Tag Archives: беси

Филипопол е много по-древен от Атина, Константинопол и Адрианопол

„– Мнозина автори смятат, че това е най-древният град в света. Води се спор дали Дамаск, или Филипопол е по-древен. Тук са живели хора от най-древни времена. Това е уникално разположение, тепета, които осигурявали защита, плодородната низина е изхранвала жителите му, а реката Хеб (Хебър) давала вода на гражданите му както за пиене, така и за напояване. Филипопол е много по-древен от Атина, Константинопол и Адрианопол. В сравнение с него Александрия и Рим са пеленачета. Тук е имало селище, откакто по земята има хора. Мнозина смятат, че точно тук е бил раят.

През града минава един от главните пътища, пресичащи тази част на света – Виа Милитарис. Филипопол отговаря на всички изисквания, за да бъде голям град. Има река, естествено е защитен от тепетата, доведена е вода от планината и е естествен център на цялата тази широка равнина.

Приск още не беше спрял да говори, когато развълнуваният Флавий Мантан заговори:

Не, тук не е бил раят. Раят и днес се намира тук. Всички граждани на Филипопол живеят в рая. Това е най-плодородната земя, слънцето затопля земята и през лятото, и през зимата, а водата от Хеб напоява нивите на селяните. Водата тук се намира толкова плитко под земята, че всеки има кладенец в нивата си. Тук е раят!

Хората по тези земи са богати и спокойни. Дори робите живеят добре, те са сити, здрави и се радват на добрия климат. За съжаление богатствата на тази земя винаги са привличали зли сили, които минават като мор и я плячкосват…

Градът е построен около девет хълма. Двата са по-отдалечени и по-ниски. Около тепетата има нещо като ореол. Хората, които живеят тук, са специални. През деня е много красиво и хубаво, но вечер, когато слънцето тръгва да залязва, става наистина магическо. Небето все едно е закачено на върховете на Хемус и Родопа и ние се намираме в нещо като огромна палатка.

– Виждам Хем – казах аз и посочих към един висок връх, който се извисяваше отдясно в далечината. – Траки ли живеят тук?

Да! Чували ли сте за траките? – попита ме Флавий Мантан.

Бероес ми беше разказвал за траките, когато ми бе говорил за скитите. От него знаех, че те са арии, което си личеше по това, че при тях, както при всички арии, имаше три съсловия: владетели, жреци и воини.

Филипопол е градът на едно от най-известните племена, така наречените сатри или беси. Те населяват планината Родопа, но стигнали и до тук, където върху три от хълмовете изградили крепост с високи непристъпни стени. Този град бил наречен Пулпудева. Дева на тракийски означава град, а Пулпу е езеро.

– Защо езеро? Има ли езеро около града?

Някога Хеброс е обграждала града, а точно под трихълмието е имало голямо езеро (Днес на мястото на Тунела, Чифте баня, Съдебна палата и гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“). По-късно градът се наричал Евмолпия. Евмолпиас означава „Сладкопоен”. Това име му било дадено като прозвище. Той бил легендарен тракийски владетел, син на Посейдон и Хиона, която, за да скрие прегрешението си с Борей (северният вятър), хвърлила новороденото си в реката. Посейдон го спасил и го пренесъл в Етиопия, за да го отгледа Бентесикюме. Когато пораснал, Евмолп се оженил за една от нейните дъщери, но изнасилил друга от дъщерите й, затова бил принуден да бяга. Той взел със себе си сина си Исмар при тракийския цар Тегюрий, който бил владетел над този град. След това опитал да направи заговор срещу царя, който го приел. Заговорът бил разкрит и Евмолп избягал в град Елевзин, който се намирал съвсем близо до Атина. След смъртта на сина му Исмар, Тегюрий повиквал Евмолп при себе си, помирил се с него и го направил наследник на царството си. По-късно цар Евмолп взел страната на елевзинците във войната им срещу атиняните. Той се притекъл на помощ на старите си приятели с голяма тракийска войска, но бил убит в сражение от атинския цар Ерехтей.

Евмолп бил един от най-посветените хора, живели по онова време. Той бил лично посветен от богинята Деметра в нейните мистерии и се счита за митичен основател на рода на евмолпидите, които изпълняват най-важната длъжност на мистериите, тази на Хиерофанта (върховен жрец). Някои учени смятат, че и Евмолп, подобно на Орфей, взел участие в похода на аргонавтите и там е описан като жрец и посветен човек. Според мнозина той е учил при жреците в Египет и Етиопия. Негова статуя била изваяна от известния скулптор Мирон и била поставена в Партенона на Акропола в Атина.

В Атина се провеждали религиозни игри, които се наричали Елевзински мистерии. Смята се, че от времето на Евмолп има връзка между игрите в Евмолпия и тези, провеждани в Атина.

По-късно градът бил наречен на Филип Македонски, който бил враг на всички гърци и траки. Той обаче не харесвал Филипопол.

– Филип бил във Филипопол само един или два пъти. Много от учените смятат, че градът не е наречен на този Филип, бащата на Александър Македонски, който се наричал още Филип ІІ Аминта. Знае се, че той разрешил единствено на един град да носи неговото име и това бил град, който се намира на северния бряг на морето, в древността наричано Тракийско (днес Бяло Море). Този град днес се нарича Филипи. Мнозина смятат, че Филипопол е наречен на други двама императори, носещи името Филип. Единият бил Филип V, който управлявал Римската империя в продължение на 26 години и укрепил най-вече Филипопол. Той дал дъщеря си за съпруга на тракийския владетел Терес ІІ, който управлявал Тракия от Филипопол. Другият император се наричал Филип І Арабина, който дал много пари за изграждането на града. Това станало, докато той бил император и през 274 година решил да отбележи 1000 години от създаването на град Рим. Тогава той отпуснал огромни средства за облагородяване на главните градове на провинциите. Така Филипопол станал много по-красив.

Градът бил наричан още Тримонциум, което на латински означава „Трихълмие”.

– Има обаче една голяма заблуда сред хората, а може би и сред вас, историците – каза влиятелният филипополец. – Много от вас смятат, че Филипопол е построен от бащата на Александър Македонски. Няма как Филип да е изградил Филипопол, защото той е много древен град. Много преди Филип и Македония въобще да ги е имало. Дори има нещо друго. Ние знаем, че Филип не е превземал Филипопол. Той се опитал да го разруши, след като с вероломство влязъл в него. Дори той не влязъл, а останал на стан извън града…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Благословени бяха хората, които живееха по тези земи

На другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне – върху гърба на Марко, и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за никъде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или „Българският Йерусалим” беше голям град, разположен в устието на река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на Тракия. Реката – от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала болна в краката му, с думите: „Стани, мъко, да ходиме!” или „Стани, майко, да ходиме!” Така според хората от там идваше името Станимъка и те го произнасяха с „ъ”вместо с „а”. Станимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът бе подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.

Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойният пек на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални ледени води на реката. Благодатна бе природата, бог като че ли бе излял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, които живееха по тези земи. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след като го напуснеха и когато се връщаха, още повече обичаха и ценяха града си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всички националности в Империята. В Станимака живееха много гърци, толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци, арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на града, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински села, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни, горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предсказват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се налагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те избрали едно място и скоро то станало духовен център. Там, където отделните оракули правели предсказания, били издигнати храмове. Племето се наричало беси. Постепенно на това място се заселили хора и така се образувал градът. Някои хора твърдяха, че това станало много по-късно и че първите хора, заселили Станимака, още очакват бесите да се върнат и да направят своите предсказания. Други смятат, че това са наследници на тези беси и останалите племена. По-късно, когато християнството заляло тези места, на мястото на всяко езическо светилище изникнал християнски храм. Така днес Станимака бе градът, в който имаше най-много храмове. Макар да не беше голям колкото Филибе, Едирне или Стамбул в него, освен джамиите, имаше около сто параклиса и седем черкви. Но не само станимаклии посещаваха храмовете. В определени дни от годината към тях се стичаха множество поклонници от всички, дори и отдалечените, краища на Българско. Затова наричаха Станимака „Българският Йерусалим”. Въпреки че се намираше до най-големия град в българските земи – Филибе, Станимака бе успял да се запази и много малко от гражданите му се преселваха към по-големия, богат и привлекателен град.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва…

Al.Veliki_falanga– Тъй като живеели в тази планина, бесите били много добре подготвени като воини, те можели да се движат с дни, без да спират, тичали бързо и се катерили като планински кози. Начинът им на водене на бой представлявал вихрена атака, съпроводена с неистови крясъци, които всявали ужас в душите на враговете им. Обикновено след първата атака бесите пречупвали и разбивали враговете си, а след това ги преследвали поединично и ги доунищожавали. Това още повече затвърждавало славата им на сурови воини. Ако им се случело да бъдат разбити, те се пръсвали из планината и всеки започвал да води лична война с враговете. Бесите, макар и много рядко, претърпявали поражение, но никога не били победени и покорени.

Фалангата на Александър навлязла в Родопа, но там не успяла да се разгърне. Отначало ветераните на Александър се движили в тесните проходи и клисури, а отгоре, от върховете, бесите ги наблюдавали безизразни и мълчаливо и безпристрастно ги съпровождали. Те като че ли не можели да разберат какво става и били само неми наблюдатели. Александър започнал да се притеснява. Това, че не го нападали, го изнервяло. Той искал да се изправи срещу враг и да воюва. Тогава разузнавачите му заловили един бес и го отвели при македонеца.

Кой е вашият владетел? – попитал Александър.

Ние нямаме владетел – бил гордият отговор на беса.

Тогава Александър помислил, че това са диваци, които все още не са открили, че всеки народ трябва да има владетел и да се обединява около владетелския род, и колкото по-могъщ е владетелят, толкова по-силни са народът и държавата. Александър погледнал снизходително беса и го помислил за дивак.

– Ние търсим прорицалището на Дионисий – казал македонецът. – Кой е вашият първожрец?

Ние нямаме първожрец – отвърнал бесът.

– Добре тогава – започнал да се гневи Александър. – Миналата нощ няколко от вашите воини ни атакуваха, някой трябва да ги е предвождал, кой е вашият военачалник? Поне военачалник имате! Искам да сключа договор с някого.

– Ние нямаме военачалник!

След това пред стъписания поглед на този, който скоро щял да властва над цялата земя, бесът казал:

Ние сме синове на планината, ние се завиваме с меките облаци над Родопа планина, нашият брат е вятърът, а нашият въздух е свободата. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел на себе си и е свой цар. Всеки един от нас е жрец и пророк, всеки един от нас е духовник, всеки един от нас е отделна армия и сам си е военачалник. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел, воин и жрец. Ако искаш да подпишеш договор, трябва да се разбереш с всеки един от нас поотделно.

– Това е безумие! – разгневил се македонецът.

– Така смяташ ти. Ние не сме свикнали да се подчиняваме на никого. Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва. Ти наричаш това безумие, ние го наричаме свобода. Както и да го наричаме обаче, сега ти си в нашата земя, тук важат нашите правила. Когато си в Македония, спазвай твоите закони, но тук си длъжен да постъпваш по нашия начин.“

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

има 1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Всеки бес смятал себе си за жрец, воин и цар

Бесите били най-мистичното племе от всичките траки. По-голямата част от тях населявали най-магическата планина в света – Родопа. Те били по-високи от останалите народи и се отличавали както от гърците, така и от останалите траки. Били посветени в мистериите на боговете. Всеки бес смятал себе си за жрец, воини и цар. Мнозина учени твърдят, че Родопа е била първоначалният Олимп и че тук са живели боговете. По-късно гърците ги заимствали, но не можело гръцките божества да са в Тракия, затова ги преместили на Олимп. Иначе мнозина смятат, че там, където е прорицалището на Дионис, се е намирало мястото, в което трите свята се събирали.

Бесите най-много почитали едно божество, което се наричало Сабазий. Той бил бог на мистериите и на силата на прозрението. Сабазий използвал вино, за да накара човек да вникне и да се пренесе в другия си свят. Този бог, когато бил пренесен в Гърция, станал Дионисий, а в Рим го наричали Бакхус. Мнозина са усещали силата на виното и неговата способност да те пренася в друг свят. Те обаче погрешно смятат, че като пиеш вино, това е достатъчно да си в единение с Бог. Непосветените и пияниците мислят, че пиенето е безвредно, но те грешат. Траките, които участвали в мистериите, пиели само при определени поводи и познавали смисъла на всяко нещо, което правели. Това бил ритуал. Ритуал е, когато зад всяко действие има определен вътрешен, скрит от тълпата, смисъл. Траките, участващи в мистериите, били посветени. Всеки един от тях знаел смисъла на всяко нещо, което правел. По това оргиите, мистериите и шествията се различават от съвременните църковни служби. При днешните служби и литургии в християнството само свещениците са запознати с вътрешния смисъл на това, което се извършва, множеството хора само присъстват и от тях се изисква да вярват. При траките идеята била колкото се може повече хора да участват активно в мистериите. Имало мистерии, в които право на участие имали само посветени.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“

2 Коментари

Filed under История, Книги

Бесите били народ мистериозен, те не допускали други хора в своята крепост – Родопа

„Преди да тръгне да завладее познаваемия свят – Ойкумене, Александър решил да направи поход към северните си съседи. В този поход той искал да провери бойната мощ на армията, завещана му от Филип. Това била Първа македонска фаланга, съставена от воини-ветерани, воювали години наред с баща му. Те били участвали в стотици битки, отличавали се със своята твърдост и издръжливост. Северната граница на Александрова Македония граничела с Родопа планина. Така първият досег на александровите воини бил с бесите.

Бесите или сатрите били свободолюбиви и храбри воини. Те обаче се отличавали най-вече със своята потайност и не били познати дори на своите съседи. Бесите били народ мистериозен, те не обичали да общуват с другите народи, не допускали други хора в своята крепост – Родопа. Криейки се в дебрите и мъглите на планината, те обичали мистиката и живеели свой вътрешен живот. Те били саможиви и горди хора и не обичали да зависят от други. Може би затова били толкова свободолюбиви и самостоятелни. Тук в тази планина те можели да си позволят това. Всеки бес бил господар на себе си, той се биел като отделна армия и бил самостоятелна бойна единица…

…Бесите обаче, понеже били едри и живели в тези планини, не използвали коне. Те воювали като пешаци. Тяхното въоръжение се състояло от едно от най-страховитите оръжия на античността, а и до днес – мечът ромфей. Ромфеят на бесите бил комбинация между меч, копие и алебарда. Той бил с дълга дръжка, която можела да се хваща с две ръце, имало разстояние пред ефеса, където също можело да се хваща. Това оръжие било тежко, то се носело на рамо, с него можело да се сече като с брадва, да се мушка като с копие или пика и да се сече и пробожда като с меч. Можело да се използва и като еднорък, и като двурък меч. Тежестта на ромфея определяла голямата сила, която била нужна, за да се води битка с това оръжие. Бесите били наричани воини-копиеносци и макар за тях да се носели легенди, били обвити в мистика и загадъчност.

Смятало се, че те са единствените воини, които, освен с пешаци, могат да влязат в битка и с конници, и дори да се изправят срещу бойна колесница. Това те правели, като развъртали ромфеите над себе си и така отсичали главите на хората, возещи се в колесницата. Когато армия от беси се изправела срещу някой враг, развъртените ромфеи били описвани от гръцките историци като най-зловещото зрелище на света…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги