Той прави това, защото всички го очакват от него…

„– Господарю, всички казват, че сте най-добрият воин в света. Искам да ви представя моя син и наследник Исък, когото наричат още Кара Исик хан. Владетелю, можете ли да го погледнете, да видите как се бие и да му дадете някакви съвети? Може ли да ни кажете нещо за него? Ще стане ли голям воин? Всички ние смятаме, че той ще стане велик воин.

Авитохол се нуждаеше от почивка, но явно скоро това нямаше да се случи. Мъжът се съгласи и без това нямаше друг избор. След това той наблюдава как Кара Исик върти меча, как се дуелира срещу някакъв воин. През цялото време, докато го гледаше, си мислеше за синовете си. Когато представянето на младия воин свърши, мъжът заговори, но насочи своите думи към Бумън.

– Той държи меча правилно. Избира верните удари и защити, има силна ръка и гъвкаво тяло, мисълта му е бърза, а окото точно, но прави това някак апатично, като по задължение, без страст и желание. Той е воин не по собствено желание и не защото го иска горещо. Той е такъв, защото всички около него са такива, защото всички очакват това от него. Опитва се да отговори на изискванията ви, да не ви разочарова. Той прави това, защото всички го очакват от него.

– Учителю, не разбираме, той ще стане ли добър? Когато кръстосаха мечове с Тобо хан, май бе по-слабият? Бихте ли го учили?

– Не мога. Мога да го науча да върти меча още малко по-добре, дори на философията на битката бих могъл да го науча, но той това вече го знае. Личи му, че е имал отлични учители. Той вече знае всичко, на което мога да го науча, но няма това, което не мога да му дам. Нещо, което трябва да притежава по рождение.

– Какво е това нещо, учителю?

– Душа!

– Как така душа?!

– Не мога да му дам огън, сърце, душа. Това е нещо, което или имаш, или не. Исик изглежда агресивен, много прилича на добър воин. Той обаче е недоволен вътре в себе си и това свое недоволство извежда в агресия. Той и такива като него стават жестоки хора, защото никога не са имали възможност сами да направят избора за това какви да станат. Изборът за Кара Исик е бил направен от неговите предци, още с раждането му като твой син, Бумън хан, като внук на Асян-ше, неговият избор е бил направен. За съжаление нито един от вас, нито самият Кара Исик, може да направи нещо. Всички вие донякъде сте пленници на съдбата и нейни жертви. При мен нещата не бяха такива, аз можех да стана шаман, обикновен воин, но аз избрах пътя на багатура. Кара Исик обаче не е имал избор, ако не направи това, което очаквате, той ще предаде дълга си към вас. Такива като него стават много жестоки воини, те ще си върнат и отмъстят на света заради цялото си неудовлетворение и това, че някога не са имали избор.

Кара Исик изглежда агресивен и силен. Той обаче върши това с неправилната нагласа и заради егото си, за да го забележите, да го наградите с внимание. С всеки удар, всяко правилно движение той храни егото си. Той прави това заради другите, заради нещо отвън. Това не е негова вътрешна потребност. Колкото по-добър става, толкова повече ще се отдалечава от правилния път. Аз няма на какво да го науча. На него не трябва да му се дава, а отнема. Кара Исик има нужда от душа, от по-малко его, но това може да направи само той и никой друг…“

откъс от поредицата„Артур“

Предателят е страхливец, той е човек без душа…

„Докато мъжете стояха върху крепостната стена, двама воини доведоха някакъв мъж. Ръцете на клетника бяха вързани.

– Какво се е случило? Кой е той? – попита Тристан.

– Този е помогнал на Гуинивър да избяга предната вечер – каза Лодегранс, а ръцете му висяха безпомощно.

– Какво ще го правите, кралю?

– Ще го накажа, а наказанието е смърт.

– Не го убивайте! Сега всеки воин за нас ще е важен! – Тристан опита да се застъпи за него. – В името на приятелството с баща ми, пощадете го!

– Кралю Лодегранс, може би е по-добре да разберете дали този е християнин и по какви подбуди е помогнал на лейди Гуинивър – и Ланселот се опита да отложи гибелта на воина.

– Няма значение дали е християнин и защо е помогнал на Гуинивър! Предателят си е предател!

– Недейте го убива точно сега! Предстои битка, това ще обърка воините ви! Сега е време да се съсредоточат върху битката! – продължаваше да говори Тристан.

Лодегранс обаче сякаш не ги чуваше, той извади своя меч и, без никакво бавене, прониза мъжа в гърдите. Клетникът изстена тежко и се сви. Мъжете, които го доведоха, го пуснаха.

– Предателят винаги ще предаде отново! Мъжът, който няма чест, ще предава цял живот! По време на война няма по-лошо от предателството! Предателят ще се поблазни по злато, ще се полакоми за власт, която враговете ще му обещаят. Той ще издаде местонахождението ти, ще ти забоде нож в гърба, ще избяга от бойното поле, ще те изостави сам, ще посегне на живота на невинни хора, ще убива заради пари или поради страх и малодушие. Предателят е страхливец, той е човек без душа, счупен човек. Когато нещо се счупи, никога повече не може да се залепи и поправи, така че да стане каквото е било преди това. Предател се става само веднъж и повече никога не можеш да станеш нормален човек…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат…

„Тази вечер бе последната им покрай морето. Авитохол погледна към безкрайната водна шир. Тук брегът се извисяваше и от едната страна лагерът бе защитен от скалите и морето. Само птица можеше да прелети от този край на лагера. Но не за това мислеше българинът. Той гледаше морето и не мислеше за нищо. Стоеше като зашеметен. Струваше му се, че може да види света до неговия край. Изведнъж осъзна къде се намира. Той бе стигнал до тук, до този край на света. Животът му не бе преминал в степта и на изток, както бе смятал като дете, а тук, на запад. Сега сякаш се събуждаше от дълъг сън. Какво правеше тук? От известно време бе влязъл в една борба, в непрекъснато преследване и дебнене. Кога и как ли щеше да свърши всичко това?

Изведнъж зад гърба си българинът чу шум от битка. Нима нападението на Евгениус бе започнало? Авитохол посегна към меча си и веднага се затича към лагера. Неусетно се бе отдалечил от своите спътници. Звуците, които долавяше, не бяха звънтене на железни остриета, а ударите бяха по-тъпи. Колкото повече се приближаваше, толкова повече разбираше, че това не беше битка. Гласът на Юлий бе звънтящ и се редуваше с чистите викове на някой по-възрастен мъж. Това беше тренировъчен двубой.

Когато се приближи, Авитохол различи безпогрешно двамата бойци. Това бяха Юлий и вуйчо му. Те се дуелираха с рудиуси. Момчето, макар и по-младо, беше много бързо и с добра техника. Личеше си, че кръвта му е млада и буйна и иска да прилича на онези стари римляни, които са имали морал и чувство за чест и са покорили половината свят. Момчето нападаше, а мъжът се бранеше. Отстрани обаче се виждаше, че Марцелин се радва на успешните атаки на племенника си. Той го оставяше да напада и води битката. В погледа на момчето гореше огън, който бе подклаждан от амбициите, от младостта, от стремежа да живее. Авитохол не можеше да не се усмихне. Точно от такива хора днес имаше нужда Рим. Днешните римляни бяха преяли, мързеливи и отегчени. Те първо бяха загубили битката с живота, а след това с хуните и другите варвари. Това бе разликата, римската кръв се бе уморила и залиняла, а тази на варварите бликаше и извираше млада, силна, желаеща победи, стремяща се към живота. Това момче, Юлий, бе едно добро начало за Рим. Ако начело на Западната империя застанеше такъв човек, Рим го очакваха само добри дела.

Авитохол се опитваше да сравни римските деца с хунските. За него беше ясно защо хуните щяха да побеждават. Те искаха да владеят света, да властват над съседните народи. Тяхната кръв беше млада и гладна. Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат.“

откъс от многотомната българска история „Тангра“

Хората си спомнят за славата след битката, но никога не се сещат за мъката, скръбта, смъртта

„– Всяка такава битка през деня е бойно поле, върху което се изразяват страсти, проявява се воля и войнска доблест. Нещата, случващи се през деня, са достойни да бъдат възпети от рапсоди. Тогава враговете са от двете страни. Вечер обаче всяка битка притихва. Труповете лежат еднакви един до друг. През деня те са били от различни лагери, молели са се на различни богове, крещели са имената на своите военачалници, а вечер лежат един до друг като приятели. Забелязал съм, че всички ранени, макар да не говорят на един език, да се наричат с различни имена, стенат по един и същи начин. Болката, страхът, гладът, смъртта ги уеднаквява. След няколко години всички те стават все по-еднакви и достигат до първичното си състояние. А първичното състояние, това, което е първично в нас, е че сме тленни, че някога Бог ни е сътворил от кал и пак в калта ще се върнем. Каквото и да мислим за себе си, каквито и страсти, заблуди и илюзии да имаме по време на живота си, колкото и да се опитваме да забравим, че сме смъртни, това ни очаква и то е най-неумолимото нещо на света. Смъртта е само една от крачките на тази неумолимост. Един ден всички ние ще се превърнем в част от тази земя, ще се слеем един с друг и с Бог. Това е най-древната истина. Цялата земя е едно такова поле. Хората си спомнят за славата след битката, разказват за славните действия на този или онзи народ или военачалник, но никога не се сещат за мъката, скръбта, смъртта. Винаги, когато чуете разговор за този или онзи славен водач, за славата на този или онзи народ, помнете, че тези думи се крепят върху такива полета, че славата на този или онзи военачалник се гради върху страха, гибелта, ужаса на хиляди воини, еднакви, сиви, мъртви, топящи се в земята! На неговите и чуждите!“

откъс от поредицата „Тангра“

Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа

„– Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа. Това деление е напълно условно, но ще ти помогне да се ориентираш.

Първият тип разговори са тези, които се водят най-често. Това са разговорите за глупости. В повечето случаи хората говорят за това или онова, оплакват се от болежки, от това кой какво им е направил, какво се е случило през деня, но най-много говорят за храна. Те се отнасят към нея все едно най-важното нещо на света е да се наядат. Толкова много мислят и говорят за храна, че не им остава време да мислят и говорят за друго. За тях всичко се върти около яденето и храната. За тези, които пият, понякога виното или кумисът са по-важни дори от храната. Тези разговори са от клюкарски тип.

Когато слушаш тези разговори, не бива да се подвеждаш и да се вслушаш какво говорят хората. В този момент трябва да знаеш следното: когато хората говорят по този начин, изразяват неудовлетвореността си от живота си. Често те дори не разбират това. На тях им се струва, че животът е несправедлив, болестите ги преследват, зимата е студена, децата им не ги слушат, възрастните са глупави, храната не е вкусна, разказват си какво са пили или яли. Спомнят си някакви неща, случили се преди време. Понякога се смеят и се шегуват, забавлявайки се. Тези разговори са тъжни и никога не изразяват това, което хората искат да кажат. Истината е следната, понеже тези хора са незавършени и нямат цялост, те се чувстват наранени и неудовлетворени. На тях все нещо им пречи, „убива ги обувката“, но те не съзират, че всичко това е, защото са незавършени и наранени.

Този тип разговор или живот, отношения между хората се нарича тип „овца“. Нали знаеш какво е овца?

Овцете са стадни животни, те са тревопасни. За да оцеляват, те непрекъснато се врат една в друга, притискат се, като по този начин ограничават личната си свобода. Тяхната тактика е такава, да се притискат и хищникът да избере тяхната сестра вместо тях. Това предопределя те да са слаби, беззащитни, предателски настроени и лицемерни. Овцете са глупави и единственото, което по цял ден правят, е да блеят. Те имат дебело руно, с което се отделят от околния свят, за да не бъдат наранени. Обикновените хора са като тях. И те така се врат един в друг, зависят от мнението на стадото и се нуждаят от неговата подкрепа. Стадото обаче не може да се управлява, ако няма куче или овчар.

Затова нарекох този тип разговори „овца“, защото тези хора са като овце и блеят като тях. Тези разговори са блеене. Най-важното нещо, което трябва да знаеш за овцете, е, че те винаги гледат една от друга. Ако една глупава овца се хвърли в пропастта, другите, без да мислят, ще я последват. Овцете са последователи. Те следват една и съща религия, обличат се една като друга, учат се да харесват едни и същи неща, блеят по един начин, мислят по един начин. Това животно най-пълно разкрива начина на живот и разговорите между повечето хора.

