Tag Archives: владетелски родове

Главният бог на Шумер – Мардук, някога е бил български владетел

„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.

– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог?

Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж.

– Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук

– Ние също познаваме Барадж или Елбеген, но го олицетворяваме с червена топка, от която се спускат ресни, а не с конска опашка – каза Атила. – Тенгри не би спуснал силата на хуните над българско бойно знаме. От този момент тази топка и ресните, символ на Барадж, ще бъдат нашето бойно знаме. Това ще е нещото, което ще ни различава от българите и другите народи!“

откъс от поредицата „Тангра“

Реклами

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Този символ показваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра

тангристки кръст„…Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Символ на Велика България

„– Това, което виждаш, Тохол, е символ на България. Това бойно поле е мястото, където всички българи се сливат в едно. Това всъщност е България. Канът е оста, колът, който виждаш. Това е канът, той се извисява над народа. Канът е оста на България, всички ние се въртим около него. Той е Центърът. Той е нашата най-висока планина. Той е оста на духовната България, на саракта, на тумир и на воините, дори на шаманите. Канът е оста на света, защото България е в центъра на света. Точно през него орендата слиза сред нас. Затова именно върху него е поставен българският туг. Всички българи са еднакво далеч от кана. Всички ние сме равни пред него. Ние сме като тези камъни.

Това бойно поле, което виждаш, олицетворява точно това. То е свещено, него винаги го пазят. Ако вражи воини прекършат нашия туг или ако изтръгнат кола, ние сме обречени. Това, което виждаш, е България. Ти не виждаш, но всеки един от нас в момента се проектира в това бойно поле. Това поле е било изграждано на много места. Легендата разказва, че някой ден българите ще спрат своето пътуване и скиталчество сред народите, може би Тангра така ще пожелае, може би ще изчерпат мисията си. Там, където спре, народът ни ще изгради седем такива бойни полета. Те като духовни бойни кули ще се извисяват и ще пазят народа ни.

(Авторът има предвид народните вярвания и това, което широко е застъпено в народното ни творчество (песни и митове), в които България е представена като медно гумно със златен стожер. В други песни се пее за медно гумно със седем златни стожера. Авторът е посветил много години на изследване на този въпрос. Местата и броят на медните гумна не е случаен. Те са седем и са пръснати в различните части на България. Със сигурност може да се твърди, че тези гумна изразяват разделянето на двата най-големи български рода – Дуло и Вокил, или олицетворяват седемте свещени рода или племена. Те са особено популярни по времето на комитопулите, които прехвърлят властта от централните български родове, начело с Дуло, към периферните, федератни родове, тези от които по-късно произлизат родовете на воинуците, които населяват яката Софийско, Пернишко, Кюстендилско, Македонско, Родопско, Странджанско-Сакарско. В своята книга „Ятаган и Меч” Токораз Исто описва борбата и съперничеството именно на два такива рода – Бимбелови, които пряко произлизат от Момчил и от родовете, някога възглавявани от комит Никола и синовете му, и Болярови, които са наследници на рода Дуло и които идват от Търновско и Шуменско.

Със сигурност може да се твърди, че едно от медните гумна се е намирало в Софийско, там където днес се намира квартал Овча купел. Друго се е намирало в днешните земи на Македония.

Днес има само едно медно гумно в България и то се намира в Пловдив. Авторът на тази книга изповядва идеята за изграждане на капище, саракт и център, който да възроди древното българско бойно учение „Да“ (Да Дао) и тангризма.)

Днес обаче ние сме тук. Където и да отидем, ние носим със себе си туг. Туг олицетворява това бойно поле, но той го съдържа в себе си. Където е българският туг, там е България, там веднага може да се създаде бойно поле. Там веднага Тангра може да слезе сред българите…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги