Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат…

„Тази вечер бе последната им покрай морето. Авитохол погледна към безкрайната водна шир. Тук брегът се извисяваше и от едната страна лагерът бе защитен от скалите и морето. Само птица можеше да прелети от този край на лагера. Но не за това мислеше българинът. Той гледаше морето и не мислеше за нищо. Стоеше като зашеметен. Струваше му се, че може да види света до неговия край. Изведнъж осъзна къде се намира. Той бе стигнал до тук, до този край на света. Животът му не бе преминал в степта и на изток, както бе смятал като дете, а тук, на запад. Сега сякаш се събуждаше от дълъг сън. Какво правеше тук? От известно време бе влязъл в една борба, в непрекъснато преследване и дебнене. Кога и как ли щеше да свърши всичко това?

Изведнъж зад гърба си българинът чу шум от битка. Нима нападението на Евгениус бе започнало? Авитохол посегна към меча си и веднага се затича към лагера. Неусетно се бе отдалечил от своите спътници. Звуците, които долавяше, не бяха звънтене на железни остриета, а ударите бяха по-тъпи. Колкото повече се приближаваше, толкова повече разбираше, че това не беше битка. Гласът на Юлий бе звънтящ и се редуваше с чистите викове на някой по-възрастен мъж. Това беше тренировъчен двубой.

Когато се приближи, Авитохол различи безпогрешно двамата бойци. Това бяха Юлий и вуйчо му. Те се дуелираха с рудиуси. Момчето, макар и по-младо, беше много бързо и с добра техника. Личеше си, че кръвта му е млада и буйна и иска да прилича на онези стари римляни, които са имали морал и чувство за чест и са покорили половината свят. Момчето нападаше, а мъжът се бранеше. Отстрани обаче се виждаше, че Марцелин се радва на успешните атаки на племенника си. Той го оставяше да напада и води битката. В погледа на момчето гореше огън, който бе подклаждан от амбициите, от младостта, от стремежа да живее. Авитохол не можеше да не се усмихне. Точно от такива хора днес имаше нужда Рим. Днешните римляни бяха преяли, мързеливи и отегчени. Те първо бяха загубили битката с живота, а след това с хуните и другите варвари. Това бе разликата, римската кръв се бе уморила и залиняла, а тази на варварите бликаше и извираше млада, силна, желаеща победи, стремяща се към живота. Това момче, Юлий, бе едно добро начало за Рим. Ако начело на Западната империя застанеше такъв човек, Рим го очакваха само добри дела.

Авитохол се опитваше да сравни римските деца с хунските. За него беше ясно защо хуните щяха да побеждават. Те искаха да владеят света, да властват над съседните народи. Тяхната кръв беше млада и гладна. Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат.“

откъс от многотомната българска история „Тангра“

Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи

„За живота на Атила има разказани много лъжи. Една от тях е срещата му с папа Лъв І Велики, когато за пръв и единствен път римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин. Рафаел в картината си („L’Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514г., Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем различен начин.

В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти. Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници. Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин, колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на българите!“ – Токораз Исто

Точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна…

„Отново се сети за децата си, те бяха като малки пиленца, които се гушеха в гнездото и чакаха да им донесе храна. Пак му се прииска да докосне знака, но бе изненадан от силен удар в щита. Той се стресна от трясъка. Какво беше това? После веднага се сети. Това бяха някакви хунски бойни ласа с две или три каменни или железни топки. С тях варварите се опитваха да ги ударят или да ги закачат и извадят от бойния строй. Мъжът осъзна, че трябва да внимава. В този момент усети изтъркулването на каменните топки, те паднаха от щита и минаха от дясната му страна, където бе новият воин, онзи който бе заместил поразения от стрела във врата негов другар. Топките на аркана паднаха покрай него и тежко тупнаха на земята. Мъжът внимаваше да не го закачат, защото те бяха свързани с въже, което можеше да се оплете в краката му. И точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна, онзи, който държеше ласото, го издърпа силно. Легионерът бе забравил, че краят на ласото все още е в ръцете на някой хун. Топките оживяха, те подскочиха нагоре, като трите глави на хищна хидра, оплетоха се, увиха се покрай десния му крак. За миг той се препъна, опита се да пренесе центъра на тежестта върху левия си крак, но той бе слаб и наранен и се подгъна. След миг мъжът рухна тежко на земята, при което изпусна щита. Той гледаше синьото небе, безмилостното слънце надзърташе през прозореца, който се бе открил, след неговото падане. Там той видя черни облачета. В първия момент те му заприличаха на ято птици. Учуди се, защото не бе виждал такива птици, толкова дълги и тънки и така близо летящи, в такъв синхрон. Отначало те летяха нагоре, после изведнъж изчезнаха, а след това като една се обърнаха надолу и се стрелнаха към земята. Той искаше, но не можеше да се изправи. Всичко това бе замислено предварително. Ласото трябваше да отвори дупка в тестудото, а стрелците веднага насочваха стрелите си право към отвора. Мъжът наблюдаваше стрелите, които толкова бързо летяха към него, право към гърдите му. Той затвори очи, а устните му промълвиха:

– Всички ще умрем!“

откъс от дванадесети том „Авитохол“

Доскорошните варвари се опитваха да докажат на себе си, че вече са римляни…

„Българинът наблюдаваше немците открито, с високо вдигната глава. Той не се срамуваше и притесняваше от лицето си, дори изпитваше удоволствие от реакцията, която виждаше, че предизвиква у немците. Какво ставаше? Тази Европа беше като проказа. Всеки, който се докоснеше до нея, се заразяваше от високомерие и от това да счита себе си за повече от другите. Ето, немците бяха заели тези земи съвсем скоро, а вече гледаха на останалите народи с високомерие, характерно за римляните. Те се подиграваха на хуните с онази омраза, с която народ, който е бил презиран твърде дълго, се смята за повече от всеки друг народ, който счита за по-нискостоящ от себе си. Доскорошните варвари се опитваха да докажат на себе си и на римляните, мъчителите си, че вече са римляни и презираха останалите, които на свой ред наричаха варвари. Това би било нормално, ако ситуацията не бе извратена, защото днес вече почти нямаше римляни. Империята на Рим се разпадаше. Те бяха изчезнали, но високомерието и презрението им бяха останали и бяха заразили други народи. Римляните бяха отровили тази земя. Тях винаги щеше да ги има. Винаги щеше да има народ, който да се смята за повече от останалите и да поддържа техния дух. И колкото народът е по-нисш и има по-малко народи под него, толкова по-жесток ще бъде към народите под него. Мъжът видя сега това кристално ясно, прочете го в очите на бургундските деца.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Европа, макар стара и грохнала, беше опасен противник

„Днес той беше победител. Но не се ли заблуждаваше, както всички победители? Хората бяха устроени така, те смятаха, че победите им са вечни. Всеки военачалник мислеше, че като разшири владенията си, като проведе успешен поход или война, ще направи държавата си по-голяма. Владетелите пък считаха, че като присъединят някоя територия, тя ще остане завинаги тяхна. Често обаче не ставаше така. Всяка победа беше временна и мимолетна. След всяка война идваше следващата. Народите по земите се меняха, походите и победите на императорите и владетелите се забравяха и нямаха край. От лицето на земята изчезваха държави, дори цели империи. Днес той мислеше, че заличава Рим и неговата империя от лицето на Европа, че от утре тук ще бъде Хуния, че ще успее да наложи империята на духа, за която цял живот бе мечтал и бе разказвал на Приск. Дали обаче не се заблуждаваше? Дали това нямаше да бъде само една мимолетна победа, която дори нямаше да остави драскотина във вековната памет на тези земи? Той знаеше, че хуните не идваха тук само като воини, те бяха много по-различни от германите, франките и самите римляни. Ако успееха да запазят тези земи, със сигурност щяха да ги променят. Европа обаче бе успяла да възпре и претопи стотици народи. Тя имаше опит. Тя се хранеше от варварските вълни, идващи от изток. Българинът разбираше, че жестокостта на нападателите бе до някъде оправдана. Атила и неговите воини, всичките му съюзници воюваха с Европа. Те бяха дошли до тук, но не като нападатели, а в своята самозащита, заради самосъхранението си. Европа, макар стара и грохнала, беше опасен противник. Ако тези воини бяха останали в степите си, макар да изглеждаха далеч от тази Европа, тя щеше да протегне към тях кокаливите си старчески пръсти и да ги достигне. Като скорпион щеше да излее отровата си в тях и да чака да се разложат, да умрат на място, а тя и останалите им съседи щяха да ги погълнат. Тези мъже бяха разбрали, че трябва да дойдат до тук, за да унищожат корена на Злото, да отсекат дървото из основи. Те бяха тук, за да защитят себе си и своите деца, да защитят своя начин на живот. Битката беше или Европа, или те.“

откъс от поредицата „Тангра“

Повечето хора само мислят, че живеят в света на материята, но всъщност не познават материалния свят

„– Какво говориш!? Без чувства човек не е човек, той е някаква бездушна машина! Светът, животът на хората е създаден от чувства!

– Това е така – съгласи се мъжът. – Някога мъдреците делели света на няколко сфери. Най-нисшата според тях била сферата на материята. Този свят бил най-грубият, сътворен от най-едри и груби същности. Днес хората познават единствено тази сфера, която наричат „свят”. Те дори Бог търсят в нея. Древните обаче знаели, че съществуват и други светове. Такъв е светът на етера. Етерните тела са малко по-фини от тези в материалния свят. Това е силата, която създава светкавиците, ефектите на светене и огън. По-фин от етерния свят бил светът на чувствата. Древните го наричали астрал. Te знаели, че светът на хората не е материалният, а астралният. Всъщност ти си прав като казваш, че светът на хората е изграден от чувства. Повечето хора само мислят, че живеят в света на материята. Те всъщност не познават материалния свят, защото той е доста близо до реалността. И понеже е болезнено да пребивават в света на материята, повечето от тях са направили така, че да подменят света на материята с астрала, като всеки е изградил собствен свят, в който живее. Те са опаковали всичко, до което се докосват, с чувства, отношение и емоции. Така всяко нещо, с което живеят, им партнира и отговаря. Да живееш в астралния свят е много приятно и безопасно. Такива хора са с една изнесена напред емоционалност. Това е характерно за по-нисшите народи.

Прав си като казваш, че хората живеят в свят на чувства и отношения, но има и по-висши народи. Българите бяхме сред тях. Ние водихме своите битки и живеехме чрез разума. Този свят древните наричали ментал. Българите бяха предимно ментални същества. Светът на ментала е отблъскващ, скучен, но той те прави истински воин. Когато си човек и воин на ментала, ти ставаш спокоен, уверен, търпелив, хладнокръвен, балансиран и истински опасен.

– И искаш да кажеш, че твоят разум е по-силен от моя астрал? – хунът се изправи в предизвикателна поза.

– Аз и моят трезв ум и преценка ще се изправят срещу теб. Аз, който бях преследван от години. Аз съм воин, живеещ в търпение и баланс, търсещ хармония със силата, примирил се пред Бог. Аз съм в хармония със себе си и душата си на воин. Моята душа е в унисон с живота ми.

Ти си воин като варварите. Разгневите се и се биете. Римляните и гърците се подиграват с нас и ни наричат варвари, защото се напием, ядосаме се, почувстваме се обидени, поддадем се на емоции и започваме война. После се уморим, изтрезнеем и ни мине. Те ни владеят от толкова години, защото сме непостоянни и подвластни на чувствата си.*

(*Днес това все още е характерно за българите. Ние все още имаме този дух на варварство, непостоянство и импулсивност. Мнозина дори с по-ниско ниво на духовност смятат емоционалността си за положително качество. Те казват: „Такъв съм си – емоционален съм!“ като че ли това може да бъде оправдание или е нещо положително. Много хора, след такова оправдание, вършат глупости и смятат, че това ги оправдава. Други казват: „Българите сме такива!” Това също не е вярно, познавам много българи, които не са такива. С емоционалността си хората оправдават липсата на самоконтрол, задълбоченост и разум.)“

откъс от историческата поредица „Тангра“