Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор

„След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се бе превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдалечените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли с много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите, шаховете или шейховете. Може би единствено Яне бе дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше той – цял един народ – рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това обаче не го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи – киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно и няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко, което си изградил, е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когато си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи животът ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора не смеят да се борят, защото борецът отсреща веднага ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.

Затова пехливаните се уважаваха помежду си. Макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Ти трябва да пренесеш тайните на Боляровия род в пехливанлъка…

„Слушай внимателно! – заговори дядо му след дълго мълчание. – Ти трябва да пренесеш тайните на Боляровия род в пехливанлъка, защото остана последният Боляров.

Нали знаеш, че човек никога не живее в настоящето. Всеки човек е изтъкан от миналото и винаги го носи в себе си. То е като товар върху гърба ни, тежи и ни пречи. Така ние носим винаги със себе си, както победите и радостите си, така и болките, разочарованията и страха си. Човек винаги възприема нещата чрез паметта и спомените си. В момента, в който видиш нещо, за миг само го превръщаш в спомен и чак след това действаш, мислиш и го осъзнаваш, но в този момент не виждаш предмета или човека, а спомена. Хората всъщност разбират и осъзнават само спомените си и винаги живеят само в миналото. Това е така дори разликата между настоящето и миналото да е само едно мигване с очи. Така, когато се борят, те го правят в миналото. По този начин те изостават от настоящето и се намират извън „тук и сега”, винаги са, макар и с малко, след момента. Всички пехливани и бойци се бият в миналото, но не осъзнават това. Те винаги изостават и са след събитията. Действията им са забавени и „след вълната”.

Нашата най-висша техника е да се борим в „тук и сега”. Това е същността на Боляровата борба. Това е една борба, когато си в настоящето, когато си в Бог и Вселената. Това е богоподобна борба. Когато го направиш, ти ще придобиеш една божествена бързина, която ще изпреварва всичките ти противници. Но това не е бързина на мускулите, нито на движенията, това е друга бързина, която идва отвъд теб, извън теб. В това се състои голямата тайна на Болярови. Знам, че сега не разбираш как думите ми могат да ти помогнат и как да направиш това, но мисли, упражнявай се и се обърни към себе си, за да разбереш!

Дори някой да чуе тези думи, той няма да разбере нито за какво говоря, нито как да го постигне! Слушай сега как трябва да стане това!

Във всеки един миг от настоящето ти трябва да наваксаш това изоставане и трябва да изпреварваш момента. За да го направиш, трябва да имаш едно нещо, което се казва интуиция и така чрез нея във всеки момент да предвиждаш какво ще бъде следващото движение на противника. Ти трябва да го пресрещаш и да го изпреварваш, но не да изпреварваш времето, а да бъдеш в настоящето, в „тук и сега”. Ако изпревариш противника, той ще се съобрази с това и така борбата ще тръгне в друго русло, а ти ще загубиш преимуществото си. Затова не трябва да фантазираш и да се биеш във въображението си, а да се стремиш към „тук и сега”. Това е тайната на Боляровата борба. Оттук идва нашата съкрушителна бързина. Затова много хора смятат, че докато се борим, Бог ни говори на ухото. Всъщност това е интуицията. Разбираш ли за какво ти говоря? Ако си Боляров, трябва да имаш интуиция. Ние сме змейове и имаме интуиция, но не е достатъчно само да я притежаваш, важното е да я използваш. Това е нашата голяма тайна!“

откъс от четвърти том „Войвода“, поредица „Ятаган и Меч“

От какво бяха тези белези, от турски ятаган или диво животно?

„След това всички хайдути се бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше.

Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се беше случило. Той стана и изръмжа като ранено животно. Но не някаква рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.

– Искам пак да се борим, пале такова!

Тук обаче се намеси Манол, който каза:

– Повече борба не!

Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пехливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде унизен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да стане.

– Да се бием с ятагани! – изрева Кара Тозю.

Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му започна трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше какво да рискува и реши да действа.

Всички очакваха Яне да се дръпне и да откаже, а Манол байрактар да ги усмири и сдобри. Вместо това момчето каза:

– Вместо с ятагани, ако искаш може да се бием с пешкири. Ние Болярови така тренираме сеченето с ятаган. Така хем е безопасно и никой не може да бъде лошо наранен, хем се вижда кой колко е добър.

Кара Тозю явно беше очаквал момчето да се уплаши и да моли за прошка и сега и той зяпна от изненада. Манол също беше учуден и известно време не можеше да измисли и да каже каквото и да е.

– Какво? Какво говориш? Какви пешкири?

– Бой с пешкири. Така в нашия род се учим да сечем с ятагани.

Кара Тозю не харесваше това, в което го въвличаше Яне, но нищо не можеше да направи, затова търпеливо продължи да пита:

– Какво представлява боят с пешкири?

– Хващаш едни пешкир и с него удряш противника.

– Само това ли е?

– Да?!

– И защо трябва да въртя пешкири и да се излагам, вместо да ти отсека главата?

– Защото той ще секне твоята! – изкрещяха в един общ глас останалите хайдути и се заляха в смях. Очевидно мъжете много се забавляваха с това, което се случваше.

Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка искрено разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал някакво сукалче да го бори, а после и да го прави за смях.

– Ние въртим пешкири, за да не се нараним – отговори Яне.

Момчето чувстваше, че се оплита и че ядосва все повече мъжа, но след всеки опит да направи нещо, ставаше все по-лошо. След всяка разменена реплика лицето на мъжа ставаше все по-червено и по-червено.

– И какво, теб те е страх да не те нараня ли? – Кара Тозю беше радостен, че беше „уловил” Яне.

Тук обаче се намесиха останалите мъже, които искрено се забавляваха.

– Не, страх го е да не нарани теб! – и отново се заляха във вълна от смях.

Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха твърде далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека, с когото цяло лято бе работил. От него бе видял само хубаво и той трябваше да го подготви за изпита.

– Ако искате да не се бием, учителю!

– Оооо, момчето ти прощава! – останалите мъже продължаваха да се шегуват за сметка на двамата.

– Давай пешкирите! – изкрещя Кара Тозю.

Мъжете угоднически донесоха два бели пешкира на малки каренца. Яне пое своята кърпа и я нави веднъж на ръката си. Кара Тозю го гледаше и повтаряше действията му.

– Сега двамата започваме да се удряме – каза Яне.

– Това е глупаво! Отказвам да участвам в глупости! Това е за някакви деца! – каза Кара Тозю.

– Ако искате мога да ви покажа и по-трудния начин – каза пак момчето.

– Уплаши ли се? Той иска да ти покаже по-трудния начин. Уплаши ли се от по-трудния начин? – продължаваха да наливат масло в огъня останалите хайдути. Само Манол не вземаше участие в това.

– Давай! – изкрещя Кара Тозю.

След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха много тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече беше виждал големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се възхити. Всичко в неговия противник беше някак обло и макар да нямаше гъвкавост беше много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по гърдите и корема на мъжа подчертаваха тази заобленост.

– Много е опасно и боли! – каза Яне, а останалите мъже отново се заляха в смях.

– Много е опасно! – крещяха те.

Когато Яне съблече бялата си риза, мъжете възкликнаха. Целите гърди на момчето бяха раздрани, а белезите все още се виждаха отчетливо. От какво бяха тези рани? Кой ги беше направил? Турски ятаган или диво животно?“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“