Има обаче и втори тип разговори, които хората водят. Този тип е много по-рядко срещан от разговорите на овцете. Той представлява разговори уж за „дълбоки“ теми. Хората говорят дълбокомислено, уж споделят мъдрост, но всъщност само говорят. Правят си вятър на устата. Тези разговори приличат на духовни, но не са. Това са просто приказки за развлечение. Понеже не ги удовлетворяват разговорите на овцете, те често имат нужда да водят някакви по-сложни разговори, да оцветят живота си в някакви по-специални цветове. Тогава идват тези разговори и този тип живот. Към него спада и религията. Този тип разговори или отношения между хората могат да се нарекат „разговори на магарето“. Нарекъл съм ги на това животно, защото то не е благородно, силно и издръжливо е, но обикновено се прави на такова, каквото не е. Овцете са класически жертви, магаретата уж са свободни, уж са красиви, уж са силни, уж са умни, уж са коне, но не са. Такива са и тези разговори, уж са умни, уж са за изкуства, уж покриват потребности от духовност, но не могат да го направят.

Третият тип разговори са за работа. Българите основно говореха за две неща – за битки и коне. Всеки народ има свои такива разговори според това, което основно правят. Отделните съсловия в другите държави също имат свои професионални разговори. Търговците говорят за търговия, воините – за битки, селяните – за времето и реколтите, занаятчиите – за цените и за техни си неща, матроните – за червила, лакове, помади. Тези разговори са благородни, когато се водят, хората изведнъж стават сериозни и задълбочени, защото това е тяхната работа, от това зависи да живеят и оцеляват. За мнозина това е по-важно от техния живот. Те осъзнават, че зависят от тези разговори и са много сериозни по време на провеждането им. Понякога, когато слушаш такива разговори. може да се подведеш, че хората са зрели, с голяма духовна възраст, след това ги чуваш как говорят помежду си като овце и разбираш, че си се лъгал много сериозно, че хората са си „деца“ и „овце“.

Конете са по-благородни животни, те вършат основната работа и осигуряват лова, оцеляването при битки; в някои от другите държави дори ги впрягат. Понеже конете са основна тема на разговор за българите, наравно с битките, нарекох тези разговори, този тип отношения и начин за водене на живота от „типа на коня“.

Магарешките разговори всъщност искат да бъдат като конските.

Има и един последен тип разговори, това са най-ценните и редки разговори. Това са разговорите между зрели духовни хора с голяма духовна възраст. Тези разговори са задълбочени и сериозни. В тях става въпрос за живота на хората. Това са разговори, в които не се говорят пословици и поговорки, а хората открито и без заобикалки говорят за себе си, за живота си. Този тип разговори са най-благородни. Това са истинските разговори, които оказват влияние на човешкия живот. Всъщност човешкият живот е изграден само от времето, в което си водил такъв тип разговори или си живял живота си по такъв начин. Така се оказва, че някои хора са живели истински само няколко мига, а някои и по-малко. Аз винаги съм казвал, че човек е това, за което мисли. Сега бих допълнил: Само мислите, които не си водил като овца, магаре и кон имат значение, всичко друго е преходно и не е истински живот.

Ти, Тохол, някога замислял ли си се колко време всъщност си живял истински?

Такъв тип разговори могат да се водят от истински мъдреци и воини. Само самостоятелни хора, хищници, такива, които винаги са безупречни и в адекватност, са способни да живеят и да говорят така. Затова нарекох този тип разговори и начин на живот на „барса“. Всички хора искат разговорите им да бъдат като барските и се стремят към тях, но не могат. Повечето никога не постигат състоянието на барса. За тях това е недостижимо. Те ги имитират и подражават и тогава разговорите им стават тип „магаре“, но не могат да живеят и говорят така, защото са изпразнени от съдържание. И магарешките, и конските се опитват да ги наподобят, но не могат. Овчите въобще не знаят за тяхното съществуване. И често овцете, като се уплашат, се опитват да водят само магарешки разговори, защото барски не могат. А има хора, които цял живот се опитват да работят и да водят разговори от типа на „коня“. Останалите хора ги ценят, но ти трябва да знаеш, че това те правят от страх и защото не искат да водят овчи разговори.

Ти трябва да знаеш, че само един тип разговори и отношения между хората имат значение, само един тип мисли могат да осмислят живота ти и това е поведението на барса.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“