Понякога хората забелязват нещо като сянка, която притичва през пътя…

„– Вие кои сте? – попита на свой ред той.

– Това са нибелунгите – отвърна Кримхилда, вместо водача на джуджетата.

– Какво са, хора или демони? – Авитохол продължаваше с въпросите.

Тези думи явно обидиха джуджетата, защото те се разшумяха.

– Нибелунгите са народ от джуджета, които живеят в тази пещера. Те са невидими за очите на обикновените хора. През деня те почти не се появяват сред хората, из горите и по пътеките се мяркат само нощем. Понякога хората забелязват нещо като сянка, която притичва през пътя, но досега не се е случвало някой смъртен да види жив нибелунг.

– Защо, след като искате да бъдете скрити, се разхождате сред хората? – попита Авитохол.

– Нибелунгите служат на нашия двор от поколения. Дори нашата династия носи името на нибелунгите.

– Ние служим на двама господари – каза джуджето водач. – Хората гебети ни карат да знаем различни неща за хората. Понякога някое джудже избягва и се смесва с хората. Тогава сред тях се раждат такива като нас. Но обикновените хора се боят от тях.

– Аз съм виждал такъв като вас – отвърна Авитохол. – Той е негър и се казва Зеркон.

Джуджетата явно не бяха чували за Зеркон.

Авитохол си мислеше какъв ли фурор ще предизвика в хунския двор, ако заведе едно от тези джуджета сред хуните. Те смятаха, че Зеркон е единственият нисък човек в света. Българинът се огледа. Колко много от тези ниски човечета живееха в тази пещера.

– Защо хората се боят от вас? – попита Авитохол.

– Ние се занимаваме с магии – каза джуджето и погледна така Авитохол, все едно очакваше той да се уплаши. Българинът обаче се усмихна. Смешното изражение на лицето на джуджето нито го плашеше, нито впечатляваше. През живота си той беше виждал толкова страшни и странни неща, че твърдението на джуджето само го забавляваше. Тези ниски хора не го караха да се страхува, дори не го притесняваха.

– Освен магии, ние пазим златото на света. Ние превръщаме неблагородните метали в злато и го пазим за своите господари.

(бел. на автора: Смята се, че нибелунгите са първите алхимици. В средновековието повечето алхимици претендирали, че са ученици на мъдрите джуджета и твърдели, че притежават техни древни рецепти за превръщане на олово и други метали в злато. Именно алхимиците направили много открития в областта на медицината, металургията и химията.)

– Дворът на бургундците ли са вашите господари? – попита Авитохол.

– Да. За да подчертаят връзката си с нас, те приеха нашето име и се наричат Нибелунгите.

– Дворът на бургундите е унищожен.

– Ние имаме и други господари. През цялото време те се грижат за нас. Те са народ от скитници. Тях също никой човек не ги е виждал. Те скитат из пущинаците и горите и носят качулки и наметала.

– Такива ли? – на шега каза Авитохол и се наметна с пелерината от хипопотамска кожа, а на главата си сложи качулката.

– Тумир! Тумир! – повтаряха джуджетата и се отдръпнаха от Авитохол. Той беше потресен от реакцията на нибелунгите. В главата му нещата започваха да се изясняват. Нибелунгите бяха народ, който тумир използваха, за да научават различни неща за хората. Техният нисък ръст им позволяваше да се провират, промъкват и влизат на места, недостъпни за останалите хора. Стигаха ли до тук, до тези отдалечени земи, тумир? Откъде иначе джуджетата щяха да знаят името им?

За миг само Авитохол помисли, че нибелунгите на запад бяха правили това, което българите на изток. Те бяха подкрепяни от тумир и колобрите и бяха разпространявали знанията сред народите. Някога Авитохол смяташе, че това отличава българите от останалите народи, но ето, че сега се оказваше, че на запад също е имало народ като българите.

Въпросите на Авитохол застинаха на устните му.

– Освен магьосници и слуги на тумир, какви сте още? – попита Авитохол.

– Ние сме ковачи, най-изкусните ковачи в света!“

откъс от многотомната история „Тангра“