Това е силата на този народ…

http://orendabooks.com/index/book/mainCategoryId/1/bookId/120

„Българите са способни хора, които създават неща, смятани за невъзможни от другите. Това е силата на този народ, който мечтае, дерзае, предизвиква Бог, макар и малък, дръзва да се сравнява с големите, изправя се дори срещу самата природа и може да съществува там, където всички се огъват. Той прави крачка напред, когато другите отстъпват, отстоява това, което останалите предават и забравят. Българите са горд народ, с чест и достойнство, които могат да будят само уважение.“

Дори разпръснати из света, ако всеки от тях съхрани искричката си на българин…

„- Главният въпрос е: „Какво е България?“ Свещената земя, по която ходят българите, ли е България? Не! Очевидно не е! Колкото и да сме привързани към тази земя, колкото и тя да е примесена с праха на нашите близки хора, тя не е България. България и българи е имало и когато народът ни е изминавал Седемте свещени стъпки. Това означава, че народът, българите са по-важни от земята. Евреите и българите са два мисиянски народа, затова те са толкова близки. В еврейското свещено писание толкова ясно е показано, че народът е по-важен. Неслучайно там се казва, че Мойсей водил евреите-роби, бегълци от Египет, четиридесет години из пустинята. Това е равнозначно на Свещените стъпки на българите и обиколката ни по света. Само че ние сме я изминали за хиляди години. Евреите явно знаят, че народът е по-важен и когато има народ, за него ще се намери и земя, не просто парче земя, а обещаната, свещената, пазената от Бог за народа – Обетованата земя.

Народът е важен, българите, не всички, а само истинските от тях, „светлите глави“, ще бъдат Велика България. Дори разпръснати из света и в изгнание, ако всеки от тях съхрани искричката си на българин, България ще я има. Дори върху Земята да не съществува държава България, свещената българска земя – саракт, ще съществува. Него ние го изграждаме с пламъка, с орендата, с душите си.„

откъс от първи том „Кубрат“, историческа поредица „България“

Воинът трябва да бъде като кубче лед…

„Воинът трябва да бъде корав, да има вътрешни устои, яснота за себе си и твърдост. Той трябва да бъде като кубче лед, където и да попадне, да запазва формата и същността си. Той не бива да бъде приспособим, това би коствало воинската му същност. Приспособими и аморфни са обикновените хора, които не познават своята същност, те са като вода и заемат формата на всеки съд, в който са налети, приспособяват се към всяка среда и тя ги променя и обезличава. Воинът напротив, не само запазва себе си, но въздейства и на средата около себе си.“ – откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Моята мисия е да запазя българската памет

Запалваща духа среща, посветена на българската история и пълнокръвното й претворяване в романите на Токораз Исто, организира Цветан Ревански в ресторант „Боровец“ на 4 ноември 2019 г.
„Безценно е да видим нашата история в нейния чист и неманипулиран вид. Всеки негов читател, освен да преизгради осакатеното си от политическите режими национално самочувствие, се учи и как да бъде един по-добър българин”, каза Цветан Ревански при представянето на автора. Зад псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи Който РАЗказва ИСТОрии, стои Стоян Цветкашки, автор на 13 –томната историческа хроника „Тангра”, романите „Ятаган и меч” – 5 тома, „Артур” и др. Освен това той е и създател и ръководител на школа по Да Дао – древно българско бойно изкуство.

„Започнах да пиша книги, защото не успях да прочета това, което желаех, в книгите”, разказа авторът и допълни: „Аз смятам, че в момента в България се води война, която е отражение на една голяма световна война – войната за загуба на идентичност. Това е битка различни народи да загубят своята идентичност. Всяка държава е като човек, тя има своите етапи на израстване – създаване, съзряване, остаряване. България е държава, която е от най-древно време, нашият народ е бил от най-древните. Ние, чрез орендата и нашата мисия, трябва да направим така, че да възраждаме нашата държава. Иначе има голяма опасност да бъдем обречени на смърт, физическа, духовна и всякаква”.

Той обясни още: „Реших, че е моя мисия и мое призвание да напиша книгите, за да запазя българската памет. Моето поколение имаме един дълг към хората, ние трябва да предадем на младите българи, това, което знаем от нашите дядовци и прадядовци. Ние живяхме в едно време, в което България все още беше здрава, все още имаше национални държави, в която да се наречеш българин не беше смятано за нещо срамно и трябва да го предадем на младите”.

„Българският народ е един изключително качествен народ, един народ, който трябва да се гордее със своето минало, един народ, който е не по-малко важен от всички други народи. Ако ние не се обичаме и ние не се ценим, ако ние на уважаваме себе си, няма как другите хора да ни уважават”, заяви писателят и разясни: „Историята е паметта на всеки един народ. Хората и народите са много сходни. Когато един човек не знае кой и не знае откъде идва, не знае какви са му силните и слабите страни, той започва да се обърква в себе си и не може да разбере кой е, не може да разбере как да използва силните си страни. Историята може да ни помогне да разберем кои сме и много от нещата, които българите смятат за слабост или за своя грешка в народопсихологията си, могат да бъдат използвани като предимство. Когато се върви по-най-малкото съпротивление, най-лесното нещо е да кажеш: ние, българите, не можем да работим в екип, ние сме индивидуалисти, ние сме егоисти, ние сме завистници. Всяко едно от тези неща има своя причина, ние сме такива, защото в продължение на хилядолетия нашият ген го е създавал. Това че ние сме индивидуалисти означава, че ние сме самостоятелни, силни хора и че преди да се включим в общност, преди да станем овце, се опитваме да се изградим като вълци. Българската армия и българският народ никога не е бил стадо, винаги е бил глутница. Не бива да вървим по малкото съпротивление”.

На темата за българското писателят разясни: „Смятам, че в България в момента всеки може да се нарече българин, но не всеки е истински българин. Да бъдеш българин, това означава, че си духовно същество, че си светла глава, че си човек, който има мисия. Хората не са това, което ядат, нито това, което говорят, нито колко пари имат, нито тленните неща, хората са това, за което мислят, това, с което изпълват живота си. И когато един човек изпълва живота си с незначителни, тленни неща, мислите му са свързани около ежедневни проблеми и около егото, този човек е глупав. Когато човек има дълбоки мисли, които го отвеждат в други светове, когато той живее своята духовност, това е сериозен, истински човек. Според мен българите трябва да бъдат истински хора. Това, че си роден българин, не е достатъчно да се наречеш такъв, трябва да бъдеш изключителен, трябва да бъдеш човек на себепознанието, човек на себеусъвършенстването, трябва да бъдеш човек на духа”.

из интервю с писателя Токораз Исто

Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш…

„– Много си се оял, чорбаджи Никодиме! – Яне наблегна на „чорбаджи Никодиме”, за да покаже, че много добре знае кой е Никодим и че не е никакъв чорбаджия.

Маринчо беше изненадан като видя как чорбаджията се сви, след като видя Яне. Явно двамата се познаваха отпреди, а сигурно и Буря беше участвала в това познанство.

– За кого са всичките тези овце, хамбарите с жито и цялата тази стока, която щъка около Новаково? Гледам, че държиш и околните села, чак до именията на Кара Мустафа или и с него си в съдружие?!

– За пазара – отвърна чорбаджията.

– Не са за пазар, а за турския аскер!

– Няма да отговарям на въпросите ти! Ти кой си? Кадия ли си или каймакамин?

– Нямаш ли срам, човеко, че си се родил българин, че си бил башпандур и близо до светите хора? Като си продал душата си на тях, поне не ги хрантути!

– Не съм им продал душата си, само търгувам с тях! Правим алъш-вериш!

– Значи ние си залагаме живота, а ти алъш-вериш въртиш! Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш! Сигурно, ако някой ден създадем България, ти и такива като теб ще застанете начело, ще ни управлявате и пак ще си гледате келепира! Нахални и нагли сте вий и ще избутате всеки човечец по пътя си! Сигурно ще направите така, че Българско да бъде досущ като Турско! По-лоши сте и от турците вий!

– Не съм като турците, аз съм вярващ християнин!

– Какво като си християнин, когато постъпваш по-лошо и от агаряните!

Чорбаджи Никодиме, защо търгуваш с турците, а с нас не? Ние също имаме пари. Какво, нашите пари да не би да не са истински? Щом си търговец, да говорим по търговски! Колко пари даваш за откуп – за това, че ще те оставим жив?!

– Нищо не давам! Това не е откуп, а обир!

– Обир е твоето, че първо грабиш своите и смъкваш и кожата от гърбовете им, а после и турците, които ти плащат с кървавите пари, задигнати от раята. Никодиме, знаеш ли колко голям е грехът ти? Веднъж си се продал на душманите, втори път – обираш сиромасите и вършиш своеволия с тях и трето – храниш агите!

– Нямате право да ми вземате пари и стока! Ще се оплача на бейлербея Кара Мустафа за вашето своеволие!

Като чу името на Кара Мустафа, веждите на Яне се събраха. Той разбра, че Никодим няма да се съгласи да им бъде ятак. Чудеше се как да постъпи. Много искаше да бодне мазния чорбаджия с камата в сърцето и да приключи с него. От одеве говореше, но картините от миналото се сменяха пред очите му. Сещаше се как Никодим го бе гръмнал в лицето. Добре че бе заредил башпандурския пищов без куршум само да уплаши Момчил. После се сети за мечето, което Никодим бе застрелял без никаква нужда и без да му е направило нищо лошо. Всеки път, когато се сетеше за мечето, стискаше камата и едва се удържаше да не сложи край на мерзкия животец на изедника пред него. Яне слушаше Никодим само защото бе решил оттук нататък, когато има работа с такъв човек, първо да го предупреждава. Ще нарече това „пращане на хабер”. Яне си го представи. Щеше да изпрати някой от дружината, който да се промъкне в къщата на чорбаджията изедник или някой от ятаците му ще го срещне нарочно на чаршията и ще рече: „Яне войвода ти праща хабер!” и това ще бъде последното предупреждение към чорбаджията, да престане да граби и обира раята, да стане добър човек и да поддържа кауците. Така Яне щеше да прави разлика между българите и турците. Щеше да напада само турци, които са направили лошо на християните. Тях щеше веднага да наказва за прегрешенията им, но българи, които са се продали на изедниците, щеше първо да предупреждава и чак след това да наказва.

Но как да постъпи сега, като сам беше тук и нямаше как да каже, че Яне праща хабер?

– Виж, аз не съм разбойник, а хайдут! Тръгнал съм да освобождавам България от турците!

Чорбаджи Никодим пренебрежително прихна.

– Ти ли бе, Яне? Голтак си ти? Каква България ще освобождаваш? Да грабиш и да убиваш си тръгнал!

Яне побесня от яд. Как смееше Никодим да говори така за него и то пред Марин?! Той обиждаше него, Яне Боляров, пред най-върлите му противници! Трябваше да направи нещо!

Яне замахна изневиделица с камата и сцепи ухото на Никодим. По рамото на чорбаджията рукна кръв.

– Това да ти е за урок! Това е мой закон! Така аз белязвам хората, които отстъпват от рода си и са се продали за злато! Нека те познават хората, отдалече да бягат и да казват: „Никодим със сцепеното ухо, за урок да му е!”

После Яне продължи като на себе си.

– От турците ще вземам само откуп, защото властта е тяхна. А българите, от които вземаме налог, са продали душата си за ортаклък с турците и правят това за сметка на безправните. По-лоши са те и от гъвджалиите. Простите хора стенат и пъшкат под хомота им, хващат се на лъжите им и им вярват. Затова само на тях ще режа ушите, отдалече да ги познават и да бягат от тях…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.

Ирник го гледаше изумен.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

– На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.

– Татко, какво искаш да кажеш?

– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Ако не познава историята си, народът не може да има и бъдеще

Интервю с писателя Токораз Исто

1.    Здравейте, бихте ли се представили?
– Здравейте, казвам се Стоян Цветкашки, пиша историческите си книги под псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното му значение е тумир.

2.    Как решихте да пишете за историята на България?
– Смятам, че историята е много важна за всеки един народ, защото без нея той никога няма да знае кой е, къде се намира, за какво се бори. Ако не познава историята си, народът не може да има и бъдеще. Реших да пиша не толкова, за да просветля миналото на българите, колкото за да можем да открием своето място в настоящето и бъдещето.

3.    Представете поредиците си „Тангра” и „Ятаган и меч”?
– В „Тангра“ разказвам за началото на създаване на българската държава и народ, за времената, в които нашата история не се е пишела, а е била разказвана, митовете и легендите още не са били превърнати в приказки, за времената на тези, които доскоро бяха смятани за митически герои – Авитохол и Ирник. Това е най-голямата историческа сага, писана за един народ – българския. Смятам, че нашите предци са достойни за такъв роман.  В „Тангра“ описах живота на Атила, но в нея е представена и цялата история на Европа, Персия, Египет, Азия, а българската история е в основата на всичко това.
„Ятаган и Меч“ е роман за българската гордост и достойнство. Разказ за това как предците ни във времена на мракобесие са успели да съхраняват себе си, но не просто да оцеляват, а и да запазят своята чест. В „Ятаган и Меч“ се опитвам да обясня какво е представлявала Османската империя и какво място са заемали българите в нея.

4.    Историята, която вие разказвате, се различава от тази в учебниците, защо е така?
– В учебниците историята е представена скучно и сухо. За съжаление те са написани така, че децата да се отвратят от историята ни. В своите книги аз се опитвам да опиша красотата, живата българска история така, че българите да се влюбят в нея. Чрез моите книги аз отдавам почит на своите предци и се опитвам да съживя и прилаская техните души.

5.    Как гледат на вашите книги българските историци?
– Високомерно. Те смятат, че притежават монопол над знанията. Аз не искам да споря с тях за това, което се е случило. Смятам, че историците изцеждат красотата от историята. Те се дистанцират от нея и така я превръщат в „наука“. Аз правя точно обратното, опитвам се да възродя историята, да открадна очите на нашите герои и да ги поставя в орбитите на съвремениците ни. Искам моите читатели да видят света през очите на славните ни предци.

6.    Коя е най-вдъхновяващата за вас историческа личност от нашата история и защо?
– Българската история е изключително богата на достойни хора, чийто живот може да ни служи за пример и е достоен за подражание. Мен не ме вдъхновяват толкова видимите личности, владетелите, героите, а енергията, „светлината“ на народа.

7.    Колко древен народ сме българите?
– Всеки народ, който днес съществува, е древен колкото всички останали. Има два народа, които претендират да са по-древни от другите. Те се наричат мисиански и твърдят, че не съществуват случайно, а са били пратени сред хората лично от Бог, че той ги е натоварил със специална мисия. Това си личи по есхатологията на тези два народа. Есхатологията е наука за края на света. Мисиянските народи не само са били пратени специално в началото на сътворението на световете, но и имат мисия при техния край. Тези два народа са българският и еврейският.
Иначе българският народ е един от най-древните и той е оказал влияние върху живота на много други народи, бил е в основата на много цивилизации, за които ние днес дори не подозираме.

8.    Кога е основана първата българска държава?
– Всъщност няма Първа, Втора и Трета Българска държави. България винаги е била една и винаги я е имало. Дори да не сме имали държава е имало българи и българският дух е бил жив.
Също така няма такова нещо като прабългари. Българите винаги са си били българи, в нашите вени тече кръвта на същите онези достойни мъже, които незнайно защо някои историци са решили да нарекат „прабългари“.
Разбира се, че подписването на един договор в 681 г. или провеждането на битката в Онгъла през 680 г., както и създаването на България на Кубрат, не може да бъде смятано за начало на българската държава. България я е имало и по времето на баща на Кубрат – Албури, и по времето на Аскал, Синдилх, Заберган и столетия, и хилядолетия преди това.

9.    Вие разказвате, че нашия народ има специална мисия, каква е тя?
– Мисията на българите е била да разпръсват Светлина, да подкрепят останалите народи и да ги водят по Пътя на Бог. Ние сме били Воини на Светлината. Който желае да научи повече, може да го открие в романа „Тангра“.

10.    В книгите си говорите за Оренда, благодарение на която ние, българите, се различаваме от другите, разкажете ни за нея?
– Орендата е сила, която притежавали всички българи. Всеки воин, мъж или жена от седемте свещени български рода притежава оренда. Орендата  правела нашите предци, а би трябвало да прави и днес нас, българи. Природата на орендата е такава, че тя ни кара да бъдем проникновени и да прозираме отвъд очевидните неща. Може би затова в България винаги е имало много светци и екстрасензорни личности. Орендата е нещо по-изконно от вярата и от всичко, което човек смята за себе си. Понякога тя остава скрита дълго време и човек не може да различи знаците й, друг път избухва и само слепец би могъл да не я забележи. Българите би трябвало да живеят чрез орендата и в непрекъснат досег с нея. Това обаче изисква деликатност и човек да живее живот-медитация.

11.    Защо българската история се разказва устно от тумири, така не е ли по-лесно да се изгуби и преиначи?
– Отначало тумир смятали, че написаната история е мъртва и всеки четящ може да я преиначи. Това, което те разказвали, било живо, притежавало оренда и било повече театър и молитва, отколкото история. Тумир смятали, че е вредно живият, шарен разказ да бъде убиван и превръщан в двуизмерни редове. По-късно някои от тях били принудени да записват историята ни, прикривайки я зад религиозни текстове.
Днес аз се опитвам да пиша като тумир. В книгите си записвам живото слово, старая се да съхраня живота, атмосферата, мислите, терзанията на героите, за които пиша. В тази своя мисия аз съм подпомогнат и подкрепян от моите приятели и съмишленици – читателите.

12.    Според някои богът на българите Тангра е измислица, какво е вашето мнение?
– За съжаление българската история винаги е била заложник на политиката и кунюнктурата. След Освобождението на България много от българските историци не са давали да се изрече дума за това, че може да имаме нещо общо с тюрките или турците, а от тук и с техния бог – Тенгри. Всъщност Тенгри не е монотеистичен, а политеистичен бог и това са по-скоро духове или еманации на бог. Това, което българите наричали Тангра, е монотеистичен бог. Този Тангра има връзка с Едфу, Денгир – богът на шумерите, египетските Ра или Хор. Всички тези богове имат връзка с българите. Много подробно съм разгледал това в своята историческа поредица „Тангра“, където съм описал връзките между народите и боговете. Всичко това става при изминаването на българите на техния свещен път, тяхната мисия, следвайки орендата, която аз нарекох Седемте свещени стъпки.

13.    Сега е популярна теорията, че ние произлизаме от траките, вие какво мислите?
– Смятам, че хората, които твърдят, че българите сме траки, не са обективни. Тракийската или беска кръв в нас е много малко. Ние имаме повече остготска, куманска и славянска кръв, отколкото тракийска. Българите не идват по нашите земи веднъж и не правят това за пръв път с Аспарух. Когато идваме тук, вследствие на чумни епидемии, воини и на това, че готите и хуните са разорявали земите ни в продължение на столетие, траките почти са изчезнали. В тракийската низина и в Мизия те почти липсват и само тук-там в Стара планина и Родопите са запазени отделни тракийски общности, но всички те са християнизирани и елинизирани и само дълбоко в подсъзнанието си пазят знанията за мистиката на древните си предци. Библия бесика е бил последният опит на траките да вложат своя дух, орфизма, мистиките на Сабазий и Дионисий в християнството и така да го съхранят. Същото нещо по-късно българските тумир правят с тангризма, като се опитват да го вложат в християнството. Днес в нашето българско християнство, в легендите, митовете и народното ни творчество са втъкани древните митове и знания на българите, разбира се, и на траките. В своите книги се опитвам да отгърна завесата за тези дълбоко скрити тайни. Който има очи, ще види!

14.    В поредицата си „Тангра” често говорите за тангристкия кръст, бихте ли ни го обяснили?
– Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

В пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек, но за да стане такъв, трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ съм описал какво представлява българинът.
В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Бога Небе. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към Небето. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани.

15.    Дори и след Освобождението 4-те части на тангристкия кръст не могат да се обединят в един човек, дали ще се случи някога?
– Ако сте чели внимателно книгите ми, сигурно сте разбрали, че в тях се разказва най-вече за това. Аз смятам, че съм един от хората, постигнали това

16.    Запазването ни като народ по време на турското робство е по-голям подвиг от всяка друга военна победа, как сме успели да се съхраним?
– Смятам, че днес времената са много по-трудни, отколкото по времето на турското робство. Тогава врагът е бил ясен. Днес той е сред нас, в нас. Днес ние самите сме си врагове. Тези, които избираме да ни водят, не го правят добре и не ни водят по сияйна пътека, а към пропаст.

17.    Последните години без битка, без куршуми и без явно подтистничество народът ни се топи, как да устоим?
– България като държава се превърна в антипод на самата себе си. Нашите политици са ни най-големите врагове. Около нас бушува Трета световна война, а ние дори не подозираме и не знаем за това. Тази борба не е за територия и не се води с армии, това е война за умовете и мечтите на хората. Всеки българин, който напуска родината, всеки, който иска да бъде друг, който иска да изживява „американската мечта“,  който се прави на европеец, е загубена от нас битка. Нашите политици са на страната на нашите врагове. Повече от 25 години те ни обясняват, че умните и предприемчивите напускали България, без да осъзнават, че ни наричат глупаци. Те ни смятат за такива и това си личи по всичко, което правят.
Днес България отдавна вече не е жива. Ние сме на изживяване. Българите вече не мечтаят, не виждат бъдещето си тук. Това не се свързано само със земята, ние сме унищожени като общност, като нация, нямаме гордост и национално достойнство. За съжаление в новата световна война ние бяхме първата жертва и днес всички ходят върху трупа ни, а последната ни кръв изтича на Запад или попива в черната ни земя.
Моите книги не са написани за живите, а за тези, които повечето вече смятат за мъртви. Аз се обръщам към същите тези българи, чиято кръв бавно изтича. Опитвам се да опиша не само как трябва да оцелеем, но и как да запазим честта, гордостта и достойнството си и не само да ни има като бездуховни биологически машини, а и как отново да се превърнем във Воини на Бог, как да си възвърнем мисията и светлата си душа. Това е най-сакралното ниво в моите романи. Не е достатъчно само да оцелеем, трябва да го направим по достоен начин, но и да издигнем смисъла на своето съществуване на ново, по-високо ниво.

18.    Разкажете ни за българското бойно изкуство „ДА”?
– Българите, а и въобще номадските народи, винаги са били най-добрите воини в света. Нашите народи са в основата на китайските и всички останали бойни изкуства, както и на бойните умения на западните народи. „Да“ е било не само бойно изкуство, както ние днес го разбираме, а и наука за стратегията, за това как човек трябва да живее и да се бори, как да хармонизира себе си и природата. Това умение българите наричали „Да“.
Преди много години аз създадох българското бойно изкуство Да Дао (www.dadao.org), което означава „Пътят на Да“. Опитах се да възродя българските бойни традиции, да съхраня знанието ни за бойните изкуства и да създам най-добрия боен стил.

19.    Кога са били най-тежките времена за нас, българите?
– Както вече казах, смятам, че днес за българите са най-страшните времена. Ние се намираме в началото на една битка и сме длъжни да победим и да запазим българите и България, както това са правели нашите предци. След като днес нас ни има, означава, че те са успявали, колкото и трудно да им е било. Днес ние трябва да бъдем на висотата на положението си.

20.    В поредицата „Ятаган и Меч” представяте еничарите като достойни войни, а повечето са били българи, има ли случаи, когато те са работили за освобождението на България?
– Днес ние сме прекарали знак на равенство между думата еничар и ренегат, но това правим от невежество и незнание. Нашите депутати се обиждат един друг, като се наричат еничари, но повечето от тях са просто роби. В нашата история не се говори за това, че много от еничарите, след като се пенсионирали, се връщали по родните си места и се грижели за майките и бащите си, ако имали такива, както и за своите роднини и съселяни. Днес голяма част от черквите, запазени и изградени по време на турското робство, са били подпомагани, подкрепяни и защитавани от същите тези еничари.

21.    Скоро излезе новият ви роман „Екскалибур – Мечът на Светлината“, разкажете ни за него?
– В „Артур“ историята на Авитохол продължава в Британия. Тумир и колобрите на няколко пъти прехвърлят мисията от българите на други народи. Едни от тези народи са келтският и английският. В последно време на Британските острови се откриват все по-нови и нови артефакти. Вече е почти сигурно, че Артур е живял в V век, че не е бил саксонец, норман или брит (келт), а е бил сармат. Така някога са наричали българите. Освен това в основата на Адриановия вал (древния град Калмен) бяха открити знаци на Тангра и надпис: „Тенгрийците бяха тук”. Знае се, че българи са живели в град Дева, Камулодунум (Камелот). Има подозрения, че рицарството в Западна Европа и Англия, кръглата маса, мисията с Граала са внесени от българи. В „Артур“ разкривам връзките между историята на българите и западните народи и искам да покажа колко повлияна е тяхната история от номадските племена.

22.    Изгубили ли сме безвъзвратно силата и достойнството на нашите предци?
– Щастлив съм, че книгите ми се четат от все повече хора, което означава, че те са будни и осъзнати и българският дух все още е жив. Вярвам в сила на нашия народ да се въздигне от пепелта и отново да възродим България!

Интервюто взел: Стефан Русев, гр. Варна
http://patuvashtochitalishte.bg/tokoraz_isto/

„Тангра“, освен исторически роман, е и Книга на Пътя

„– Г-н Токораз Исто, сагата „Тангра” е най-голямата книга, която съм виждал, може ли да ми кажете колко години я писахте?

– Писах тази история точно пет години и двадесет и седем дни. Тя отне пет години от живота ми. Пет години живях с героите, страдах с тях, биех се, оцелявах, слушах и изричах мислите им, вървях рамо до рамо с тях в изтощителни бойни походи и пътешествия. Пет години страдах с българите, борих се за всеки един от тях, самоотвержено се раздавах, за да създадем отново България, да възродим нашия народ. Това се случваше не само в книгата, но и в настоящето. Днешна България е смъртно ранена и скоро няма да я има, тя се намира в ситуацията, описана в книгата. Докато пишех за онази България и тогавашните българи, възраждах не само тях, но и днешна България. Пишейки, водех своята борба. Аз бях Авитохол, воювах, създавах и възраждах България, освен воин и багатур, бях и тумир и записвах историята на българите.

„Тангра” е най-голямата сага и роман, издаван досега в света, тя трябва да се разглежда заедно с поредицата „Артур“, която е неотменна част от нея. Освен това е най-голямата книга за българската история, най-голямата книга за Атила.

– Все пак от колко книги се състои поредицата? Защо я написахте толкова дълга?

– Поредицата „Тангра“ се състои от 13 тома и повече от 8 000 страници. Българският народ е древен и велик и историята ни може да бъде описана достойно само в едно толкова значимо съчинение. Много пъти са ме питали защо книгите ми са толкова големи, не можах ли да опиша всичко това в една книга или в по-малко страници.

Поредицата е толкова дълга, защото разказаната в нея история е значима и важна, това е историята на целия ни народ. Героите, описани в нея, са велики хора и личности, не е редно да бъдат окастрени и описани в някакво книжле. Те имат нужда да живеят, да се разгърнат, да дишат волно. Ако сте чели „Тангра“, знаете, че няма как всичко описано в нея да бъде сбутано в една книга, претупано или осакатено. Ако се направи това, книгата няма да бъде същата, историята ще е различна, аз няма да съм Токораз Исто, а и едва ли ще има хора, които ще я прочетат.

Аз пиша за хората, които обичат да четат много и имат концентрация и търпение да го правят. Обичам истинските, големите, значимите истории. За съжаление днес големите хора, а и учениците не четат достатъчно. Дори в училище все по-малко четат оригиналните романи, които изучават, и все повече четат съкратените, преразказани и адаптирани книги (учебни помагала). Когато ги попитам как може да четат тези „парцали“, те ми отговарят, че нямат време за истинските книги. Да, но преразказаният роман е претоплена и развалена манджа, той е нищо. Това е все едно вместо филм да гледаш снимки. Тези съкратени романи са мъртви, те нямат душа. Това е надгробният камък на романа. И добре, като нямат време да четат, с какво запълват толкова ценното си спестено време? Осмислят ли го повече от четенето на един добър роман, на една стойностна книга? Аз не знам нещо по-стойностно, с което можеш да замениш четенето. Не! Те просто го разпиляват. Пестят от четене, за да прахосат времето си за глупости.

Повечето млади хора въобще не четат, дори когато са задължени, а какво остава да имат изграден навик да четат за удоволствие в свободното си време.

„Тангра”, освен исторически роман, е и Книга на Пътя, а както всеки Път, така и духовният се нуждае от време, за да бъдат изминати определени стъпки. В книгата описах стъпките, които един човек изминава, за да стане воин и от дете да се превърне в просветен човек.

Книгите, които пиша, са толкова дълги, защото днес „матрицата” и ежедневието са много агресивни, те ни преследват навсякъде, владеят улицата, влизат в нашия дом, остават ни без лично пространство, нахлуват в главите ни, обсебват мислите ни. Със своите книги се опитвам да дам възможност на всеки читател, поне докато чете, да си отвоюва лична територия. Опитвам се да осигуря повече време и по-широка територия за всеки читател, решил да остане насаме с мислите си, да отдели време за себе си, за себепознанието си. Голямата, задълбочена книга осигурява повече такова време, от което всеки човек на Пътя се нуждае.“

из интервю с писателя Токораз Исто

Книгите на Токораз Исто можете да поръчате с отстъпка от нашия сайт: www.orendabooks.com

Лъкът на българите беше произведение на изкуството и се правеше веднъж в живота

„Слънцето бе тръгнало към своя заник. След като купиха малко храна, Авитохол и спътниците му напуснаха крепостните стени на града и се отправиха към горичката, в която ги чакаха жените-воини. Тази нощ Авитохол се опитваше да си спомни всичко за приготвянето на българския лък. Един български лък се правеше най-малко за половин година. Това беше така, защото всяка част се изпипваше до съвършенство. Лъкът на българите беше произведение на изкуството и се правеше веднъж в живота. Понякога лъковете се предаваха на следващите поколения. Авитохол знаеше силата на българския лък. Нямаше друг лък с толкова силен удар. Сега, със знанието на опитен майстор, той учеше феите как се прави този лък. Жените разчитаха много на това оръжие и предимството, което то щеше да им даде, но Авитохол предаваше знанието не заради тях, а заради България и себе си. Феите бяха подчинени на Нимуе, а тя беше българка. Макар германки, те щяха да служат на каузата на България.

До полунощ Авитохол и всички феи бяха направили лъка и го сложиха да съхне върху догарящия огън.

– Трябва ми тетива? – каза Авитохол.

– От какво трябва да е направена? – попитаха жените.

– От степна антилопа – отвърна българинът.

– Тук няма степни антилопи, но има сърни и елени.

Жените му дадоха от своите тетива, които бяха изработени от сушени сухожилия на сърни. Така Авитохол – Синът на сърната, имаше лък с тетива от сърна.

До сутринта лъкът бе сглобен и готов да бъде използван. Разбира се, трябваха му още няколко дни, за да стане още по-здрав, но и днес тетивата можеше да бъде натегната. Авитохол обаче не направи това. Той взе лъка със себе си в разгънат вид. Освен това феите му дадоха няколко от своите дълги и изящни стрели. Авитохол избра най-силните и груби от тях. Българският лък стреляше с по-къси и дебели стрели. Той подряза десетина стрели и ги скъси.

Тази нощ българинът не спа. На сутринта вече бе въоръжен с лък. Сега оставаше само да натегне тетивата и беше готов да стреля. Лъкът бе наистина много добър. „Синът на сърната” беше сигурен, че Тангра му бе помогнал да направи това оръжие. Богът на българите бе направлявал неговата десница и го бе предпазвал от грешки…“

откъс от многотомната история „Тангра“

В България със столетия е изграждана погрешна представа за славяните

„– Тор или на немски Донар е бог великан. Исландците го наричат Бор. Той е бог на гръмотевицата, това означава името му. Той е надарен с огромна сила. Освен на гърма, той е бог и на плодородието. Основната му задача е да пази боговете и хората от великани и страшни чудовища. Римляните наричали Донар Херкулес. В Германия на него е посветен същият ден от седмицата, който в Рим е посветен на Юпитер. Той така и се нарича: Donnerstag.

Тор е наричан още Веор, Вингир и Хлорид в другите народи. Той е от рода на асите. При всички народи, които го почитат, е слаган на второ място след Один. Някои твърдят, че е син на Один, а негова майка е Йорд, което означава просто земя. Други народи смятат, че негова майка е Хлодюн или Фергюн, което е близко до Перкунас или Перун. Перун е богът на славяните.

– Кои са славяните? – попита Авитохол. Той беше чувал името на това племе, но не знаеше нищо за тях.

– Славяните са племе близко до германците и датчаните. Тяхната религия е много сходна с немската. Те са северен народ. Техният върховен бог обаче не е Один, а Перун, който е много подобен на немския Донар и скандинавския Тор. Те са войнолюбиво племе, което събира все по-голяма мощ. Някой ден то ще окаже голямо влияние на Европа.

(Славяните са северен народ, езическата им вяра е много близка до келтската, немската и скандинавска. Те съвсем не са били миролюбиви и беззащитни, както са описани от ромейските летописци и ни е внушавано в българската история. Славяните са много близки до представата за викингите. Те били войнолюбиви, силни, храбри и добри воини. Инвазията им не била мирна и не били като море, а като бушуващ океан. В България със столетия е изграждана погрешна представа за това племе. Византийците ги описват като миролюбиви, за да оправдаят липсата на битки срещу тях. Всъщност ромеите пропускат славяните като конфедератен народ, за да могат да спрат народите от Великото преселение. Византийците предпочели народ, подобен на готите, склонен към приемане на християнството, пред номадските степни народи. Те искали да изправят славяните срещу номадите. Въпреки това има сведения за големи офанзиви на славяните на Балканския полуостров, например обсадата на Солун.

Славяните заселват територията на днешна Гърция и стигат до Пелопонес. Мощна славянска група остава да живее в региона на Солун. Българите не се смесват със славяните. Днес във вените на гърците има повече славянска кръв, отколкото в българите. Със сигурност се знае, че българите са били подозрителни към славяните, които са се ромеизирали и голяма част от тях са приели християнството. Знае се, че Крум за последен път извършва преселване на големи маси славяни, което ще рече, че българи и славяни до този момент не са били слети, както ни внушаваха доскоро от учебниците по история. Отношенията на първите български кане в Дунавска България към славяните са били по-скоро дипломатични, дистанцирани, внимателни и подозрителни, отколкото добри. За сливане на двата народа и дума не може да става. За това няма никакви сведения.

Днес славянската група народи е най-голямата в Европа. Мнозина смятат Русия за най-голямата славянска страна. Всъщност руската нация е претопила в себе си много народи и племена. В нея участват и много средноазиатски народи и древни племена.

Българи и руси може да са братски народи, но не точно по славянска линия, която е странична и за двата народа. Със сигурност се знае, че руските князе възприемали славяните като чужди. В някои народи славяните били наричани нормани. Техни потомци и до днес живеят във Франция (Нормандия) и Англия, където нормани, сакси и келти са участвали във формиране на английската нация.)

Тор е бог на ковачите и има рижа брада и огромен тежък боен чук, който се нарича Мелнир. Той има една дъщеря Труд и двама синове: Магни (Смел) и Моди (Сила). Тор има също свое небесно жилище „Тредхайм“ и малки дребни помощници.“

откъс от поредицата „Тангра“