Tag Archives: Бог

Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си

„– Душата – каза Артур и изпъшка тежко, – душата е нещо, което хората са притежавали, но това е било някога, днес тя е закърняла, няма я. В човека има много органи, които, докато има нужда от тях, са развити и той ги ползва, когато обаче нуждата от тях изчезне, те закърняват, изчезват малко по малко. Така е станало и с душата. Някога, когато човек е общувал с Бог, тя му е била нужна, днес вече не е така – думите на мъжа стъписаха присъстващите в залата. Рицарите не очакваха, че техният крал, в разгара на пира, ще заговори по този начин. Отначало те бяха изумени, но с времето все повече се заслушваха в това, което той говореше. – Примери за такива органи и представи има много. Така например ние, хората, знаем, разбираме, по-скоро помним някои понятия, които някога са били наша същност. Само това може да обясни откъде хората, които са крайни и тленни, знаят, въобще имат сетива за понятия като безкрайност, вечност, Универсум, Абсолют, Обективност, Бог. Това са понятия, които нормалният, обикновен, тленен човек не би трябвало въобще да разбира, но ето, че сега, когато аз ги произнасям, вие ги разбирате. Може би не можете да ги определите точно, но вътре в себе си имате понятие за тях, макар да е смътно и неясно и да е по-скоро като усещане. Хората имат две нива на „разбиране”, висшето е свързано с разума и може да се нарече ментално, ниското ниво е с емоциите и чувствата и условно може да се нарече „астрално”. Някога хората са имали душа и са разбирали Бог с ментални понятия, а днес правят това повече с чувства. Вярата е най-ниската проява на астралните разбирания. Тези понятия са нещо, което знаете, без дори да разбирате, затова смятам, че това е спомен от едни други времена, когато хората са притежавали души.

Хората не са само тялото си. Ние грешим, като се възприемаме само като видима материя. Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си, колкото и да е странно, дори грубите, материални хора са много повече в емоциите си, отколкото в света на материята.

Повечето неща от материалния свят хората свеждат до себе си чрез емоции и преживявания. Сладката ябълка или ароматната медовина, те са вкусни, но не просто се храним с тях, а им се наслаждаваме. Тяхното вкусване, това да бъдем с жена, децата ни, златото, всичко това ни радва най-вече чрез емоциите, които предизвикват у нас. Иначе златото само по себе си е безполезно парче метал, то е нищо. Това, което ни носи наслада, са преживяванията, а не физически, насладата и удоволствията, които можем да си осигурим с него и илюзията, че сме силни, могъщи и имаме власт.

Астралният и менталният свят са тези, в които живеем много повече и много по-голяма част от нас. Така например ти знаеш, че има хора, които, въпреки че са загубили ръка, крак или друга част от тялото си, понякога чувстват болка или сърбеж в липсващите си части (фантомна болка). Това означава, че човек има невидимо тяло, което има отражение в главата му. Дори когато физическото тяло липсва, това виртуално тяло продължава да съществува.

Душата също е такъв орган. Ние я чувстваме, понеже това е толкова реално, хората смятат, че имат душа и никой не може да ги убеди в обратното.

Днес обаче хората вече нямат души, а се гърчат заради някаква фантомна душа, спомен от миналото…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Някога светът бил управляван от жените…

трети том "Шатру"„– Богинята майка – тихо шепнеше Шушандук, – тя присъства във всеки култ. Само в този на евреите и във вашия я няма, но при евреите Шахина е скрита и пазена в тайна. Вие, посланик, трябва да разберете как се нарича Богинята майка при вас! Може би това е вашата мисия. Нейният култ е по-стар дори от култа на мъжете богове. Някога светът бил управляван от жените…

Те били майки, раждали деца и отговаряли за домашното огнище. Тези жени властвали над семействата и били по-важни от мъжете. В този момент светът принадлежал на Богините майки и понеже те всички имали един и същи белег, може да се каже, че Богинята майка е една. Нейното могъщество е много по-голямо от това на мъжките богове, всеки от които има различни атрибути и отговаря за различни неща. Така е и в живота. Мъжете имат много занаяти. Творчеството тях ги осенява в най-различни форми, едни рисуват, други пишат, трети търгуват, някои обработват земята, отглеждат добитък или коват рала или мечове. Всичко това мъжете правят, защото се докосват до Бог и той им дава вдъхновение, за да творят. Мъжете правят почти всичко в този живот, но не могат само едно нещо, а то е най-важното. Те не могат да вдъхват живот. Така ние сме много по-близо до Бог, защото Бог е творец на хората, а мъжете са творци на различни неща, но живот дават жените.

Някога светът принадлежал на Богинята майка, защото тя отговаряла за децата, плодородието и домашния уют. Това е тази богиня, заради която човечеството съществува. Магията на раждането е толкова сакрална, че е равна и дори превъзхожда всички останали магии…“

откъс от трета книга „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Хората си спомнят за славата след битката, но никога не се сещат за мъката, скръбта, смъртта

„– Всяка такава битка през деня е бойно поле, върху което се изразяват страсти, проявява се воля и войнска доблест. Нещата, случващи се през деня, са достойни да бъдат възпети от рапсоди. Тогава враговете са от двете страни. Вечер обаче всяка битка притихва. Труповете лежат еднакви един до друг. През деня те са били от различни лагери, молели са се на различни богове, крещели са имената на своите военачалници, а вечер лежат един до друг като приятели. Забелязал съм, че всички ранени, макар да не говорят на един език, да се наричат с различни имена, стенат по един и същи начин. Болката, страхът, гладът, смъртта ги уеднаквява. След няколко години всички те стават все по-еднакви и достигат до първичното си състояние. А първичното състояние, това, което е първично в нас, е че сме тленни, че някога Бог ни е сътворил от кал и пак в калта ще се върнем. Каквото и да мислим за себе си, каквито и страсти, заблуди и илюзии да имаме по време на живота си, колкото и да се опитваме да забравим, че сме смъртни, това ни очаква и то е най-неумолимото нещо на света. Смъртта е само една от крачките на тази неумолимост. Един ден всички ние ще се превърнем в част от тази земя, ще се слеем един с друг и с Бог. Това е най-древната истина. Цялата земя е едно такова поле. Хората си спомнят за славата след битката, разказват за славните действия на този или онзи народ или военачалник, но никога не се сещат за мъката, скръбта, смъртта. Винаги, когато чуете разговор за този или онзи славен водач, за славата на този или онзи народ, помнете, че тези думи се крепят върху такива полета, че славата на този или онзи военачалник се гради върху страха, гибелта, ужаса на хиляди воини, еднакви, сиви, мъртви, топящи се в земята! На неговите и чуждите!“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

За да разбере себе си, човек трябва да изучи всичко свързано с него

„Българинът се огледа. В този момент пред очите им премина една пеперуда.

– Синко, Бог е съвършен! Всички божии твари имат криле. Те са създадени от кал (материя), но крилете им дават път към Небето. Пеперудите са безтелесни, техният път към рая минава през красотата, но и през това да пълзят и да бъдат червеи. Колкото повече си червей, толкова повече ще бъдеш пеперуда. Крилете на комарите, осите и пчелите са като ципи, но те имат жило и отрова и пият кръв. Затова Бог е създал крилете им невидими. Птиците имат шарени, красиви криле. Крилете на бръмбарите са скрити зад броня и те бръмчат, докато летят. Щом е така, значи така е трябвало.

Хората имат толкова тънки криле, че никой не ги вижда, дори самите те. Най-важното нещо за тях е да разберат, да повярват, че имат криле. Това означава да откриеш себе си, да се научиш да използваш крилете си. Точно за това върху портата на Делфийския оракул пишело най-важното нещо. Едно изречение само. Една препоръка: „Открий себе си!“ Тези думи са началото и краят. Те са всичко, което е нужно да знае човек. Човек е един и същ, но позналият себе си човек е с криле. Той е ангел, защото няма как да опознаеш себе си, без да изследваш Бог. Единственият път да опознаеш Бог преминава през себепознанието. За да разбереш себе си, трябва да изучиш всичко свързано с теб. А когато познаваш себе си и Бог, ти познаваш всичко. Тогава си балансиран и в хармония със света.“

 откъс от многотомната история „Тангра“

има 1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Хората опитват чрез храната да запълнят празнината, що зее в душите им

Западните хора са свикнали да ядат много. Те се опитват да изядат света. Повечето от тях се тъпчат, защото са нещастни и чрез храната опитват да запълнят празнината, що зее в душите им. Когато човек яде много, той не получава повече сила. Напротив, силата, която взема от храната, му пречи да почувства орендата. Човек, който яде малко и е на предела на глада и оцеляването, оценява храната много по-добре. Той е пречистил дотолкова своето същество и организъм, че е станал много по-чувствителен. Неговата енергия е много по-фина и деликатна. Той уважава и усеща всяка своя хапка и всичко, което постави в устата си, става част от него, от неговата същност и живот. То му носи наслада и може да го оцени по достойнство.

Хората, който се тъпчат и изяждат много храна, не уважават себе си и Тангра. От толкова много храна те спират да усещат фините енергии. Те се опитват да станат едно с Бог, като погълнат колкото се може повече от него. Човек не може да се слее с Бог, като го погълне. Истинският път е да се отделиш от Бог, да се ограничиш, да бъдеш по-малко себе си и по-малко его, за да има в теб повече Бог. Така се хранеха българите. Те осъзнаваха, че всеки залък е част от Тангра и изяждаха само толкова, колкото сметнеха, че им е нужно. Всичко това те правеха с най-дълбоко уважение и смирение. При българите храненето беше свещенодействие. Да се храниш в присъствието на друг човек бе смятано за най-високо благоразположение и доверие. Неслучайно най-близките хора на кана ювиги се наричаха „хранени хора“. Те имаха привилегията да се хранят в присъствието на владетеля и да виждат как се храни той. Канът не просто ядеше храна, докато се хранеше, той свещенодействаше, защото отделяше, откъсваше плът от Тангра и я поглъщаше, правеше я своя и на народа си. При това той беше много внимателен да не вземе повече, да не обиди Бог, да не го нарани.

В суровата степ животът на воина се измерва от едно хранене до друго, от една победа до друга. Храната, която воините на степта ядат, е жива. Хората, които се хранят малко, се задоволяват с по-малко и то им е достатъчно. В степта храната е оскъдна. Всяка храна има душа и собствен живот. Тези тук ядат храна, която не може да им избяга. Те могат да планират реколтата си, да складират запаси в хамбари, делви или да я превръщат в злато. Нашата храна се движеше. Тя беше жива и умна и се бореше за своето оцеляване. Точно това е направило воините на степта толкова добри. Веднага след като се нахранеше, степният воин трябваше да започне да мисли за следващия си лов. Ако зимата беше лоша, ако имаше болест някаква или мор по животните, ако нещо подплашеше животните, воинът, колкото и добър да беше, гладуваше, а ако не се справеше, скоро умираше. Той, родителите му, жена му и децата му, всички загиваха. Воинът осъзнаваше, че от него зависи животът на целия му род. За него не беше достатъчно да е добър, той трябваше да е жив. Това бе най-голямата награда за всеки воин.

Както се отнасяха към лова, по същия начин воините гледаха и на войната. Най-важното нещо бе да побеждаваш и да оцеляваш.“

откъс от девети том „Айбат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Да обичаш означава да си готов да бъдеш с един човек, каквото и да се случи

Tohol_3D_New_small„– Ти, Лебед, и въобще младите момичета като теб цял живот очаквате мъжа на мечтите си. Вие мечтаете за него. Опитвате се да си го представите, но всичко това ви пречи да го откриете наистина. Ти си принцеса, роднина на каган и все пак имаш възможност да срещнеш принц и да се омъжиш за човек с благороден произход. Те обаче правят същото – като каза това, мъжът посочи назад към придружаващите ги дами. – Всички те са сънуващи и надяващи се. Те ти завиждат и всяка една от тях мечтае да бъде на твоето място. И понеже твоята участ няма да се случи на тях, те ще си я измислят. Един ден те ще срещнат своите мъже и ще ги дорисуват в мислите си като принцове. Но мъжете няма да бъдат такива. Тогава започва разминаването между реалността и мечтата. Тези мечти са унищожили любовта на милиони хора. Жените мечтаят за мъже, каквито нямат и няма да имат, те си ги представят като принцове. Мъжете мечтаят за принцеси, а жените им не са такива, така те създават една лъжа. Хората живеят заедно, мислят, че се познават, че се обичат, че са един до друг или зад друг, но всъщност не са. Те не се познават и живеят с измислени образи. Това може да продължава с години. За да поддържаш такава илюзия обаче е нужно да отделяш много сила. Има ли такова нещо, обикновено един от двамата е по-близо до реалността, а другият отделя повече от личната си сила. Това не може да продължава вечно. Този, който жертва повече, по някое време започва да се изморява и да отпуска булото на самоизмамата. Тогава той прозира реалността и вижда, че в леглото до него не е принцеса, а най-обикновена селска невеста, че децата му не са принцове, а мърляви хлапета, че животът му съвсем не е толкова щастлив. В този момент хората се отдалечават и започват взаимно да се обвиняват. Понякога се обиждат и нараняват. Те обвиняват другия, че се е променил, но всъщност това не е така. Просто те са прогледнали и са видели това, което през цялото време е било пред очите им, премахнали са самозаблудата и са се доближили до реалността.

– Това, което казваш, е много тъжно – каза Лебед. – Ти отричаш любовта.

Любовта е измислена от глупаците и съществува само за тях и в техния свят. Само глупак може да вярва в любовта. Любов няма, в нея може само да се вярва, да я поддържаш се изисква голяма сила. Този, който има нужда от любов, не може да живее в реалния свят.

– Но аз искам да обичам! Имам нужда от това!

– Ти и такива като теб бъркате това да обичате с това да притежавате. Да обичаш означава да си готов да бъдеш с един човек, каквото и да се случи. Да си с него, когато той не е с теб!

Да обичаш истински означава да можеш да бъдеш с някого, без дори да си с него. Дори когато той е с друг, дори когато не те обича, ти да си с него. Да обичаш означава да поддържаш с човека духовна връзка и дори когато не сте били заедно години, пак да сте заедно. Да обичаш някого означава да имаш духовна връзка с него. Не материална и не дорисувана с илюзии, а истинска връзка. Това означава да го познаваш, да го виждаш, да си с него в реалността, а не в някакъв си ваш измислен и дорисуван свят.

Повечето хора не се обичат, а се притежават. Затова те искат човекът до тях да бъде само с тях, само техен. Това не е любов, а страх и несигурност. Това чувство се поражда още в детските години и всяко дете е един малък човек, който се страхува да не бъде изоставен. Това продължава с времето и неувереността постоянно ги връща към страха да не останат сами. Малките хора се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта. Да останат самотни за тях е най-големият ужас, който поражда и стремежа на всяка цена да се задържи някой важен човек.

Малките хора са се научили да притежават. Това е опит да оковеш някого, да го имаш само за себе си. Именно затова много от хората, след като са били заедно, не могат да се разделят. Когато двама или повече души се оковат взаимно, често раздялата става невъзможна, защото страхът и ужасът от самотата скрепят този съюз. Любовта и истинската обич са нещо различно.

Майчината любов е много по-близка до божествената от плътската и любовта между мъж и жена. Това е така, защото тя е много по-устойчива. Ако обичаш някого, повече никога не можеш да се разделиш с него и нищо не може да ви раздели. Дори да не сте заедно, любовта си остава…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Соломон имал хиляди жени и бил справедлив, но не бил щастлив

Соломон бил много интересен човек и цар. Освен че бил цар, на него му се приписват качества на мъдрец и човек, посветен в тайнствата и познаващ по-фини същности на Бог. Той е смятан от моите предци за най-великия владетел властвал на земята. Макар че, като познавам Персия и нейното могъщество и размери, се съмнявам в това. Но да приемем, че е било така. Освен владетел, Соломон бил умен човек, дори мъдър, отдал живота си на изучаване и постигане на Бог. Може би заради това той построил Храма. Докато властвал, Соломон не срещнал владетел равен на него по мъдрост и дълбочина. Имал хиляди жени и бил справедлив, но не бил щастлив. Това говори и живелият по негово време премъдър съветник Кохелет. И може би като смятал така, Соломон предизвикал Бог и се възгордял, а горделивостта е един от човешките грехове.

Тогава в Йерусалим от далечните пустини на юг, там където природата е сурова и растат само сухи храстчета, от чиято смола се прави тамян, на посещение към Соломон тръгнала Савската царица. Нейната красота и богатство били ослепителни, но не това впечатлило Соломон. Това, което го поразило, бил нейният ум и мъдрост.

Но Соломон чул, че макар горната част на Савската царица да била на красива жена, долната имала копита и краката й били космати. За да провери това, царят на Йерусалим наредил да излеят вода на пода в двореца и когато царицата премине над нея, той да погледне краката й и да разбере човек ли е, или демон. Така и направил – след като каза това, малеке направи драматична пауза. Без да се усетя се бях заслушал в разговора и той ми бе станал много интересен. Тръпнех от вълнение да чуя какво е станало след това между Соломон и Савската царица.

– Какво е станало после? – попитах аз.

– Какво е видял Соломон, никой не знае. Историята дава различни предположения за това. След това обаче царицата останала цяла година в двореца на великия еврейски цар. Те двамата говорели по цели дни и нощи. Поставяли си задачи, решавали загадки, говорели и се смеели. И Соломон бил истински щастлив. И той, който смятал себе си за най-мъдър, намерил човек и то жена, която била равна на него и дори го превъзхождала. След това царицата тръгнала обратно към Сава, оставяйки Соломон на неговите хиляди жени; така той никога повече не бил щастлив.

Тази история има и друга, символична страна. Освен че се съревновавали в мъдрост и хитрост, двамата били непрекъснато в противоречие. Ние знаем, че в този разказ Соломон представлявал волята на Бог. Той представя тези, които смятат, че Бог е мъж, а Савската царица била посветена в култовете на Лилит. Савската царица била Лилит.“

откъс от трета книга „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги