Tag Archives: българи

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7529 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

2 коментара

Filed under История, Книги

Кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

„–  Атей, искам да поговоря с някого и понеже ти си единственият българин тук, трябва да попитам теб – каза Курт, като не спираше да се диви на могъщите каменни стени. – Не мога да разбера нещо. Аз познавам българите от степта, които живеят в юрти и са номади. Израснах в Ази Улаг, доскоро мислех, че българите живеят в юрти, както повечето номади, авари, тюрки и всички останали. Алдион обаче ми каза, че ние сме били първият народ, който построил градове върху лицето на земята, че ние сме същите онези самари или шумери, които не само създали първите градове, но и дали началото на цивилизацията, открили колелото, ножицата и още много други неща, които днес ползва цялото човечество. Атей, не мога да разбера кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

–  Всъщност, владетелю, този разговор трябваше да го водите с Алдион или Врен. Те трябваше да ви го обяснят. Аз обаче мога да повторя думите на Алдион, тъй като никога не съм се отделял от него и имах възможност да слушам всичко, което е разказвал. Според Алдион ние, българите, наистина сме онези самари, които поставили началото на цивилизования свят, построили първите големи градове и измислили писмеността и всичко това, което изброихте. Нашият бог ни натоварил с мисията да разпръснем Светлина на света и на всеки народ трябвало да дадем различни знания. Така, докато сме изминавали нашите Седем свещени стъпки по лицето на земята, ние сме били различни. Ние живеем в юрти, но някога сме строили и живели в големи каменни градове. Знам, че вашият въпрос е свързан с това, което Зиевил ви каза, че този град е построен от българи. Това е вярно. Хумар не е нито първият, нито най-големият град изграден от българите.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Човек без морал, повърхностен, не може да бъде велик воин

„– Курт, в последно време забелязвам, че с все по-голямо желание идваш да те уча. Виждам, че се справяш много добре, но искам да знаеш, че това да въртиш меча е само една част от бойното умение. Зад оръжието винаги стои воинът. Знам, че си малък още, но за истинското знание никога не е рано и думите, разкриващи го, трябва да се изговарят непрекъснато. Ако не се прави постоянно, постепенно с времето остава само физическото, полузнанието, полуистината, лъжата. Физическото е само една малка част от бойното умение, това как ще въртиш меча не зависи само от това колко е силна ръката ти, колко и какви техники знаеш, колко си бърз, издръжлив или точен. Много по-важно е какъв е духът на воина, колко е морален, какви са устоите му.

Човек без морал, повърхностен, не може да бъде велик воин. Великият воин води непрекъсната вътрешна борба, която обикновено изгражда и стоманизира неговия дух. Колкото по-голяма е борбата, която воинът води в себе си, толкова по-велик е.

Когато бях дете ни учеха, че трябва да живеем така, че никога да не се посрамим пред семейството и да хвърлим кал върху чистите и сияйни лица на нашите предци.

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Ужасът не е в мрака, а в главата на човека…

„Неговите учители го бяха учили: „Страхът не съществува в света, той не е реален. Няма страх за всички, както има земя, камъни или вода за всички. Страхът е само в твоята глава. Това, което те кара да трепериш и да се боиш, за друг човек е нищо. Хората в града често се страхуват от тъмнината, а ние я обожаваме, тя ни помага да се скрием, да се промъкнем по-близо и незабелязано до животното. За нас мракът е приятел и помощник, а за тях е враг, нещо непознато. Те се боят от тъмнината, ние я прегръщаме и се стопяваме в нея. Някои хора се боят от змии, други ги обожават, някои се страхуват от кучета, за други те са техните най-добри другари и се отнасят с тях все едно са хора. Страхът най-често се появява, когато нещо не го познаваме и не искаме да го приемем. Той винаги е преувеличен. Хората, които се боят от мрака, всъщност не се страхуват от тъмното, тъмнината те населяват с всички същества от своето въображение, които реално не съществуват, но те ги дорисуват, възпаленият им от страх ум ги доизмисля, след това ги умножава, увеличава до неузнаваемост и ги превръща в ужас. Но ужасът не е в мрака, а в главата на човека.

 

книгата „Кубрат“, поредица исторически романи „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Нашите учители бяха хора на честта…

Нашите учители ни учеха, че за да оцеляваме, за да побеждаваме, трябва да сме духовно будни, да имаме амбиции. Човекът без амбиции е скопен, той не може да мечтае, а когато мечтите ти са ограничени, никога няма да можеш да се надскочиш и ще си останеш обикновен, ограничен човек. Мечтите са като дрехите и обувките и когато те са малки, никога не се чувстваш удобно и винаги си недоволен.

Мечтаещият човек, човекът с амбиции винаги е неудовлетворен, защото го чака път и има много неща за постигане. Много е трудно да си близо до човек с амбиции, защото той е като бясно препускащ жребец и за да си с него, не трябва да изоставаш.

Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че когато един воин има амбиции и животът е преграда пред него, трябва да се лишим от живота, но амбицията, духът са нещо, което е по-силно от плътта, те ще продължат да живеят и след като нас ни няма. По-важно е да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.“ – откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята…

„…Дробовете му конвулсивно се изпълниха с въздух. „Жив съм! Жив!” – тази мисъл като светкавица освети помрачения му доскоро разсъдък. Дълбокото вдишване накара дробовете му да колабират. Въпреки че беше почти припаднал, успя да се задържи над водата. След малко започна да се ориентира и бавно заплува към стесняващото се корито на водопада. Още от дете той знаеше, че плуването във водопад е много по-трудно от плуване в каквато и да е друга вода, но сега го изпита на живо. Докосването на босите му ходила до облите, хлъзгави, зеленясали камъни му се стори успокояващо. Все пак побърза да излезе, защото все още помнеше чудовищата и хидрите, които бе усетил там долу, в мрачните недра на бездната.

Едва когато излезе от водата, почувства тялото си тежко и разбра, че е уморен до смърт. Едва намери сили да се просне върху камъните. Лежеше, а дишането му бе плитко и учестено. Беше толкова уморен, че забрави за всичко останало. Сега вече знаеше защо селяните от околните села наричат това зловещо място „Дяволското пръскало”.

Стресна го силен гърмеж. Нещо удари в камъка до него. В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята. Спомни си, че беше скочил във водопада, защото го преследваха. Явно преследвачите му имаха пищови и пушки и щяха да ги използват срещу него. Осъзна, че така, проснат на камъните, представлява идеална мишена за тях. Още миг ако останеше така, щеше да стане жертва на куршум. Не знаеше как го виждат отгоре. Само преди малко той не бе успял да види нищо от разбиващата се на ситни капчици вода. Може би стреляха напосоки или той бе излязъл извън „облака”. Дори не се опита да види откъде идват изстрелите. Подскочи и побягна. Сега можеше да го спаси само бързината. Тичането по облите, мокри и хлъзгави камъни не беше никак лесно. Бързаше, но в същото време внимаваше да не се подхлъзне. Въпреки че бяха обли, камъните набиваха табаните му. Искрено съжали, че при изплуването цървулите се бяха изхлузили от краката му. Чувстваше се като че ли бяга по поле осеяно с тръни.

Следващият изстрел го накара да се приведе и още по-бързо да побегне. Огледа се за храсти, в които да се шмугне, а и да облекчи наранените си боси крака, но видя, че се намира в капан. Отвсякъде бе обграден от високи отвесни скали, а той беше „като на тепсия”. Едва сега разбра в каква ситуация бе попаднал. Започна да бяга още по-бързо, приведен криволичеше наляво-надясно. Трябваше по най-бързия начин да излезе от обсега на преследвачите си.

Може би бързата реакция му помогна да се спаси от следващите изстрели, които изсвистяха покрай него. Те удряха камъните и водата, като вдигаха струйки и облачета прах. Докато бягаше, осъзна, че потерята може да се движи по скалите над него и да стреля, а той беше като мишка затворена в капан.
Трябваше да бяга по-бързо. Толкова бързо, че да изпревари свистящите около него куршуми. От тичането краката му се разраняваха все повече и повече. Всяка следваща крачка бе по-мъчителна от предишната. Това бе надпревара със смъртта. Трябваше да тича! Може би тичаше към своята гибел. Осъзна, че там, където скатовете се спускат към реката, е мястото, където преследвачите му също ще се спуснат и могат да го пресрещнат. Там щяха да се пресекат пътищата им. Трябваше да търси друг изход, защото бе закъснял. Не можеше да определи колко време се бе забавил със скока си във водата. Беше загубил представа за времето. Имаше чувството, че бе стоял под водата цяла вечност, но знаеше, че едва ли е така, иначе отдавна щеше да е заловен. Може би преследвачите го бяха изпреварили и вече се бяха спуснали в коритото на реката, пресрещайки го, а сега той тичаше право към тях. Не беше сигурен, че зад гърба му също няма врагове. Може би все някой от тях бе последвал примера му и бе събрал кураж да скочи във водопада. Съвсем скоро отхвърли тази мисъл. „Едва ли има други толкова луди като мен!” – помисли си той, докато тичаше. Тялото му беше младо и леко, но краката му бяха в окаяно състояние. От известно време вече не си правеше усилие да се привежда, беше се изправил и тичаше без да криволичи. Вече не чуваше изстрели зад гърба си и това донякъде го успокои. Мисълта, че може би ги е изпреварил, го радваше искрено, а фактът, че вече не стреляха по него можеше да означава само това. „Нима наистина имам шанс да се спася?” – питаше се той…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава

„– Ако искаш тези пратеници да идват тук, не само за да ти се подмажат, да те успокоят и да ти хвърлят прах в очите, трябва да създадеш империя от нов вид. За да имаш държава, в която всички искат да живеят, трябва да дадеш свобода на хората. Нека всеки почувства вътрешната си енергия свободно. Трябва да осигуриш защита на всеки човек и на неговия род и семейство. Добрата държава е тази, в която всеки се чувства значим, неговият живот има стойност, уважаван е и има чест и достойнство.

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава. Данъците в нея трябва да са ниски, почти символични. Така правеха българите. Затова навсякъде, където те живееха, създаваха империи, защото всички народи около тях усещаха тяхната духовност и искаха да живеят под десницата на кана ювиги.

Хуните приобщават народите със сила. Трябва да направиш така, че всички доброволно да искат да се присъединят към твоята държава.

След като се погрижиш за телата на хората, трябва да обърнеш внимание и на техните души. Нека нашата империя бъде от осъзнати хора, воини на духа, от личности. Те трябва да създадат просветен народ. В тази империя не бива да има религия, а да властва личното духовно учение. Народът трябва да е обърнат към себе си и да следва своя Път, да изследва Бог, а не да го следва.

Какъв е смисълът да се създава нова империя, ако тя не е от нов тип? Всички стари империи умират. Каква е разликата дали над света ще властват персите, египтяните, асирийците или римляните? Дали са готите, хуните или българите? Има смисъл да създаваш империя само ако тя е нещо ново. Само тогава можеш да разчиташ тази империя да има участ, различна от тази на останалите империи.“

www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Книги