Tag Archives: българи

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7529 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

2 коментара

Filed under История, Книги

Кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

„–  Атей, искам да поговоря с някого и понеже ти си единственият българин тук, трябва да попитам теб – каза Курт, като не спираше да се диви на могъщите каменни стени. – Не мога да разбера нещо. Аз познавам българите от степта, които живеят в юрти и са номади. Израснах в Ази Улаг, доскоро мислех, че българите живеят в юрти, както повечето номади, авари, тюрки и всички останали. Алдион обаче ми каза, че ние сме били първият народ, който построил градове върху лицето на земята, че ние сме същите онези самари или шумери, които не само създали първите градове, но и дали началото на цивилизацията, открили колелото, ножицата и още много други неща, които днес ползва цялото човечество. Атей, не мога да разбера кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

–  Всъщност, владетелю, този разговор трябваше да го водите с Алдион или Врен. Те трябваше да ви го обяснят. Аз обаче мога да повторя думите на Алдион, тъй като никога не съм се отделял от него и имах възможност да слушам всичко, което е разказвал. Според Алдион ние, българите, наистина сме онези самари, които поставили началото на цивилизования свят, построили първите големи градове и измислили писмеността и всичко това, което изброихте. Нашият бог ни натоварил с мисията да разпръснем Светлина на света и на всеки народ трябвало да дадем различни знания. Така, докато сме изминавали нашите Седем свещени стъпки по лицето на земята, ние сме били различни. Ние живеем в юрти, но някога сме строили и живели в големи каменни градове. Знам, че вашият въпрос е свързан с това, което Зиевил ви каза, че този град е построен от българи. Това е вярно. Хумар не е нито първият, нито най-големият град изграден от българите.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Човек без морал, повърхностен, не може да бъде велик воин

„– Курт, в последно време забелязвам, че с все по-голямо желание идваш да те уча. Виждам, че се справяш много добре, но искам да знаеш, че това да въртиш меча е само една част от бойното умение. Зад оръжието винаги стои воинът. Знам, че си малък още, но за истинското знание никога не е рано и думите, разкриващи го, трябва да се изговарят непрекъснато. Ако не се прави постоянно, постепенно с времето остава само физическото, полузнанието, полуистината, лъжата. Физическото е само една малка част от бойното умение, това как ще въртиш меча не зависи само от това колко е силна ръката ти, колко и какви техники знаеш, колко си бърз, издръжлив или точен. Много по-важно е какъв е духът на воина, колко е морален, какви са устоите му.

Човек без морал, повърхностен, не може да бъде велик воин. Великият воин води непрекъсната вътрешна борба, която обикновено изгражда и стоманизира неговия дух. Колкото по-голяма е борбата, която воинът води в себе си, толкова по-велик е.

Когато бях дете ни учеха, че трябва да живеем така, че никога да не се посрамим пред семейството и да хвърлим кал върху чистите и сияйни лица на нашите предци.

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Ужасът не е в мрака, а в главата на човека…

„Неговите учители го бяха учили: „Страхът не съществува в света, той не е реален. Няма страх за всички, както има земя, камъни или вода за всички. Страхът е само в твоята глава. Това, което те кара да трепериш и да се боиш, за друг човек е нищо. Хората в града често се страхуват от тъмнината, а ние я обожаваме, тя ни помага да се скрием, да се промъкнем по-близо и незабелязано до животното. За нас мракът е приятел и помощник, а за тях е враг, нещо непознато. Те се боят от тъмнината, ние я прегръщаме и се стопяваме в нея. Някои хора се боят от змии, други ги обожават, някои се страхуват от кучета, за други те са техните най-добри другари и се отнасят с тях все едно са хора. Страхът най-често се появява, когато нещо не го познаваме и не искаме да го приемем. Той винаги е преувеличен. Хората, които се боят от мрака, всъщност не се страхуват от тъмното, тъмнината те населяват с всички същества от своето въображение, които реално не съществуват, но те ги дорисуват, възпаленият им от страх ум ги доизмисля, след това ги умножава, увеличава до неузнаваемост и ги превръща в ужас. Но ужасът не е в мрака, а в главата на човека.

 

книгата „Кубрат“, поредица исторически романи „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Нашите учители бяха хора на честта…

Нашите учители ни учеха, че за да оцеляваме, за да побеждаваме, трябва да сме духовно будни, да имаме амбиции. Човекът без амбиции е скопен, той не може да мечтае, а когато мечтите ти са ограничени, никога няма да можеш да се надскочиш и ще си останеш обикновен, ограничен човек. Мечтите са като дрехите и обувките и когато те са малки, никога не се чувстваш удобно и винаги си недоволен.

Мечтаещият човек, човекът с амбиции винаги е неудовлетворен, защото го чака път и има много неща за постигане. Много е трудно да си близо до човек с амбиции, защото той е като бясно препускащ жребец и за да си с него, не трябва да изоставаш.

Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че когато един воин има амбиции и животът е преграда пред него, трябва да се лишим от живота, но амбицията, духът са нещо, което е по-силно от плътта, те ще продължат да живеят и след като нас ни няма. По-важно е да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.“ – откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята…

„…Дробовете му конвулсивно се изпълниха с въздух. „Жив съм! Жив!” – тази мисъл като светкавица освети помрачения му доскоро разсъдък. Дълбокото вдишване накара дробовете му да колабират. Въпреки че беше почти припаднал, успя да се задържи над водата. След малко започна да се ориентира и бавно заплува към стесняващото се корито на водопада. Още от дете той знаеше, че плуването във водопад е много по-трудно от плуване в каквато и да е друга вода, но сега го изпита на живо. Докосването на босите му ходила до облите, хлъзгави, зеленясали камъни му се стори успокояващо. Все пак побърза да излезе, защото все още помнеше чудовищата и хидрите, които бе усетил там долу, в мрачните недра на бездната.

Едва когато излезе от водата, почувства тялото си тежко и разбра, че е уморен до смърт. Едва намери сили да се просне върху камъните. Лежеше, а дишането му бе плитко и учестено. Беше толкова уморен, че забрави за всичко останало. Сега вече знаеше защо селяните от околните села наричат това зловещо място „Дяволското пръскало”.

Стресна го силен гърмеж. Нещо удари в камъка до него. В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята. Спомни си, че беше скочил във водопада, защото го преследваха. Явно преследвачите му имаха пищови и пушки и щяха да ги използват срещу него. Осъзна, че така, проснат на камъните, представлява идеална мишена за тях. Още миг ако останеше така, щеше да стане жертва на куршум. Не знаеше как го виждат отгоре. Само преди малко той не бе успял да види нищо от разбиващата се на ситни капчици вода. Може би стреляха напосоки или той бе излязъл извън „облака”. Дори не се опита да види откъде идват изстрелите. Подскочи и побягна. Сега можеше да го спаси само бързината. Тичането по облите, мокри и хлъзгави камъни не беше никак лесно. Бързаше, но в същото време внимаваше да не се подхлъзне. Въпреки че бяха обли, камъните набиваха табаните му. Искрено съжали, че при изплуването цървулите се бяха изхлузили от краката му. Чувстваше се като че ли бяга по поле осеяно с тръни.

Следващият изстрел го накара да се приведе и още по-бързо да побегне. Огледа се за храсти, в които да се шмугне, а и да облекчи наранените си боси крака, но видя, че се намира в капан. Отвсякъде бе обграден от високи отвесни скали, а той беше „като на тепсия”. Едва сега разбра в каква ситуация бе попаднал. Започна да бяга още по-бързо, приведен криволичеше наляво-надясно. Трябваше по най-бързия начин да излезе от обсега на преследвачите си.

Може би бързата реакция му помогна да се спаси от следващите изстрели, които изсвистяха покрай него. Те удряха камъните и водата, като вдигаха струйки и облачета прах. Докато бягаше, осъзна, че потерята може да се движи по скалите над него и да стреля, а той беше като мишка затворена в капан.
Трябваше да бяга по-бързо. Толкова бързо, че да изпревари свистящите около него куршуми. От тичането краката му се разраняваха все повече и повече. Всяка следваща крачка бе по-мъчителна от предишната. Това бе надпревара със смъртта. Трябваше да тича! Може би тичаше към своята гибел. Осъзна, че там, където скатовете се спускат към реката, е мястото, където преследвачите му също ще се спуснат и могат да го пресрещнат. Там щяха да се пресекат пътищата им. Трябваше да търси друг изход, защото бе закъснял. Не можеше да определи колко време се бе забавил със скока си във водата. Беше загубил представа за времето. Имаше чувството, че бе стоял под водата цяла вечност, но знаеше, че едва ли е така, иначе отдавна щеше да е заловен. Може би преследвачите го бяха изпреварили и вече се бяха спуснали в коритото на реката, пресрещайки го, а сега той тичаше право към тях. Не беше сигурен, че зад гърба му също няма врагове. Може би все някой от тях бе последвал примера му и бе събрал кураж да скочи във водопада. Съвсем скоро отхвърли тази мисъл. „Едва ли има други толкова луди като мен!” – помисли си той, докато тичаше. Тялото му беше младо и леко, но краката му бяха в окаяно състояние. От известно време вече не си правеше усилие да се привежда, беше се изправил и тичаше без да криволичи. Вече не чуваше изстрели зад гърба си и това донякъде го успокои. Мисълта, че може би ги е изпреварил, го радваше искрено, а фактът, че вече не стреляха по него можеше да означава само това. „Нима наистина имам шанс да се спася?” – питаше се той…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава

„– Ако искаш тези пратеници да идват тук, не само за да ти се подмажат, да те успокоят и да ти хвърлят прах в очите, трябва да създадеш империя от нов вид. За да имаш държава, в която всички искат да живеят, трябва да дадеш свобода на хората. Нека всеки почувства вътрешната си енергия свободно. Трябва да осигуриш защита на всеки човек и на неговия род и семейство. Добрата държава е тази, в която всеки се чувства значим, неговият живот има стойност, уважаван е и има чест и достойнство.

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава. Данъците в нея трябва да са ниски, почти символични. Така правеха българите. Затова навсякъде, където те живееха, създаваха империи, защото всички народи около тях усещаха тяхната духовност и искаха да живеят под десницата на кана ювиги.

Хуните приобщават народите със сила. Трябва да направиш така, че всички доброволно да искат да се присъединят към твоята държава.

След като се погрижиш за телата на хората, трябва да обърнеш внимание и на техните души. Нека нашата империя бъде от осъзнати хора, воини на духа, от личности. Те трябва да създадат просветен народ. В тази империя не бива да има религия, а да властва личното духовно учение. Народът трябва да е обърнат към себе си и да следва своя Път, да изследва Бог, а не да го следва.

Какъв е смисълът да се създава нова империя, ако тя не е от нов тип? Всички стари империи умират. Каква е разликата дали над света ще властват персите, египтяните, асирийците или римляните? Дали са готите, хуните или българите? Има смисъл да създаваш империя само ако тя е нещо ново. Само тогава можеш да разчиташ тази империя да има участ, различна от тази на останалите империи.“

www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Орендата е вашата сила, която получавате директно от Бог

 

„– Вие, българите смятате, че сте изпратени от Тангра на земята, но не както евреите, за да носят материалната част от познанието за Бог. Вие твърдите, че сте тук, за да носите духовната част от познанието за Бог. Евреите вярват, че Бог говорил с тях и когато Мойсей отишъл на среща с Бог, му били продиктувани божиите слова, които той изсякъл върху каменни плочи. После Бог научил евреите как да построят хранилище за скрижалите – кивота. Научил ги точно на кое място да построят Храма и с най-малки подробности как да го издигнат.

На вас, българите, Бог не вие е дал материални доказателства за съществуването си, а само духовни. Вие смятате, че той ви изпраща орендата си. Орендата е вашата сила, която получавате директно от Бог. Тази оренда е като мощен сноп, който не се намира само в този свят, а пронизва времето и световете. Според вас вие сте изпратени от Бог, за да предавате на света познанието за орендата. Орендата е по-трудно доловима от словото и книгата. Тя е чувство за вътрешна сила. Тя държи вашите владетели на престола и дава сили на всички българи. На пръв поглед тя изглежда много по-лесна за постигане, но всъщност е много по-трудна за осъзнаване, натрупване, управление и контрол. Това, което вие наричате оренда, евреите и християните наричат Свети Дух. Ако евреите носят материалното знание за волята на Бог, българите носят духовното. Това е вашата мисия!

Ето защо евреите са развили толкова много своята писмена култура и са създали свещените писмена – Тората, върху която днес стъпват християните. Вие трябва да развиете духа. Вие не можете да се придържате към една земя и сте обречени да бъдете вечни номади. Дори да спрете на едно място, скоро пак ще тръгнете на път. Обречени сте да бъдете номади в духовен план. Народът ви никога няма да спре и няма да се чувствате удовлетворени. Всички народи ще черпят с пълни шепи от вашата оренда и никой няма да си признае, че е вършил това. Вашата мисия е да пръскате Светлина сред народите, да помагате, да създавате, да свеждате орендата и всички да я ползват, като за вас ще остава твърде малко от това и няма да изпитате никакво удовлетворение. Дори след хилядолетия сред вас да се родят хора, които да се опитват да уловят и опишат орендата, идеята за българите, те ще останат непризнати и колкото и да се опитват, няма да могат на направят нищо повече от това да свеждат идеите, които други да използват и доразвиват и да пръскат Светлина.“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Българите винаги са били народ със сложни възгледи

„Едно от нещата, които християнството е наложило първо, е смяна на имената. Съществува непрекъсната борба между религиите и националното самосъзнание. Промяната на имената е първото обезличаване на народите, което световните религии налагали. Те винаги са се опитвали да се поставят по-високо от народите и да ги обезличат.

Нашият народ също е пострадал от религиите. Днес това, че християнството е било полезно за народа ни, че ни е помогнало да се спасим, съхраним и запазим, се повтаря като мантра от някои хора, които не осъзнават какво говорят. Първото обезглавяване, скопяване и обезличаване на народа ни е започнато от Борис и е продължено от сина му Симеон. Това е първият опит за религиозен геноцид срещу българите. От онзи момент ние вече не сме себе си и не можем да си намерим място. Хармонията, силата, спокойствието и дълбочината на народа ни е загубена, както изглежда днес, безвъзвратно. Това е началото на края за нас. Българите обаче са корав народ и досега религията не е успяла да ни прекърши и обезличи. Цялата тази борба и всичко, което се е случвало и последствията от него, това, което се случва и до днес, ще опиша в своята книга „Покръстването”. В своите книги се опитвам да разкажа за тумир, да разкрия дълбочината на нашата история, да осветля дълбоките връзки най-вече в духовната история на света.

Друго нещо, от което народът ни е пострадал от религии, е това, че днес ние възприемаме за българи само тези от нас, които са християни. Това е така, въпреки че днес българите мюсюлмани и в Татарстан и Башкортистан от така наречената Сребърна България, някога водена от Котраг, както и останали в Чечения и Дагестан, някога наречени Черна България, водени от Бат Баян, както и тези останали в степите на Русия и Украйна, някога водени от Айяр (Авар), са по-многобройни от българите християни. Днес обаче ние сме разделени. Ислямът и християнството са ни променили и разделили. Днес ние, наследниците на тези, които някога са носили в себе си кръвта на седемте свещени, богоизбрани рода, не се познаваме. Ние не възприемаме за свои дори нашите братя помаци, към които се отнасяме с подозрение. Да не говорим за отношението към еничарите, много от които никога не преставали да се чувстват българи и дори оставали скрити християни. Днес тези, които търсят опора на народа ни в християнството, не разбират, че това е бягство и там няма как да се открие нашата идентичност. Наистина, когато сме съществували в сунитски халифат (Османската империя) и отвсякъде сме били заобиколени от ислям, вярата е било възможно да ни пази, но днес християнството отново е наш враг и се опитва да ни обезличи. Нашата история е изпълнена с примери, в които вярата е късала живо месо от народа ни. Тези от нас, които казват, че християнството е било полезно за народа ни, не осъзнават, че вярата и религията са най-нисшата проява на духа, които разделят, а не обединяват и въздигат. Такива разглеждат света черно-бял и според тях тяхната истина е валидна за всички. Знам, че идеите ми са непопулярни и трудни за разбиране и е много по-лесно да развяваме знамена, да лепим афиши, да заклеймяваме. Колкото по-близо до реалността обаче са нашите възгледи, колкото по-малко повлияни от пропаганда и самозаблуди са, толкова повече ни приближават до истината. Българите винаги са били народ със сложни възгледи, който е съумявал да наложи своята дълбока гледна точка и да изисква от народите да бъдат на ниво. Аз искам днес тези от нас, които могат да го направят, да се опитат да бъдат наследници на тумир и колобър. Чрез книгите си се опитвам да събудя точно този дух, да го съхраня и запазя, да го предам на нашите деца и наследници.“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История

Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин не смеел да замръкне в дебрите на планината

„– Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били твърдина на православната вяра и българщината.

– И не е имало турци?

– Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мехмед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измислили легендата за Демир ага – покорителят на Родопите. Демир означава железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени спахии, които „обърнали” планинците в исляма, като хвърлили в скръб и кръв цялото население. Така повече от половината планина била помюсюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели исляма. Разбира се, сред тях имало и хора, които доброволно се отрекли от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Империя и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само срещу това да не плащат джизие – данъка, който в цялата Империя плащат всички иноверци – немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мюсюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.

Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опитвам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях паднали покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съдим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите жени, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.

Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто години, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. Дори мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли тези християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли християните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали само най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живота си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са по-твърди и от най-твърдия камък – те са като кремък. След като получили голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родопа планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите непристъпни планини на Средните Родопи, се заселили в котловините, в по-ниските и полегати части на планината, предимно в Източните Родопи и по поречието на реките Арда, Чая, Места и Въча. Така по-голямата част от мюсюлманите в планината са помаци и съвсем малко са турци и то анадолски турци, а не от българските турци.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги