Tag Archives: българска история

Главният бог на Шумер – Мардук, някога е бил български владетел

„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.

– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог?

Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж.

– Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук

– Ние също познаваме Барадж или Елбеген, но го олицетворяваме с червена топка, от която се спускат ресни, а не с конска опашка – каза Атила. – Тенгри не би спуснал силата на хуните над българско бойно знаме. От този момент тази топка и ресните, символ на Барадж, ще бъдат нашето бойно знаме. Това ще е нещото, което ще ни различава от българите и другите народи!“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тангра ли е било името на българския бог?

Наистина, никъде няма сигурен източник, който да доказва, че името на българския бог е било Тангра, освен на две места, където е загатнато, че може би е било точно така. Българската история винаги е била разкъсвана между учени, които са теглели чергата в собствената си посока. В изгода на някои от Великите сили това гнусно смесване на политика и конюнктура с история според мен е недопустимо. Не може да се нарече учен човек, който предварително е решил какво иска да докаже. След Освобождението по разбираеми причини групата, която се опитва да докаже, че българите нямат нищо общо с тюрките и че българският бог не се нарича Тангра, е най-голяма. И днес много хора държат името на българския бог да не е било Тангра, но това има малко общо с науката. След Освобождението различни групи са се опитвали да ни внушат, че българите сме славяни, че сме скити, че сме вярвали в някакви странни богове. В последно време изключително модерна стана тезата, че сме от сарматски произход (северноирански). Това е вярно, но някои хора стигнаха до там, че опитват да внушат, че сме зороастрийци. Те твърдят, че дори били открили храм в Плиска с правоъгълна форма, който бил зороастрийски. Знае се обаче, че зороастрийците, освен култ към огъня, който подробно съм разгледал в трета част „Шатру“ на романа „Тангра“, са приковавали телата на мъртвите върху каменни кули, за да изкълват птиците месата им. В България такива кули не са намерени. Българите не са славяни, разбира се, във вените ни има славянска кръв, така както има остготска, куманска, тракийска и най-много българска. Българите наричат своя бог Бог и като такъв той преминава и в християнската традиция. Формулата, която византийските императори използват, при българите е много различна. Нашите владетели най-често пишат за себе си: „От Бога владетел“, като не указват за кой бог става въпрос, но във всеки случай не и за Христос. (Това е станало, защото българските колобри и тумири застават зад християнството и решават да скрият тайните на нашата вяра в християнството. Това е причина българите само няколко години, след като официално са приели християнството, да създадат ереси. Този процес на прикриване на тангризма и внедряване на тайните на колобрите в християнството подборно ще бъде описан в романа „Покръстването“, който ще издадем след романите „Тангра“ и „България“.) Все пак най-вероятното име, с което поне в началото те са наричали своя бог, е Тангра, то има връзка още с шумерския Денгир, с Едфу от Бехдет. В поредицата „Тангра“ аз разказвам за седемте свещени стъпки на българите по земята и смятам, че на различните места сме наричали бог с различно име, но най-важното нещо е не името, а това, което сме влагали зад него. На това са посветени изследванията ми. За съжаление хора чели няколко книжки се опитват заради заглавието на моята книга да проведат спора дали Тангра е бил богът на българите, Ахура Мазда или Перун, а някои безумци твърдят, че сме били християни още преди Христос да е бил роден. На всички тях бих препоръчал да четат книгата и да опитат да вникнат в идеите, вложени в нея, защото там е заложен кодът за духовно израстване на всеки един от нас, единение и оцеляване на България. Моят съвет е по-малко крещете, не говорете, когато няма какво да кажете, слушайте, мълчете и четете!

1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ…

„– Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ. Там където зеленият цвят на степта се слива със синьото небе и само сутрин и вечер кървавият залез и изгрев вкарват клин между тази неразривна връзка. Там хората са в непрекъсната връзка с природата. От там, от онова място идвам аз. Ние сме великите ездачи на степта. Нашите души не са ограничени от стени и прегради. Такава е и нашата вяра. Ние вярваме в един бог, силен и свободен като нас, създател на всичко около нас, на природата, на небето и земята, на най-силния воин, на най-красивия кон и на най-нежната тревичка. Този бог ние наричаме Тангра.

– Чували сме за този бог, това не е ли богът на онези скити, които живеят на изток? – каза Аспасий.

– Не! Повечето хора, които са идвали да изследват степта, бъркат народите в нея. Ние не сме скити и не сме тюрки, макар да сме живели на едно място, защото ние, народите на степта, се движим и се случва един народ след време да живее върху земята на друг народ. Ние не сме така привързани към едно място и не градим държавите си около територията, а около народа си. По това ние се различаваме от останалия, „цивилизования” свят. Ние държим на Небето, което винаги е едно и също и е над нас. Небето е нашият бог. Вие обратно на нас се прекланяте повече пред земята, вашите държави се определят от земята, върху която живеете. Вие живеете върху тези територии от хилядолетия и ги браните като живота си. Може би затова сте много по-привързани към тленното и към материалния свят. При нас Тангра е най-важен и макар да сменяме територията си, ние винаги оставаме с Тангра в сърцата си. Ние виждаме Тангра в тревичката, в пеперудата, в слънчевия лъч или в полъха на вятъра.

Останалите народи в степта вярват в Тенгри, но той е малко по-различен бог от нашия. Така народите ни, отвън погледнати, са еднакви, но ние сме различни…“

откъс от поредицата „Тангра“

3 коментара

Filed under История, Книги

Защо за славяните е изграждана представата, че са миролюбив народ

Славяните са племе близко до германците и датчаните. Тяхната религия е много сходна с немската. Те са северен народ. Техният върховен бог обаче не е Один, а Перун, който е много подобен на немския Донар и скандинавския Тор. Те са войнолюбиво племе, което събира все по-голяма мощ. Някой ден то ще окаже голямо влияние на Европа.

Славяните са северен народ, езическата им вяра е много близка до келтската, немската и скандинавска. Те съвсем не са били миролюбиви и беззащитни, както са описани от ромейските летописци и ни е внушавано в българската история. Славяните са много близки до представата за викингите. Те били войнолюбиви, силни, храбри и добри воини. Инвазията им не била мирна и не били като море, а като бушуващ океан. В България със столетия е изграждана погрешна представа за това племе. Византийците ги описват като миролюбиви, за да оправдаят липсата на битки срещу тях. Всъщност ромеите пропускат славяните като конфедератен народ, за да могат да спрат народите от Великото преселение. Византийците предпочели народ, подобен на готите, склонен към приемане на християнството, пред номадските степни народи. Те искали да изправят славяните срещу номадите. Въпреки това има сведения за големи офанзиви на славяните на Балканския полуостров, например обсадата на Солун.

Славяните заселват територията на днешна Гърция и стигат до Пелопонес. Мощна славянска група остава да живее в региона на Солун. Българите не се смесват със славяните. Днес във вените на гърците има повече славянска кръв, отколкото в българите. Със сигурност се знае, че българите са били подозрителни към славяните, които са се ромеизирали и голяма част от тях са приели християнството. Знае се, че Крум за последен път извършва преселване на големи маси славяни, което ще рече, че българи и славяни до този момент не са били слети, както ни внушаваха доскоро от учебниците по история. Отношенията на първите български кане в Дунавска България към славяните са били по-скоро дипломатични, дистанцирани, внимателни и подозрителни, отколкото добри. За сливане на двата народа и дума не може да става. За това няма никакви сведения.

Днес славянската група народи е най-голямата в Европа. Мнозина смятат Русия за най-голямата славянска страна. Всъщност руската нация е претопила в себе си много народи и племена. В нея участват и много средноазиатски народи и древни племена.

Българи и руси може да са братски народи, но не точно по славянска линия, която е странична и за двата народа. Със сигурност се знае, че руските князе възприемали славяните като чужди. В някои народи славяните били наричани нормани. Техни потомци и до днес живеят във Франция (Нормандия) и Англия, където нормани, сакси и келти са участвали във формиране на английската нация.

откъс от многотомната история „Тангра“

2 коментара

Filed under История, Книги

Този символ показваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра

тангристки кръст„…Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Големите воини и истинските хора не живеят само в настоящето, те носят със себе си и своето минало

„– Знам, че изглеждам жалко, но не се лъжи. Много хора се лъжат, като вярват на това, което виждат в момента. Това е нещо мимолетно, реалността не е само в настоящето. Ето, сега аз изглеждам жалко, но това не означава, че съм загубил своята чест. Утре, ако извоювам свободата си, мога да стана отново воин и да всявам ужас в своите врагове. Аз съм преживял много такива моменти в своя живот, затова враговете ми тръпнат, когато ме видят в битка срещу тях. Не плачи, мила! Големите воини и истинските хора не живеят само в настоящето, те носят със себе си и своето минало. Като ги погледнеш, в тях ще видиш и бъдещето. Погледни ме! Гледай само очите ми! Всичко останало е илюзия. То се променя. Днес ти се струвам жалък, утре ще ти изглеждам страховит, а в друг ден ще бъда красив. Всичко останало е подвластно на душата и духа ми, а тях можеш да видиш само в очите ми. Мръсната ми коса и лице и миризмата, всичко това е настояще, но то е мимолетно. Бъдещето и миналото са в душата ми, а за да видиш там, трябва да ме гледаш в очите. Гледай ме тук! – като казах това, посочих с пръст към очите си. Жената с великолепната огнена коса го направи. Тогава аз й казах: – Ти трябва да обичаш мен, но цялото ми същество, не само настоящето. Хората, които обичат настоящето, се харесват, докато са млади и запазени. Когато обаче започнат да остаряват, когато се променят, напълнеят или им се появят бръчки, спират да обичат. Ако обичаш всички същности на човека, ти харесваш и обичаш неговата душа, а тя не се променя. И когато човекът остарява, ти ще го обичаш по същия начин, както когато е бил млад.

– Разбирам! – просто каза Теодора и избърса сълзите от очите си.

– Не плачи за мен! Ако ти виждаш бъдещето, ще разбереш, че аз съм свободен воин на Тангра. Ще ме видиш в степта, там, яздещ свободния си кон, размахващ мечовете над главата си, сразяващ своите врагове. Тогава ще разбереш, че тези, които са ме оковали тук, са мъртви и за тях ще плачеш, не за мен. Моята душа е свободна, тя е там, в степта…

откъс от историческата поредица „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Българите бяха призвани да запознаят човечеството с един нов тип организация на света

„– Има един народ, който може да се изправи срещу Европа и да я победи. Не с армия и сила, а с идеи. Европа досега не се е изправяла срещу такъв враг, не е виждала такъв народ. Той е носител на Светлината. Неговият бог му е завещал да има мисия сред народите. Те носят в себе си идеята за друго устройство на света, един свят от осъзнати личности, а не социални същества оформени в държави. Такъв е мирогледът на съвременните хора.

(бел. на автора – това е актуално и в наши дни, и днес вниманието и погледът на индивида е насочен навън, а не навътре. Хората живеят в общества, структури, родове, но не познават себе си. Те не обръщат внимание на вътрешния си живот, а се самоопределят чрез другите, като непрекъснато се оглеждат в тях.)

Този народ обаче носи познанието за изграждането на империя от друг тип, в която човекът и неговият вътрешен свят ще бъдат най-важни, ще стоят в центъра. Не обществото, а човекът. Свят, в който всеки преди всичко ще се самоизгражда и работи със себе си. Няма да се подчинява на общи правила и морал, няма да допуска да бъде мачкан от групата. Това ще бъде друг свят. Всеки човек ще се бори да постигне Бог, но не по начина, по който това се прави в съвременния свят, чрез религиите, чрез литургии, шествия, събиране в черкви, а лично, като прекара духовния си Път през себе си, като изследва лично Бог. Този народ трябваше да научи хората как да живеят осъзнато, как да премахнат вярата от живота си, как да издигнат съществуването си на качествено ново ниво.

– За хуните ли говориш? – попита Орест, а Есла гледаше неразбиращо.

Авитохол не каза нищо. Той говореше за българите. Чак сега започна да разбира мисията, с която народът му беше натоварен от Тангра. Едва сега осъзна, че до този момент всички империи всъщност бяха една империя. Индия, Персия, Константинопол, Египет, Европа, всички те бяха една и съща империя. Общество. Социум. Това дядо му беше наричал „матрица”. В основата на тези империи неизменно бе стояла винаги една и съща „матрица”. Хората в тях бяха носили това познание. Българите бяха призвани да запознаят човечеството с един нов тип организация на света. Не просто нова империя, а империя на духа, която отрича и разрушава останалите империи, които могат да се нарекат империи на благата. Този малък народ беше натоварен от Тангра с велика мисия

– Един ден този народ трябва да изпълни мисията си. Може би това няма да стане скоро. Може би аз няма да съм жив. Вероятно светът тогава ще е друг. Тангра обаче иска светът да има няколко пътя, по които да се развива. Пътят… – Авитохол мислено добави „на българите” – е нужен на Тангра – при тези думи българинът като обсебен стана и излезе навън. Там цареше мрак. Авитохол се отдръпна встрани и падна на колене под някакво дърво. След това започна да мълви припряно някакви думи. Всеки, който го погледнеше, би си помислил, че човекът е обладан от религиозен порив, но не беше така. Устните му се движеха сами и мълвяха: – Винаги трябва да има българи и то не такива, родени като българи и живеещи като прасета. Винаги трябва да има просветени хора на духа – българи, хора светли, живеещи осъзнато, воюващи с „матрицата” в себе си и обществото. Този Път ни е завещан от Тангра! Това е Пътят на българите! Аз трябва да съхраня и запазя Пътя на българите! Да го предам на своите наследници! Аз трябва да поведа война срещу Европа и империите на материалното! Аз съм Авитохол! Аз съм Посветеният! Аз съм призваният от Тангра!

Авитохол повдигна двете си ръце към Тангра. Той не се молеше, нито общуваше с Тангра, а чувстваше орендата и я прие с разтворени обятия.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят

„…Българинът оседла великолепното животно. Помилва меката му муцуна, конят тръпнеше от допира със своя господар. Авитохол гледаше като омагьосан потръпващите, разширяващи се ноздри на животното. Той мечтаеше да лети върху гърба на този жребец. Kолкото и да обикаляше света, в него бе вродено чувството да бъде номад. Искаше да владее света от седлото на Аспа. Мечтаеше да бъде свободен, да се носи над степта, да прелита над широките свободни пространства. Това всъщност бе неговата представа за свобода, за живот и сила. Каквото и да правеше, стигаше все до това: да има един кон, едно седло и да притежава целия свят. Авитохол не се блазнеше от дворци, злато, имоти, пари. Неговият копнеж бе свободата. „Можеше ли да стане истински Световен владетел?” – това се питаше българинът. Или каквото и да станеше, той щеше да си мечтае за своето малко царство, за своите българи, за багатурите. Авитохол милваше черната, потръпваща муцуна на Аспа и се питаше: „Беше ли готов, имаше ли мащаб в душата си, за да властва над света?” В един момент се замисли. Защо му беше светът? Светът бе многолик и в същото време безличен. Да владееш хора беше безсмислено. Всеки човек беше отделен свят. Как да владееш всички светове? Само Бог можеше да владее света. Авитохол мислеше и за религиите. Какво като християнството беше огромна религия, след като всеки християнин вярваше в нещо свое си. Посветените сред християните се бяха отделили и се наричаха гностици. Останалите вярваха в различни, повърхностни, често смешни и недостойни неща. Християните се молеха, вярваха и бяха подвластни на страховете си. Това, което изповядваха, не беше религия, а нещо безформено, аморфно и безлично…

Съвсем друго нещо беше тангризмът. Всеки тангрист беше посветен и просветен човек. Той беше човек на духа, на самоосъзнаването. Да наричаш себе си тангрист означаваше ниво, отношение към света, към себе си и Бог. Авитохол се замисли. Дали искаше да бъде християнин само за да бъде частица от една от най-големите религии? Нуждаеше ли се душата му на воин от това? Не! Нямаше нужда да бъде част от нещо значимо, за да бъде щастлив, да бъде себе си. Авитохол беше завършен човек, той беше достатъчен на себе си. Той беше воин. Нямаше нужда да бъде част от силна армия, за да бъде силен воин. Авитохол можеше да върви по Пътя си сам. Той предпочиташе да бъде сам. Всъщност през целия си Път беше научил това, че само когато върви сам по Пътя, може да измине истински своя Път. Воинът е воин само когато е насаме със себе си и Пътя си. Едва сега разбра, че не искаше да бъде Световен владетел и да владее всички народи. Душата му на воин копнееше да възроди България. България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят. Авитохол искаше да създаде нещо смислено, да се бори за нещо, което си заслужава. Той трябваше да създаде отново България. Българите щяха да бъдат живи, докато го имаше него. Той беше последният българин. Вече знаеше своята мисия. Трябваше да поведе Аспа. Трябваше да измисли как да възроди България…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Преди да избодат очите ми, светът беше мой, можех да отида където поискам и да правя каквото пожелая

5-Viktor_small„Когато ме ослепиха, злосторниците смятаха, че по този начин ще ме накарат да страдам. Чувствах тяхната злоба и злорадство. Те биха ме убили, но това нямаше да им е достатъчно. Така, като ме ослепиха, те можеха да се радват на безпомощността ми. Такива хора не искат просто да владеят, те са толкова слаби, че изпитват радост от страданието на тези, от които смятат, че са по-силни. Разбира се, когато ме ослепиха, аз бях много млад и предизвиквах съчувствие в не малко хора. Отначало не можех да повярвам, че съм сляп. Душата ми се мяташе като окована. Преди да избодат очите ми, светът беше мой. Можех да отида където поискам и да правя каквото пожелая. После, когато ме ослепиха, светът за мен се срина. Крещях от безсилие, ярост и самота. Светът се сви в топка, която като буца заседна в гърдите ми и горчиво ме давеше непрестанно. Изведнъж разбрах, че съм окован в затвор, а тялото ми са стените на този затвор.

Мина време преди да осъзная, че слепотата не е лоша за мен, а може да ми бъде полезна. Прекарах дълги разговори с един монах и той ми обясни всичко това. Това ме спаси. Изведнъж започнах да разбирам, че когато бях имал всичко, не бях обръщал внимание на света и не бях почитал Бог. Понеже бях сигурен, че светът съществува заради мен, че е мой, че го притежавам, бях пропуснал да го забелязвам. Смятах го като нещо, което Бог е длъжен да ми дава. С наглата си арогантност тогава бях мачкал света, Бог и всички около себе си. Такива са зрящите, те не оценяват това, което имат, и не познават света, в който живеят…

…Скоро запълних света на мрака с най-красивите образи, които бях виждал. Аз и като зрящ бях правил това, но тогава не си бях давал сметка. Вече вършех това по един нов и осъзнат начин. Тези картини се сгъстяваха толкова много в света ми и го изпълниха отново. Аз отново станах зрящ, но в своя си вътрешен свят. Това, което ти казвам, не е валидно за всички слепи. Можеш да бъдеш сляп и отчаяно да си насочил своя поглед към изгубеното, към света на обикновените хора, към светлината. Няма по-тъжно нещо от същество, което се опитва да бъде такова, каквото никога няма да може да бъде. То е все едно червей да се опитва да живее с пилета. Той ще мечтае за пилешарника и ще се стреми да има криле и да бъде птица, но само ще се взира и ще върви към собствената си гибел.

След това започнах да проклинам времето, в което бях виждал, защото тогава не бях живял истинския си живот, а просто бях съществувал.

– Как станахте рапсод? – попитах аз.

– Монахът, който говореше с мен, ме направи такъв. Той запълни празния ми свят с истории. Те бяха по-важни от това, което бях държал там преди. Преди да ослепея, там бях държал собствените си малки, дребни и незначителни егоистични истории, които в моята глупост ми се струваха толкова важни. Когато ослепях, разбрах, че са били малки и незначителни. Осъзнах, че животът ми преди е бил боклук, че не е струвал. Моят голям егоизъм ме беше карал да си мисля, че съм живял значимо. Когато останах сам, разбрах колко много съм се лъгал. На мястото на незначителния си жалък живот и на прозаичните случки поставих огромните световни истории. Понеже изпразних душата си от себе си, тя стана хранилище на света и човечеството. Аз се разширих и станах като Бог, защото мен вече ме нямаше, а бях приютил мисълта в своята обвивка.

Най-тъжното е, че докато имах очи, почти не бях чел, защото бях заслепен от младостта, от глупостта и тогава ми се струваше недостойно и безсмислено да чета. Високомерието ми е било толкова голямо, че аз обяснявах на своите другари по пир, чашка и лов, че четат само глупаците, че четенето е за учените хора. Може би затова Бог ме наказа, заради моята глупост и високомерие. И трябваше като сляп да изкупвам това, дето бях надробил като зрящ…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Бесите били народ мистериозен, те не допускали други хора в своята крепост – Родопа

„Преди да тръгне да завладее познаваемия свят – Ойкумене, Александър решил да направи поход към северните си съседи. В този поход той искал да провери бойната мощ на армията, завещана му от Филип. Това била Първа македонска фаланга, съставена от воини-ветерани, воювали години наред с баща му. Те били участвали в стотици битки, отличавали се със своята твърдост и издръжливост. Северната граница на Александрова Македония граничела с Родопа планина. Така първият досег на александровите воини бил с бесите.

Бесите или сатрите били свободолюбиви и храбри воини. Те обаче се отличавали най-вече със своята потайност и не били познати дори на своите съседи. Бесите били народ мистериозен, те не обичали да общуват с другите народи, не допускали други хора в своята крепост – Родопа. Криейки се в дебрите и мъглите на планината, те обичали мистиката и живеели свой вътрешен живот. Те били саможиви и горди хора и не обичали да зависят от други. Може би затова били толкова свободолюбиви и самостоятелни. Тук в тази планина те можели да си позволят това. Всеки бес бил господар на себе си, той се биел като отделна армия и бил самостоятелна бойна единица…

…Бесите обаче, понеже били едри и живели в тези планини, не използвали коне. Те воювали като пешаци. Тяхното въоръжение се състояло от едно от най-страховитите оръжия на античността, а и до днес – мечът ромфей. Ромфеят на бесите бил комбинация между меч, копие и алебарда. Той бил с дълга дръжка, която можела да се хваща с две ръце, имало разстояние пред ефеса, където също можело да се хваща. Това оръжие било тежко, то се носело на рамо, с него можело да се сече като с брадва, да се мушка като с копие или пика и да се сече и пробожда като с меч. Можело да се използва и като еднорък, и като двурък меч. Тежестта на ромфея определяла голямата сила, която била нужна, за да се води битка с това оръжие. Бесите били наричани воини-копиеносци и макар за тях да се носели легенди, били обвити в мистика и загадъчност.

Смятало се, че те са единствените воини, които, освен с пешаци, могат да влязат в битка и с конници, и дори да се изправят срещу бойна колесница. Това те правели, като развъртали ромфеите над себе си и така отсичали главите на хората, возещи се в колесницата. Когато армия от беси се изправела срещу някой враг, развъртените ромфеи били описвани от гръцките историци като най-зловещото зрелище на света…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги