„Велко се бе отдалечил и го чакаше малко встрани. В ръката си държеше горяща борина.
– Не ти ли направи впечатление, че лагерът ни е изграден на такова неудобно място?
Яне наистина бе забелязал нещо такова, но не беше мислил много по-въпроса. Въпреки това каза:
– Да, направи ми впечатление!
– Вече си пълноправен каук, така че е време да разбереш защо точно това място сме избрали за стан на дружината – след като каза това, Велко се обърна и тръгна към една от скалите. Когато стигна до нея, Яне се учуди. Огромният мъж стоеше срещу скалата. Изведнъж той хвърли главнята нагоре. Яне инстинктивно се отдръпна, защото му се стори, че горящата главня ще отскочи от скалата и ще падне към него. Това обаче не се случи. Горящата главня явно влезе в някаква дупка в канарата и изчезна. Мина време и пред очите на момчето се разкри цяла магия – цялата скала отвътре започна да свети, а точно пред Велко се виждаше тясна цепнатина. Тя бе толкова тясна, че сигурно само слабичко дете можеше да мине през нея. Дори Яне не беше сигурен, че ще може да се провре през нея. За огромно негово учудване обаче Велко успя. Той се пъхна вътре, а Яне го последва, но много се затрудни да се провре. Не знаеше как Велко бе успял.
Картината, която се разкриваше пред очите му, го накара да спре да мисли и изтръгна стон на удивление от устата му. Намираха се в огромна пещера. Тя бе толкова висока, а навсякъде по стените имаше висулки, които правеха гледката зашеметяваща. Факлата бе попаднала в някакъв улей, който сигурно беше пълен с газ и опасваше цялата пещера. Светлината преминаваше и се отразяваше в стените, като придаваше призрачен вид на цялата пещера. Яне погледна нагоре и изпита усещането, че се намира в храм. Голям, величествен, природен храм. Това за пореден път доказваше, че природата е по-могъща от човека. Никога досега не беше виждал такъв храм, изграден от човешка ръка. Скоро погледът му се насочи към една купчина, поставена направо на земята. Това бе камара от злато, съдове и много скъпоценни камъни. Яне стоеше като зашеметен. Всичко, което досега бе виждал, бледнееше пред гледката, която се разкри пред очите му. Това бе най-голямото съкровище, което бе виждал и за което бе чувал. Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане.
Велко видя колко впечатлен е от съкровището Яне, усмихна се и каза:
– Виждам, че започваш да разбираш!
Яне гледаше с широко отворени очи купчината злато и скъпоценности. От пламъците, скъпоценните камъни искряха с всички цветове на дъгата и сякаш се движеха, като да бяха живи, а той не можеше да откъсне поглед от тях. Въпреки думите на Велко, той нищо не разбираше.
– Какво е това, войводо? – попита най-накрая момчето.
– Това е пещера, която лично аз открих. Когато има опасност, дружината се скрива тук и така ставаме незабележими и защитени. Години наред нашият стар войвода лагеруваше в съседните пещери, а сега открихме и тази пещера…“
Токораз Исто 