Битката бе като горещата вода на терма. Той се потапяше в нея, отдаваше й се. Тя бе като мехлем за душата му. Атила беше сигурен, че мечът му ще пресече едновременно двете вражески остриета, пък били те и на паранзониуми. Той знаеше, че всички воини наоколо следят това, което се случва между него и двамата римски генерали. За миг изпита опиянение. Беше наясно, че ако победи двамата римляни, неговите хуни ще се нахвърлят върху отстъпващите легионери, както орел над опитваща се да избяга и да се скрие змия. Ако той победи, това щеше да бъде половината победа и ясен знак за следващ разгром. Поражението на Рим щеше да бъде такова, че Западната империя щеше да рухне. Сега всичко бе в неговите ръце и в този единствен удар. Толкова силно стисна дръжката на меча, че ако не беше толкова здрава, сигурно щеше да я счупи. Това оръжие бе изковано от Бог в момента на Сътворението, преди още да ги бе имало хората, зверовете и земята, и бе дадено на хората. Само външно приличаше на всички други мечове. Атила знаеше, че моменти като този вещаеха пътя на неговата лична легенда. Това, че римските генерали Авит и Майориан го атакуваха едновременно, беше шанс, подарък от боговете. Каганът осъзнаваше, че му предстои най-голямата победа в живота му, с един удар само щеше да пресече двата паранзониума. По този начин щеше да покаже, че хунското оръжие е по-добро от измислиците на западните воини и нещастните им опити да му се противопоставят. С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива. С един удар само щеше да реши тази битка, да покори целия западен свят. Докато препускаше, без да намали и най-малко ход, насочи Вилам между конете на Авит и Майориан. Стисна дръжката на меча и се изправи на стремената. Високото седло и стремената му даваха предимство. Отгоре виждаше волевите им лица. След миг, само след миг те щяха да са други, те щяха да се срещнат с десницата и меча на Бог…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Ние, българите, сме уникален народ!

„Най-мразените народи в света винаги са били тези, които са претендирали, че имат директна връзка с Бог и са натоварени с мисия. Разбираемо е защо е било така. Било е много трудно да се воюва или спори с такива народи. Двата най-изявени мисиянски народи в света са евреите и българите. Те са били свързани още от Междуречието. Някои изследователи смятат, че юдеите били наречени така, „хора отвъд реката”, когато живеели отвъд река Ефрат и тя била наричана още с най-древното си име Буранун. Тогава юдеите били източните семити или акади, а българите – шумерите. Българите са предали своята мисия на евреите.

На останалите народи им било трудно да се изправят в спор, битка или да живеят редом с нас. Освен чисто военно, те са воювали срещу нас и идеологически. Били са принудени да правят това. През цялото време са ни мразели, но и са се бояли от нас. Римляните и ромеите воювали с българите по няколко начина. Те или говорели за нас, че сме недостойни и незначителни, гордостта им не позволявала даже да допуснат, че сме равни с тях, а какво остава, че ги превъзхождаме. Друго, което правели, било да ни игнорират. Така доскоро изглеждаше все едно изведнъж в V–VІ век нашият народ се появява от нищото. Те не са ни споменавали, отнасяли са се с нас все едно не съществуваме. Точно заради това пътуването на Атила (Аспарух) изглежда като идване от недрата на Азия, появяване от нищото, а то не е било такова. Византийските и римски историци не пишат за българите, за да не могат някой ден техните наследници да претендират за тяхното наследство. Те са били сигурни, че някой ден светът ще се управлява от наследниците на същите тези българи. Затова е много трудно да разберем кои са били нашите предци, как са живели и какви са били. Така те създали от българите една мистификация. Българите са „липсващият народ”, „бяло петно” на картата на света. Това било правено напълно умишлено. Аз задълбочено изучавах движението, нрава и историята на всички номадски народи. Древните християнски хронисти, за да объркат още повече нещата, използвали и други похвати. Освен да премълчават, понякога наричали народа ни с имената на съществуващи народи. Така например българите били наричани още: скити, сармати, кимерийци, масагети, хуни, варвари, бурджани, кумани, печенеги и с още много други имена, при условие, че с някои от тези народи били близки, с други не чак толкова. Други от имената, с които ни описвали, те сами измисляли.

Това е причината да сме били наричани с толкова различни имена и днес е трудно да проследим историята си. В историческата поредица „Тангра“ разказвам за всичко това.“ – Токораз Исто

Ние създадохме нова порода хора, те не са българи, а европейци

„Ние влязохме в един политически съюз напълно неподготвени. На всички ни е ясно, че бяхме зле икономически и влизането ни беше акт на милостиня. Все пак това не бе най-страшното. Ние влязохме в Европейския съюз потресаващо наивни и незнаещи къде отиваме и какво ни очаква там. Нашите медии и политици ни бяха изградили една невярна картина на благоденствие. Европа изглеждаше надмогнала дребнавото си его, алтруистична, готова да води народите и да сподели благата, свободите и достиженията си. Това се оказа грозна измама. Ние решихме, че сме очаквани с отворени обятия, че сме желани и оценени. Всъщност в света протича една битка, която е по-лоша от войните, които се водеха с оръжия. Това е войната за идентичност. Вече никой не воюва за територии или поне тези народи, към които ние се присъединихме. Бъдещето на света е да бъде единен, да се глобализира докрай. Тогава националните държави ще изчезнат и светът ще стане една огромна империя. В този конгломерат от държави корпорациите ще властват и ще стават все по-силни, дори по-силни от някои държави. Европейският съюз и Съединените щати са пръв опит да се направи това. От столетия тези държави воюват както за територия, така и за идентичност. Те изграждат химери и карат хората да мечтаят за техния измислен образ, всеки човек е чувал за „Американската мечта”, в Европа е същото. Тази битка е жестока, държавите подчиняват на пропагандата си целия свят, опитват да накарат хората да мечтаят да живеят там, да загубят своята идентичност, да бъдат американци, англичани, французи, германци, испанци или италианци. Тази битка на Европа със света се води повече от две хиляди години. Разделението на Ромулум и Варварикум остава и до днес. На нас ни бе обещано да преминем от единия свят в другия и изведнъж в цялата тази война се включихме ние, окаяни, ошмулени, нещастни жертви. Ние скочихме в аквариума с акулите, но не сме акула, а гол шаран. На всичкото отгоре скочихме по собствена воля и то с небивал възторг и ентусиазъм. Днес ние сме най-голямата жертва на Европа, една от поредните й жертви. Нашите жалки опити да се преструваме на акули предизвиква само подигравки и неприкрити насмешки у тези, с които сме в един аквариум и които сервилно наричаме „свои партньори”. Ние нямаме бъдеще в Обединена Европа, освен като обслужващ персонал, за нас не е отредена друга роля. Ние ще бъдем използвани, изядени, погълнати, изсмукани, претопени и изплюти. Един ден просто няма да ни има. Ние и днес вече сме много малко, не само физически. Днес голяма част от българите не искат да бъдат такива. Ние създадохме нова порода хора, те не са българи, а европейци. Нашият космополитизъм е жалък и смешен, ние просто сме бедняци, които молим за работа, нашите хора продължават да обикалят света като гурбетчии и повечето от тях никога няма да се върнат в България.

Това, което пиша, е отговор на всичко, което се случва в света. Всъщност ние имаме бъдеще и можем да дадем на света това, което ще бъде бъдещата световна религия – личната религия, това, което се нарича Епохата на Водолея. Досега нито една значима религия и духовно учение не са създадени в метрополията, а винаги в някоя от провинциите. Може би новото духовно израстване на света ще започне от България. Ние можем да дадем духа на Общосветовната империя, това, за което са мечтали Александър Велики и Атила. Ние имаме бъдеще в света само ако знаем кои сме, откъде идваме и какво ни отличава от останалите народи. Това се опитвам да обясня в книгите си. Обвиняват българите, че са свръхиндивидуалисти, че не работят добре в екип. Може би това е бъдещето на света. Свят на личности, а не на индивиди, с по-малко „матрица” и повече самоосъзнаване.“ – откъс от интервю с Токораз Исто

Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи

„За живота на Атила има разказани много лъжи. Една от тях е срещата му с папа Лъв І Велики, когато за пръв и единствен път римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин. Рафаел в картината си („L’Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514г., Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем различен начин.

В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти. Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници. Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин, колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на българите!“ – Токораз Исто

Главният бог на Шумер – Мардук, някога е бил български владетел

„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.

– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог?

– Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж.

– Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук…

– Ние също познаваме Барадж или Елбеген, но го олицетворяваме с червена топка, от която се спускат ресни, а не с конска опашка – каза Атила. – Тенгри не би спуснал силата на хуните над българско бойно знаме. От този момент тази топка и ресните, символ на Барадж, ще бъдат нашето бойно знаме. Това ще е нещото, което ще ни различава от българите и другите народи!“

откъс от поредицата „Тангра“