Tag Archives: българска история

Аз, Пресиан, воин от най-славният род от седемте богоизбрани…

putuvanetoАз, Пресиан, воин от рода Дуло. Най-славният род от седемте богоизбрани. Роден в година 6245 (736 по Христос). Като почувствах, че привършват дните ми, съдени ми да бъда на тази земя, и като завърших пътуването си, се оттеглих в една пещера в Мадара, където се отдадох на съзерцание и аскеза. Именно тук реших да опиша живота си и всичко, което ми се случи през него.

Пиша тези редове с думите на предците си, но с буквите на византийците, защото бог Тангра ни е дал знаци, с които да отбелязваме духовните неща, но не и да разказваме какво ни се е случило през деня. Знаците на Тангра са божествени, а гръцките знаци са за всичко. С тях можеш да запишеш и най-възвишените думи, но можеш и да ги изцапаш  и в най-мерзки слова. Тъй като моят живот не бе само духовен, а имаше и много болка, тъга и ежедневие, затова реших, че гръцките букви повече ще подхождат за него.

Не знам дали двадесет и четири букви ще стигнат, за да опиша целия си живот и дали ще са ми достатъчни, да предам всичките си чувства и премеждия, които преживях, защото душата на воин е широка като степта, а гръцките букви са направени да се пишат в сгради и ограждат като със зид душата на воина…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Защо чертежите на Соломоновия храм са една от най-строго пазените тайни?

„– Велика царице – поправих се аз, – докато траеше церемонията на жриците на смокинята, вие им дадохте да държат по един ритуален нож и един свитък. Нарекохте свитъка „ключът на Соломон”, какво представлява този свитък? Някаква тайна книга ли беше?

– Не, това е една от най-съкровените тайни на този свят. Само веднъж досега Бог е слизал сред хората, за да пожелае да говори с тях. Това той направил на върха на една планина. Тогава водач на моя народ бил Моисей. Народът ни скитал повече от 40 години из пустинята, защото бягал от робството на фараона, но още не бил намерил себе си и свободата си. Смята се, че Моисей нарочно водил народа ни безцелно из пустинята, докато не умрял и последният човек, помнещ какво е това да си роб. Чак тогава хората били готови да изградят нова държава, да бъдат свободни върху свободна територия. Точно в този момент, когато евреите паднали от изтощение в пустинята, когато били нападани от отровни змии и гадини и постепенно губели своята вяра, Бог се явил пред Моисей и му завещал да запомни неговите думи и да приеме план за построяване на негов дом. Този план е една от най-строго пазените тайни. Бог споделил с Моисей, че може да слезе на земята само там, където е изграден този храм за него. След това той казал къде точно иска да бъде изграден този дом и му предал чертежите. Те били много подробни, в тях пишело всичко, нужно за строежа. Но Моисей и неговият наследник не успели да издигнат този дом. Това успял да стори следващият еврейски цар – смятан от мнозина за най-мъдър и велик сред еврейските царе – Соломон. Затова й храмът се нарича Соломонов.

Чертежите на този храм са строго пазена тайна, защото в тях, освен чисто строителните планове, се разкрива устройството на света, на божествените сили; в този строеж е описана структурата на света, на Вселената и на всичко. Всъщност, както митът за Адам, Ева и Лилит дава нова светлина върху отношенията на мъжете и жените и са етап от себепознанието на всеки човек, но това е направено скрито зад символи и митове и може да бъде разгадано само от човек, посветен и имащ силата да „чете” тези думи и послания, така и картата на Храма може да бъде „разчетена” само от посветени, които да разберат много истини за Бог и за неговата воля.

(бележка на автора: По-късно именно тази идея проповядва един рицарско-монашески орден, наречен в чест на Храма – тамплиери. Те оказали огромно влияние на западния свят. Именно те създали първия християнски орден, банковото дело и банкнотите, те пренесли от Йерусалим планове и започнали строежа на големите катедрали из Западна Европа. Смята се, че всяка катедрала съдържа в себе си част от Соломоновия храм и в нея е закодирано това скрито знание и послание. Така тамплиерите станали втората по значимост и сила институция в Западна Европа след църквата. Те са по-могъщи от всяка държава поотделно. По-късно им е нанесен удар по времето на Филип ІV Хубави и цветът на френските тамплиери е изгорен на клада. Днес наследници на тамплиерите и на мистичния култ към Храма са така наречените „свободни зидари” или масоните. И днес Ключът на Соломон е най-голямата им тайна.)

„Ключът на Соломон” всъщност са плановете на Храма, завещани ни от Бог. Всеки посветен трябва да се докосне до тях и да държи в ръката си тази тайна, защото това е тайната за устройството на света и световете.

откъс от трети том „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест

Tohol_3D_small„Вечерта Баяр ме повика при себе си. Влязох в юртата, която толкова добре познавах. Багатурът стоеше изправен. Най-почтително подгънах коляно и го поздравих. Знаех, че Баяр иска да ми каже нещо важно. Той обаче не заговори. Приближи се до мен, докосна двете ми рамене, подхвана ме и направи знак да се изправя, след това ме накара да облека пълното си бойно снаряжение. Аз го направих. След това с особена тържественост той ми подаде меча си. Много добре познавах оръжието на багатур-багаина, много пъти се бях възхищавал на качеството на изработката на острието и ръкохватката. Това беше изключително оръжие, много по-леко от останалите мечове. Въпреки че беше по-тънко от всички остриета, които бях виждал, беше много по-силно от тях. Освен всичко то бе изковано от две части. Вътрешната беше гъвкава и позволяваше то да се огъва и да не се чупи и така поемаше силата на чуждите удари, а външната бе закалена и всеки път нащърбяваше острието, с което се срещнеше. Често, след като се упражнявахме двамата с моя учител, острието ми заприличваше на трион и ми се налагаше да нося меча си за поправка на ковач, за да възвърне гладкостта на острието ми.

Държах меча и го гледах с благоговение. Въпреки че украсата беше много по-проста и беше направена от мед, той си беше все така красив и стойностен. Никога не бях виждал толкова красив меч.

Самият Баяр носеше на бойния си колан меча на кавкана Иратаис, който той му бе подарил. Така всеки един от нас щеше да бъде с меча на своя учител.

Българските мечове, освен по всичко останало, се различаваха и по регалиите. Само канът имаше право да носи меч украсен със злато. Обикновено това бяха изключителни оръжия, при нас те не се предаваха от един владетел на друг, както беше при някои народи, а бойното оръжие се погребваше заедно с него. Сребърни регалии можеха да носят само „хранените хора” на кана. Това бяха най-висшите владетели на българите. Всички останали българи бяхме длъжни да носим мечове украсени само с желязо и мед. Така че Баяр беше приготвил личния си меч за мен.

Друг жест, който ме потресе изключително много, беше това, че Баяр ми подаде един красив български колан. Всеки български воин имаше такъв. На него се закачаше торбичка с огниво, малък мех с вода, нож, меч и други неща. Коланът бе съставен от метални плочки, богато украсени със сребро, мед и злато, на които задължително бе отбелязан родовия знак на воина. На колана ми най-отпред от злато бе апликиран знакът на рода Вокил. Тъй като сегашният кавкан Иратаис и Баяр бяха главите на рода, коланът показваше, че аз произлизам от най-висшите владетелски кръгове на рода Вокил.

На всеки български колан се отбелязваше длъжността, която воинът заемаше, описваше се бойното му ниво и дори се отбелязваха всички битки, в които е участвал. Коланът беше свещен предмет. Ние смятахме, че в него е заключена душата на българския воин и когато българинът го препаше, той се слива с бойната си душа и добива единство. От момента, в който воинът получеше бойния си колан, трябваше винаги да го носи, никога да не се разделя с него и да внимава да не го загуби. Върху колана се отбелязваше целия живот на воина. Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест. Въпреки че коланът се погребваше заедно с починалия воин, някои колани се предаваха в родовете като семейна реликва. Наказанието за загубен колан беше много тежко. Смяташе се, че така Тангра показва, че е оттеглил благоволението и орендата си от воина и той, независимо до какъв ранг е израснал и какво място в саракта заема, трябва да започне бойния си път отначало.

Поех бойния си колан и в същото време погледнах колана на човека, който ми го подаваше. Коланът на Баяр беше най-красивият и отрупан колан, който бях виждал. Личеше си, че принадлежи на велик воин.

Баяр забеляза погледа ми и докато ми подаваше колана, сухо каза:

– Нека Тангра ти даде сила и оренда и ти предначертае Път, в края на който коланът, който ти давам, да бъде по-красив от този, който гледаш! Знай, че всеки орнамент по колана, освен красива и блестяща страна, има и друга, а тя се състои в това да търпиш лишения, да страдаш, да те раняват и тъпчат и всеки път трябва да ставаш, да продължаваш и побеждаваш! Ти гледаш колана ми и смяташ, че съм велик воин, но аз не нося тези украшения, за да се хваля и да показвам на останалите кой съм и какъв е бойният ми Път, а за да си напомням откъде съм тръгнал, колко Път съм изминал, колко пъти съм се изправял и какво съм преживял! Нося колана, за да ми напомня, че съм велик воин и нямам право да отстъпвам дори стъпка назад от бойния си Път, както това не съм правил никога досега!

Стоях срещу Баяр и тръпнех от вълнение да получа колана си. Почти не чувах какво ми говореше. Когато свърши и ми постави колана, бях истински щастлив.

Накрая традицията бе спазена докрай и получих истински боен кон. Върху коня си видях дамгата на Баяр и рода Вокил. Бях щастлив, чувствах се завършен воин. Някога бях мислел, че дамгата върху конете ми може би трябва да бъде като знака на медальона ми, но знаех, че ако това се случи, ще бъде много по-късно. Почти през цялото време докосвах ръкохватката на меча си или гладката хладна повърхност на колана си и това ме изпълваше с гордост. Аз бях щастлив!…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Защо днес Светият граал е една от най-строго пазените тайни?

„– Тази чаша не е за теб. Ти беше само неин приносител!

– Вие откъде знаете, че е така? Тя ми беше дадена от един свят човек. Щом я е дал на мен, това означава, че трябва да е в мен. – На Авитохол не му хареса това, че магът бе решил, че чашата вече не му е нужна. – Искам си чашата!

Бероес не беше доволен. Той бръкна в някоя от диплите на робата си и от там извади чашата, върна я на българина, без да каже нито думичка. Авитохол я взе, помилва топлото дърво и това го успокои. След това я закачи на бойния си колан, където бе стояла толкова много време.

Това е най-ценната чаша! – каза Бероес след малко. – Тя е участвала в церемониите на всички народи. Тя е била позната на скитите. Те смятали, че в нея техният бог им изпраща благодатта си. Тази чаша е вземала участие в церемониите на шумери, вавилонци, халдейци, египтяни, още от най-ранните дни на света. Тя е била почитана в Елада и Тракия. Това е чашата на боговете. Същата чаша е била пратена на Христос.

– Това ли е Чашата? – попита той.

– Да! – кимна магът.

Може ли чашата да е дадена на Христос от тримата влъхви, които го посещават?

– Да! – каза магът.

Авитохол вече знаеше, че тримата влъхви не са били нито персийци, както смятаха повечето, нито са били от различни народи. Тримата влъхви бяха колобри или тумир. Те бяха българи. Посветени. Точно те бяха занесли чашата на Христос. Четиристотин години по-късно бяха дали чашата на него. Не беше ли това знак? Авитохол вече беше сигурен, че това е Чашата.

Тази чаша е присъствала на тайната вечеря, от нея пиели вино апостолите и самият Исус – каза магът. В нея по-късно Йосиф Ариматейски събира кръвта на разпнатия, умиращ Исус, когато той е прободен от Лонгин на кръста. Това е граалът или както тук го наричат сангреал – Светия граал.

Това обаче не е цялата истина. Тази чаша има много по-дълбок смисъл. Тя символизира идеята, че в света има един род, който е специално избран от Бог. Този род е свещен и трябва да бъде пазен от хората, като тяхно съкровище.

– Аз знам кой е този род – каза Авитохол. – Този род се нарича Дуло. Това е родът на българските владетели. Той е един от седемте свещени български рода.

– Именно с чашата, която носиш, е свързана нашата задача – каза магът. – Тази част от историята, свързана с чашата, е само материалната, но тази легенда има още много страни. Аз обаче искам да ти разкажа за една друга част от легендата за Светия граал. В християнската черква се говори, че той е бил потир. Във всеки християнски храм има такава чаша, с която се извършват церемониите. Черквата или не знае истината, или се опитва да я скрие.

Освен всички други начини, по които може да се разгледа Светият граал, има и още един и това е начинът на поколенията. Ти вече знаеш, че Исус и Мария Магдалина са били заедно.

След като Христос е разпнат на кръста, Мария се оттегля. Няколко човека застават зад нея и я извеждат от пределите на Юдея и Галилея.

– Тези хора юдеи ли са били? – попита Авитохол.

– Не! – каза Бероес. Авитохол не питаше случайно. Някаква идея назряваше в него.

– Може ли тези, които са извели Мария Магдалина, да са били като онези, които са му дали чашата?

– Да, мисля, че са били същите хора.

Значи са били влъхвите.

Авитохол беше сигурен, че хората, извели и спасили Мария Магдалина, са били българи. Те са били тиуни. Едва ли слепите тумири или колобрите са можели за запазят Мария.

Мария била бременна. В себе си тя носела дете, то било от Исус. Тази част от историята за граала разказва, че именно Мария Магдалина е Светият граал. Светата кръв в нея е кръвта на Спасителя. Корабът с Пазителите и Мария акостирал на южния бряг на Галия, някъде в Лионския залив. След време Мария Магдалина родила момиченце. Именно братята на Исус и Мария Магдалина и дъщеря й можели да претендират за това да са наследници и да познават в най-голяма точност учението на Исус. Черквата обаче ги унищожила и никъде не ги споменава. Днес граалът е една от най-строго пазените тайни. От този момент родът на Христос и Мария имали само по една дъщеря. Те се женели за Пазителите. С времето пазителите намалявали. От известно време тази тънка нишка е заплашена да бъде прекъсната…“

откъс от поредицата „Тангра“

2 коментара

Filed under История, Книги

Историята се пише от победителите…

„– Историята не е наука! Всеки човек манипулира реалността и живее в свой измислен свят. Как можеш да си сигурен, че ще предадеш на другите това, което знаеш? Ако не можеш да разбереш хората днес, как ще разбереш тези живели в други времена, вярвали в други богове? Според мен светът е нещо нереално. Всички ние живеем на едно място, в един свят, но всъщност всеки един от нас възприема това място и този свят по различен начин. Хората само привидно живеят врата до врата. Всъщност те гледат на света с различни очи и всеки един от тях живее в собствения си свят, който, като стъклена сфера, го отделя от световете на другите. Когато човек опитва да разбере света на другите, прави това като го пречупва през собствените си очи. Това пречупване не е само според вярата и знанията, то е и според това кой човек какъв е.

Историята е „наука”, написана от хора за свят, който те възприемат според себе си. Те разказват историята на други хора, които отново променят чутото според себе си. Къде тук е науката? Има ли въобще някаква обективност в тази „наука”? Освен това историята винаги ни е разказана от някого. Херодот ни описал древния свят, но според гърците. Ако можехме да видим света описан от друг човек, щяхме да различим съвсем други картини. Дори друг грък, ако ни я опише, ще бъде различна.

– Но истории пишат много хора, не е само Херодот.

За съжаление повечето историци преписват един от друг и така създават една привидна реалност, която няма нищо общо с истинския свят. Често те живеят в привидната реалност, измислена от тях. Те я манипулират, променят, разтягат и смятат, че са властелини на реалността, но всичко, което правят, е само в полето на историята. След като настоящето е далеч от реалността, какво да говорим за миналото и историята?

Историята се пише от победителите. Често те разказват нещата както им е изгодно. Все още ли смяташ, че историята може да бъде наука?…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Българите са създали повечето легенди, които са разпространени по света

Tohol_3D_clear_fon„– Татко, ти си ми разказвал много истории, които после съм чувал като хунски, слушал съм ги разказани като тюркски, готски и германски, като галски и келтски, като кумански и хазарски, дори като славянски. Защо е така? Когато се опитам да им кажа, че тези истории са български, те ми се подиграват. Те са като лешояди, разкъсали и погълнали тялото на българската история. Това ме обижда!

– Историите на всеки народ се градят върху легенди. Нашият народ е създателят на повечето легенди, които днес са разпространени по света. Макар отдавна да са забравили откъде идват, от кой народ точно, те са били разказани първо от нашия народ. Ние сме хората, създали легендите на повечето народи.

– Българите не са ли се притеснявали, че другите народи крадат историята и легендите им?

– Не! Всеки народ, всяко племе има собствена душа. Българите нямат своя душа, защото притежават душата на цялото човечество. Затова те не се притесняват да не бъдат ограбени и не изпитват ревност към историята и митовете. Те осъзнават, че няма как някой да им ги открадне, защото тази история е на всички. Българите не се стремят да притежават, както и не им се налага да крадат. Наистина, много народи крадат нашата история, но ние не се чувстваме ограбени, защото сме над тази дребнавост. Ние сме толкова древни, че имаме повече история, отколкото можем да понесем.

Тези, които разчитат само на историята, правят това, защото в настоящето нямат нищо стойностно. Българите живеят в настоящето и осъзнават, че във всеки един момент творят история. Защо им е мъртвата, изживяна, преминала вече история?  Тумир помнят историята не за да я преразказват, взирайки се в славното минало, а защото тя им помага да направят следващата си стъпка и да стоят твърдо на краката си в настоящето.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В този момент разбра, че всеки човек се появява на този свят незавършен и сам

„…Българинът не желаеше да бъде в този свят. Онзи свят, миналото, виденията, там му харесваше повече. Тук беше липсата, болката, самотата, това беше неговата незавършеност. В този момент разбра, че всеки човек се появява на този свят незавършен и сам. След това през целия си живот се опитва да попълни тази своя празнина. Повечето хора правят това механично, като се опитват чрез хората до себе си да запушват тези свои пробойни. Това са родителите, близките и роднините, приятелите, съпругите и съпрузите, децата, внуците, въобще всички, които смятат, че обичат и ги обичат. Такива хора са шумни, защото така заглушават своя страх от тишината и самотата, те са самодоволни, защото смятат, че са надмогнали самотата и незавършеността си. Идва обаче време, когато всеки човек започва да губи близките си същества и тогава в него отново зейват празнините. През тези дупки в душата му прониква смразяващият студ на самотата, от там надзърта болката, старостта и смъртта. Много от хората се пречупват точно в този момент, защото осъзнават, че няма как да спечелят тази битка. Чак тогава осъзнават истински, че са смъртни. Те губят илюзиите си, че приказката за света, семейството и себе си, която са изградили, е истинска и вечна. Това е тяхната идея, тя ги е успокоявала, хармонизирала, осмисляла е живота им, правила ги е щастливи. Скоро обаче грозната истина се озъбва срещу тях. Това става най-често след като загубят някой близък, когато камъните в тяхната крепост един след друг започнат да изчезват. Тогава те се прекършват, защото осъзнават, че това, което са мислили за вечно, е тленно и обречено на разруха…“

 откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги