Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която бе изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.

Най-важното за всеки български воин е преди всичко да изгради характера си. Всички други умения са второстепенни. Ние знаем, че характерът е наша броня и оръжие. Всичко друго можем да загубим, но характерът е винаги с нас и ни служи. Неговото изграждане е много трудно и мъчително, но постиженията му се губят най-бавно, защото това всъщност е духът. Дори когато човек остарява, неговият дух продължава да го води. Да изградиш характера си е като да създадеш меч. Първо трябва да го изковеш и многократно да го нагънеш. Това става с много насилие над себе си. В този момент има съпротива и хвърчат искри. После трябва да започнеш да го извайваш и оформяш, да го шлайфаш и да му предадеш баланс, красота и хищност. Едва след това идва най-тежката част, в която трябва да го поддържаш безупречен чрез ежедневна употреба…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Силните хора имат ясни мисли и подреден, чист живот

„– Повечето хора грешат, като мислят, че живеят в един материален свят – започна издалеко Бероес. – Понеже познават материята, която е най-груба и видима, смятат, че това е светът. Той обаче не е съставен само от материя. Хората не живеят с телата си само в материалния свят, а в един свят съставен от емоции, чувства, болка, нараненост, удоволствия, любов и щастие. Този свят езотериците на изтока наричат астрал. Той е невидим, изграден е от невидима материя. В него съществува всеки човек. Всъщност човекът съществува едновременно във всички светове, но не знае това. Повечето хора обаче смятат, че най-много живеят в материалния свят, но дори това не е вярно. Те дори в това грешат. Човек най-много живее и съществува в астралния свят.

В света на всеки човек има болка, отношение, емоционално повлияване, всичко това става в астрала. Астралният свят толкова е обсебил хората, че те не могат да го различат от материалния. Хората живеят чрез и заради чувствата си. Повечето не умират от болести, а от самота. Те не умират, защото са болни или слаби, а защото са изтощени от живота, защото се предават и желаят смъртта си.

Понеже този свят е толкова обсебващ, древните персийски маги го изобразявали като змей, а вавилонските – като два змея, намиращи се един срещу друг с преплетени тела. Това представлявало емблема на аода и аоба в уравновесено състояние. От тук идва и жезълът на Хермес, около който се увиват две змии.

Най-добре можеш да си представиш астрала като небе. В него има различни тела. Някои от тях имат съзнание, други са безсъзнателни. Всеки материален предмет има своето отражение в този свят. Дори тревите и минералите съществуват там.

(…)

– Силата изгражда астралния свят. Тази сила се излъчва от човека и може да оказва влияние на восък, зехтин и всякаква по-мека материя. Някои хора използват това и правят магии. Те се опитват да въздействат на астрала и да вършат зло. За съжаление злото се връща и по този, който го прави. Много повече, разбира се, са хората, които лъжат, че има магия, за да оберат някой глупав, беден човечец. Те нито могат да видят астрала, нито да го променят. Само истински хора и воини имат способността да влияят на астрала. Ако един човек не може да владее своето астрално тяло, не може да помогне на други хора. Хората, имащи власт над астрала, са много малко, повечето са шарлатани.

Астралният свят е свят на идеи и чувства, но и на представи и мисли. Като казах, че повечето хора живеят в астрала, имах предвид, че повечето хора живеят в един свой измислен свят. Най-трудно достижимото нещо е истината и реалността. Тя е достъпна за единици. Само на тези, които живеят непрекъснато осъзнато и са в единение с „тук и сега”. Тези хора са толкова малко, те имат волята да живеят, без да зависят от астралния свят. Всички останали са подвластни и съществуват в астрала.

Астралният свят е изграден и най-много зависим от мислите на хората. Самите мисли пък са подвластни на човешките чувства. Хората излъчват това в света на астрала и затова там съществуват всякакви идеи и същества, консумиращи идеите. (Авторът смята, че днес социалните мрежи са толкова разпространени не само заради отчуждението, но и защото много наподобяват астрално (псевдореално) съществуване. Повечето хора са слаби и не са пригодени да живеят в реалността. Те не я познават, защото им се струва враждебна и опасна. Хората живеят в астрала, защото така е по-лесно и безопасно. Те са научени да „цивилизоват” средата си и да я превръщат в стерилно място, в което те са значими и всичко е добронамерено към тях. Тези, които са свикнали да живеят в астрала, веднага възприемат социалните мрежи като още един начин да се изразяват и място, където да съществуват. Те са се научили да подменят реалността и както правят това с живота си, така го пренасят и в някакво безопасно, виртуално място, каквото са социалните мрежи.)

Човек трябва да знае, че всичките мисли, които си помисли, стават видими в света на астрала. И когато човек претендира, че е духовен, не може да цапа главата си с низки и недостойни мисли. Човек е това, за което мисли! Възвишените хора мислят за възвишени неща. Техните мисли са чисти и ясни. Те имат силата мислите им да изграждат астралния им свят и дори физическият им свят е повлиян от тях. Повечето хора са объркани и нещастни и страдат, защото астралният им свят е объркан. При тях мислите са объркани, те не могат да се концентрират, подвластни са на емоциите и всичко е объркано, сложно, неясно, мръсно.

Силата на мисълта се поражда от яснотата. Силните хора имат ясни мисли и подреден, чист живот. Хората, които говорят само за глупости, които ругаят, мислят само за червото си или за плътското, са достойни за съжаление. Всъщност защо да ги съжаляваме? Те са достойни за презрение. Много от тях са арогантни, груби и смятат, че всичко им е ясно, че тяхната истина е валидна за всички. Други от тях плачат и са нещастни, но сами са си виновни. На всеки човек е дадена възможността да може да промени себе си и начина си на живот. Всеки притежава силата на мисълта. Повечето обаче ги мързи да я използват. Те живеят като животни и се веселят, а когато ножът опре в кокала и дойде време да се мре, започват да мислят за духовност. Всичко това обаче е смешно и жалко. Такива непрекъснато крещят или реват, вместо да вземат живота си в ръце.“

откъс от седми том „Етцел“ от поредицата „Тангра“

Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол

„Синко, не винаги отстъплението е слабост, понякога може да бъде тактика! Боецът, който не е импулсивен, е по-опасен. Може би нещо в теб те кара да бъдеш такъв, може това да е орендата? Когато двама воини се изправят пред своите противници и врагове, безразсъдният прави две крачки напред, той направо скача срещу врага, смелият прави крачка напред и влиза в битка. Мъдрият отстъпва назад. Той прави това, за да премисли, чак след това се хвърля напред. Страхливият просто отстъпва и от това нищо не произлиза. От теб зависи дали ще излезеш страхливец, или мъдър воин. Мъдрият човек не е директен и агресивен, ако може, опитва да избегне конфликта. Той е много опасен, защото, като отстъпва, не знаеш дали се изтегля, или просто се засилва, за да влезе още по-свирепо в битката.

Никога не се притеснявай да участваш в битки! Помни! Човек не е само смъртен, той е внезапносмъртен. Всеки човек може да се раздели с живота си във всеки един момент и винаги трябва да бъде готов за това. Всяка сутрин, когато се събуждаш, благодари на Тангра, че си отворил очи, но живей така, все едно това ще бъде последният ти ден! Никога не се страхувай от това, че този ден може да ти бъде последен! Това е едно от най-сигурните неща в живота. Този ден все някога ще дойде и няма никакъв смисъл да мислиш за него, да се изтощаваш физически и духовно. Каквото и да направим, ние никога не можем да изпреварим смъртта и да оставим земните си дела завършени и в ред. Когато и да те застигне смъртта, никога няма да е в подходящ момент. Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол. Аз цял живот се опитвам да живея осъзнато, това ми помага да подреждам света около мен. За мен светът е логичен и подреден, това аз правя със силата на своята воля. Ние обаче се самозабравяме. Каквото и да правим, както и да живеем, никога не бива да забравяме, че не контролираме две неща – нашето раждане и смъртта. Разбира се, можем да сложим край на живота си, но това ще ни привърже. Ако искаме да сме свободни, не бива да правим това. Трябва да свикнем с факта, че сме внезапносмъртни. Това е много трудно за нас.

Ние, степните воини, помним това и никога не го забравяме. Светът не може да спре своя ход. Стабилността не се състои в това да спреш времето и да се подготвиш за отвъдното. Най-сигурното нещо в света е движението. Там е стабилността на света, не в застиналото, а в динамичното равновесие. Всички ние, които сме духовно живи, участваме в приключението и авантюрата наречена живот, но не бива да се привързваме и да мислим, че сме вечни на тая земя.“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Копнеех някой ден името ми да остане втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин

„В годината шегор, месец вечем, 5916 българска година от създаването на света, 407 година по Христа, моят учител багатур-багаинът Баяр, след като надълго и нашироко ми обясни как да се държа като млад български воин и какво трябва да правя, за да не петня честта на рода ни, ми връчи една кожена торбичка и ми заръча да открия и събера една определена билка, която трябваше да се намира в степта. Познавах тази билка, тя растеше навсякъде около юртите и то в изобилие. Тя беше нужна за приготвянето на мазило, с което да се налагат раните на бойците от нашето племе.

Багатур-багаинът водеше бойната група на нашия род, която трябваше да вземе участие в двубоите, провеждани по време на големия събор на народа ни. Всяка година разпръснатите родове и племена на народа ни се събираха на едно място. Тук, освен всичко друго, воините от различните родове премерваха сили помежду си. Мястото за празника се определяше от кана ювиги и колобрите. Този празник трябваше да покаже на Тангра, че сме оцелели след зимата, че народът ни е силен и готов за битки. Това беше начин да се преброи армията ни, воините от различните родове да се опознаят, да се сплоти народът, а върховният владетел на българите да затвърди властта си.

На този празник народът се веселеше и се извършваха жертвоприношения към бог Тангра. Провеждаха се ритуални борби, битки и игри, които също се приемаха като жертвоприношения към нашия бог. Бях на седем години, за пръв път имах право да присъствам на събора и да наблюдавам битките отблизо. Докато слушах моя учител, преметнах кожената торбичка на рамо и се заоглеждах като жребец, който са оседлали и тръпне да потегли на път, но не знае накъде. Слушах думите на по-стария воин и гледах с широко отворени очи. Всичко, което виждах, ме караше да тръпна от вълнение. Ноздрите ми се свиваха като на чистокръвен жребец. Бях преизпълнен с желание и енергия, бях толкова щастлив, че не ме свърташе на едно място, исках да побягна, да препускам, да живея. Исках да се впусна в някакво приключение, да ми се случи нещо интересно, нещо което тумир да разказват вечер край огнищата. Копнеех някой ден името ми да остане втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин, да побеждавам врагове, змейове, да воювам, да обикалям света…

– Хъмм… – прочисти гърлото си багатур-багаинът и с това ме върна към реалността. Той се беше извисил над мен и ме гледаше със свъсени вежди, явно изисквайки цялото ми внимание. Тъй като бях все още малък, единствената работа, която имах, беше да се навъртам около бойците и да помагам с каквото мога. Багатур-багаинът не би ме търпял, но тъй като разбирах от билки и можех да масажирам и помагам при рани и натъртено, бях високо ценен от него и от нашите бойци. Освен това чистех, готвех, носех вода, грижех се за конете, не се оплаквах и вършех всичко с огромно желание, само и само да имам възможност да бъда близо до хората, които обожавах – бойците от нашия род.

Нямах баща и майка и бях израснал при своя дядо, който беше шаман на нашия род. Благодарение на него знаех толкова много за билките и лечението. Той ме беше научил да познавам всички билки, да мога да разговарям с тях, да зная кога е най-добре да ги бера и как. Тъй като дядо ми като шаман следваше собствения си Път, който често се разминаваше с Пътя на племето, през по-голямата част от времето, когато не бяхме в поселението, багатур-багаинът ме държеше в шатрата си, където се грижеше за мен като за собствен син.

– Синко – повтори моят покровител, явно решил, че не съм го чул първият път, – отиди в равнината около лагера и набери от билката, след което по най-бързия начин ми я донеси! Побързай, защото бойците ни имат нужда от нея!

После ме погледна втренчено и каза:

– Помни, изграждането ти като воин започва от изпълнението на най-малките заръки! Не подценявай нито една задача, колкото и малка и незначителна да ти се струва! Върши нещата бързо и безупречно и знай, че от това зависи дали ще станеш велик воин, или ще си останеш най-обикновен боец!“

 откъс първи том „Тохол“