Когато не си готов, искаш да научиш тайната, а когато можеш да я научиш, вече не желаеш това…

„Едно от най-съкровените ми желания през целия ми живот освен останалите цели, които преследвах, беше това да вляза в кулата на древните и с пълни шепи да черпя знания направо от първоизвора. Тази моя мечта ме владееше още от времето, когато се обучавах в корпуса на багатурите. Сега като се спрях на едно място, си дадох сметка, че по време на цялото си пътешествие бях носил тази своя мечта със себе си. Издирването на книги и събирането на знания от всички места, до които достигнах, също бяха част от тази мечта. С времето израствах в йерархията на българската държава. Вече бях един от тримата, които имат право на достъп до кулата. Така че на пръв поглед мечтата ми се изпълни. За съжаление, постепенно с времето загубих интерес към кулата на древните. Разбрах, че изстраданото знание е много по-истинско и ценно дори от най-мъдрите слова, пък били те и прочетени от първоизточника. Нашият народ имаше много хубава поговорка за такъв случай: “Поставен ум в глава не стои”.

Въпреки че имах право да науча местоположението на кулата, да чуя нейната истинска история и да получа достъп до нея, аз нито веднъж не попитах за това колобър боила. Не исках да се разочаровам, ако се окаже, че кулата вече не съществува. Животът ми досега беше протекъл като на воин – просто и целеустремено. Не желаех да обърквам духа си с една толкова голяма тайна, каквато представляваше кулата. Знаех, че научаването на тази тайна ще промени живота ми, а аз не желаех това. Бях благодарен на колобър боила, че нито веднъж не ме принуди да науча нещо, което не желая. Така разбрах, всеки човек има нужда от тайна по време на живота си и със загубване на тайната се отнемат и част от мечтите му. Парадоксът се състоеше в това, че когато не си готов, искаш да научиш тайната, а когато можеш да я научиш, вече не желаеш това. Може би това беше най-голямата тайна на кулата.“ – откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Тези три цвята са краските на българите

„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

– Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Българските воини бяха в състояние да се изправят дори срещу волята на Тангра

„Досега българинът се опитваше да се откопчи от хватката на могъщата сила. Тази сила беше безлика и сляпа. Тя беше могъща, защото подчиняваше милиони на волята си. Тя се наричаше съдба. Той обаче беше багатур. Той трябваше да подложи на съмнение съдбата си, да я разнищи, да я огледа и прецени доколко и дали въобще да я следва. От обикновен човек трябваше да се превърне във воин и да подчини съдбата си, да я превърне в участ, дори да я промени, ако се налага. В съдбата той трябваше да включи и свободната си воля на воин и да я промени. Съдбата беше волята на Бог, но докато другите народи приемаха безропотно волята на „най-могъщата сила” и й се подчиняваха, българите знаеха, че съдбата и това, което Бог ти е отредил, е само предложение. Дори когато те чувстват това по един категоричен начин, като неумолима воля, това е само път, по който биха могли да тръгнат. Българинът знаеше, че ако иска да бъде уважаван от Бог, ако иска Пътят му да бъде наблюдаван и подкрепян, да бъде интересен на Тангра, не бива да приема безропотно волята, спусната му от Небето. Българите се опитваха, дори когато следваха предначертанието си, да го правят със своя избор. Те смесваха съдбата, спусната им от Тангра, със собствената си воля. Понякога следваха съдбата, но правеха това осъзнато, ако се налагаше и преценяха, че така трябва, те дори бяха в състояние да се опълчат и да тръгнат срещу волята на Тангра.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест

„Вечерта Баяр ме повика при себе си. Влязох в юртата, която толкова добре познавах. Багатурът стоеше изправен. Най-почтително подгънах коляно и го поздравих. Знаех, че Баяр иска да ми каже нещо важно. Той обаче не заговори. Приближи се до мен, докосна двете ми рамене, подхвана ме и направи знак да се изправя, след това ме накара да облека пълното си бойно снаряжение. Аз го направих. След това с особена тържественост той ми подаде меча си. Много добре познавах оръжието на багатур-багаина, много пъти се бях възхищавал на качеството на изработката на острието и ръкохватката. Това беше изключително оръжие, много по-леко от останалите мечове. Въпреки че беше по-тънко от всички остриета, които бях виждал, беше много по-силно от тях. Освен всичко то бе изковано от две части. Вътрешната беше гъвкава и позволяваше то да се огъва и да не се чупи и така поемаше силата на чуждите удари, а външната бе закалена и всеки път нащърбяваше острието, с което се срещнеше. Често, след като се упражнявахме двамата с моя учител, острието ми заприличваше на трион и ми се налагаше да нося меча си за поправка на ковач, за да възвърне гладкостта на острието ми.

Държах меча и го гледах с благоговение. Въпреки че украсата беше много по-проста и беше направена от мед, той си беше все така красив и стойностен. Никога не бях виждал толкова красив меч.

Самият Баяр носеше на бойния си колан меча на кавкана Иратаис, който той му бе подарил. Така всеки един от нас щеше да бъде с меча на своя учител.

Българските мечове, освен по всичко останало, се различаваха и по регалиите. Само канът имаше право да носи меч украсен със злато. Обикновено това бяха изключителни оръжия, при нас те не се предаваха от един владетел на друг, както беше при някои народи, а бойното оръжие се погребваше заедно с него. Сребърни регалии можеха да носят само „хранените хора” на кана. Това бяха най-висшите владетели на българите. Всички останали българи бяхме длъжни да носим мечове украсени само с желязо и мед. Така че Баяр беше приготвил личния си меч за мен.

Друг жест, който ме потресе изключително много, беше това, че Баяр ми подаде един красив български колан. Всеки български воин имаше такъв. На него се закачаше торбичка с огниво, малък мех с вода, нож, меч и други неща. Коланът бе съставен от метални плочки, богато украсени със сребро, мед и злато, на които задължително бе отбелязан родовия знак на воина. На колана ми най-отпред от злато бе апликиран знакът на рода Вокил. Тъй като сегашният кавкан Иратаис и Баяр бяха главите на рода, коланът показваше, че аз произлизам от най-висшите владетелски кръгове на рода Вокил.

На всеки български колан се отбелязваше длъжността, която воинът заемаше, описваше се бойното му ниво и дори се отбелязваха всички битки, в които е участвал. Коланът беше свещен предмет. Ние смятахме, че в него е заключена душата на българския воин и когато българинът го препаше, той се слива с бойната си душа и добива единство. От момента, в който воинът получеше бойния си колан, трябваше винаги да го носи, никога да не се разделя с него и да внимава да не го загуби. Върху колана се отбелязваше целия живот на воина. Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест. Въпреки че коланът се погребваше заедно с починалия воин, някои колани се предаваха в родовете като семейна реликва. Наказанието за загубен колан беше много тежко. Смяташе се, че така Тангра показва, че е оттеглил благоволението и орендата си от воина и той, независимо до какъв ранг е израснал и какво място в саракта заема, трябва да започне бойния си път отначало.

Поех бойния си колан и в същото време погледнах колана на човека, който ми го подаваше. Коланът на Баяр беше най-красивият и отрупан колан, който бях виждал. Личеше си, че принадлежи на велик воин.

Баяр забеляза погледа ми и докато ми подаваше колана, сухо каза:

– Нека Тангра ти даде сила и оренда и ти предначертае Път, в края на който коланът, който ти давам, да бъде по-красив от този, който гледаш! Знай, че всеки орнамент по колана, освен красива и блестяща страна, има и друга, а тя се състои в това да търпиш лишения, да страдаш, да те раняват и тъпчат и всеки път трябва да ставаш, да продължаваш и побеждаваш! Ти гледаш колана ми и смяташ, че съм велик воин, но аз не нося тези украшения, за да се хваля и да показвам на останалите кой съм и какъв е бойният ми Път, а за да си напомням откъде съм тръгнал, колко Път съм изминал, колко пъти съм се изправял и какво съм преживял! Нося колана, за да ми напомня, че съм велик воин и нямам право да отстъпвам дори стъпка назад от бойния си Път, както това не съм правил никога досега!

Стоях срещу Баяр и тръпнех от вълнение да получа колана си. Почти не чувах какво ми говореше. Когато свърши и ми постави колана, бях истински щастлив.

Накрая традицията бе спазена докрай и получих истински боен кон. Върху коня си видях дамгата на Баяр и рода Вокил. Бях щастлив, чувствах се завършен воин. Някога бях мислел, че дамгата върху конете ми може би трябва да бъде като знака на медальона ми, но знаех, че ако това се случи, ще бъде много по-късно. Почти през цялото време докосвах ръкохватката на меча си или гладката хладна повърхност на колана си и това ме изпълваше с гордост. Аз бях щастлив!…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“