Цивилизацията оковава хората и ги прави зависими…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

исторически роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Дори разпръснати из света, ако всеки от тях съхрани искричката си на българин…

„- Главният въпрос е: „Какво е България?“ Свещената земя, по която ходят българите, ли е България? Не! Очевидно не е! Колкото и да сме привързани към тази земя, колкото и тя да е примесена с праха на нашите близки хора, тя не е България. България и българи е имало и когато народът ни е изминавал Седемте свещени стъпки. Това означава, че народът, българите са по-важни от земята. Евреите и българите са два мисиянски народа, затова те са толкова близки. В еврейското свещено писание толкова ясно е показано, че народът е по-важен. Неслучайно там се казва, че Мойсей водил евреите-роби, бегълци от Египет, четиридесет години из пустинята. Това е равнозначно на Свещените стъпки на българите и обиколката ни по света. Само че ние сме я изминали за хиляди години. Евреите явно знаят, че народът е по-важен и когато има народ, за него ще се намери и земя, не просто парче земя, а обещаната, свещената, пазената от Бог за народа – Обетованата земя.

Народът е важен, българите, не всички, а само истинските от тях, „светлите глави“, ще бъдат Велика България. Дори разпръснати из света и в изгнание, ако всеки от тях съхрани искричката си на българин, България ще я има. Дори върху Земята да не съществува държава България, свещената българска земя – саракт, ще съществува. Него ние го изграждаме с пламъка, с орендата, с душите си.„

откъс от първи том „Кубрат“, историческа поредица „България“

Воинът трябва да бъде като кубче лед…

„Воинът трябва да бъде корав, да има вътрешни устои, яснота за себе си и твърдост. Той трябва да бъде като кубче лед, където и да попадне, да запазва формата и същността си. Той не бива да бъде приспособим, това би коствало воинската му същност. Приспособими и аморфни са обикновените хора, които не познават своята същност, те са като вода и заемат формата на всеки съд, в който са налети, приспособяват се към всяка среда и тя ги променя и обезличава. Воинът напротив, не само запазва себе си, но въздейства и на средата около себе си.“ – откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Чувствах, че се завръщам в старата Велика България…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Само човек, живял в просторите на степта, знае какво е свобода

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. У хората чрез политиката, религията и пропагандата се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това беше лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света, и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им той можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията беше отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора беше толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре.“

откъс от историческия роман „Пътуването“

За българите кръвта е свещена, защото съдържа оренда…

„Битките бяха завършили, а дори не се бе проляла кръв. Нещо му подсказваше как трябва да постъпи. В този момент българинът се изправи и направи жест. Воините замълчаха.
– Тези битки бяха жертвоприношение към Тангра. Бог обаче не пожела да се пролее кръв. Все пак трябва да дадем кръв като жертвоприношение на нашия бог – като каза това, Авитохол отскубна една нишка от бялата си риза. Той бе облякъл ризата си, но не бе сложил ризницата, защото не искаше да му тежи. Скоро щяха да запалят огньове и да се подготвят за вечеря. Сега той закачи колана си и всичко по него. Авитохол знаеше, че за българите кръвта е свещена, защото съдържаше оренда, затова внимаваха да не се смеси със земята. Ритуалното убийство на владетел при българите бе доброволен акт. Когато канът усетеше, че силите му и орендата го напускат, той повикваше своите тиуни. Двама от тях минаваха зад гърба му. В ръцете си те държаха копринено въже, с което задушаваха владетеля, докато той не умре. От устата му потичаше тънка струйка кръв, а мъжете внимаваха тя да не покапе върху нечистата земя. Авитохол знаеше всичко това и сега завърза бялото кончè на лявата си китка. Тангра трябваше да получи кръв, за да не поиска повече кръв в предстоящите битки. Авитохол хвана меча с дясната си ръка. Знаеше, че при разрязване на вените на китката кръвта блика и не спира, докато човекът не започне да губи сили и накрая рухне от изтощение. Затова бе стегнал конеца, за да спре кръвта. Авитохол направи лек разрез, за да не покапе кръвта по земята. Тънка струйка кръв тръгна надолу към дланта му. Изведнъж тя докосна връвта, „целуна” я и се изви като змия. Нишката явно бе съставена от две преплетени кончèта, защото кръвта като по канал тръгна по едното и го обагри в червено. Тя се изви на спирала, другата спирала остана бяла. Авитохол наблюдаваше като омагьосан всичко това. Не беше очаквал, че кръвта ще попие само в едното кончè. Когато стигна до края на нишката, тя спря, защото той бе стегнал китката си и започна да се съсирва. Докато правеше всичко това, устните му мълвяха свещена клетва итзиги тагрок към Тангра.
– Ооо, Тангра, заклевам се от този ден да създам Велика България! Приеми в дар кръвта и живота ми! Аз ще създам в себе си Велика България, ще събудя всичките си същности на българин, ще бъда тумир, багатур, колобър и кан в едно, ти ми помогни да открия българи като мен, за да възродим отново България! Ако е богоугодно делото ми, ако това е мисията, за която цял живот ме готвиш, ме подкрепи!
Ирник гледаше баща си.
– Татко, защо правиш това? – попита той.
– Това е нашето жертвоприношение към Тангра, нашата свещена клетва! Няма по-голяма жертва от собствената ни кръв! Нека през годината за нас и воините ни няма големи жертви!
Ирник поиска да направи същото. Скоро и от неговата ръка бликна кръв, която оцвети връвта, която Авитохол завърза за китката му. Мъжът наблюдаваше внимателно случващото се със сина му. И при него всичко протече по същия начин. Кръвта се докосна до нишката и се изви като змия около дърво. Докато младото момче порязваше вената си, старият воин не се стърпя и прошепна: „По-леко! Внимателно!“…“ – откъс от многотомната история „Тангра“

На всички българи, Честита Нова 7525 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.