Tag Archives: владетел

Този, който е позволил да бъде победен, няма право да претендира за народната любов

„Навсякъде шествието бе посрещнато с голямо въодушевление. Хората се бяха пременили в най-новите си дрехи, за да почетат щастливия ден на своя владетел. Едва сега мъжът се уверяваше колко много поданиците на Британия се нуждаеха от тази сватба, от празненство, по някакъв начин кралят да напомни, че е жив, да вземе един избор на живота, за да вдъхне увереност и на тях. Много често, когато хората нямат собствен живот или той е толкова обикновен и незначителен, не им се случва нищо интересно, там цари сивота и скука, те се взират в своите господари. Това е синдромът на васала. Тогава човек започва да следи живота на своите господари и чрез тях да изживява това, което на него не му се случва. В основата на това е и клюкарството. И така много често тези хора със затаен дъх следят раждането на „малкия господар”, с по-голям интерес и тръпка, отколкото раждането на собственото си дете, те знаят с какво се храни господарят, как живее, как спи, как се събужда, с кого спи или се кара. Това за тях става по-интересно от собствените им тегоби, радости и мъки. Това е така, защото всичко това е загърнато в мечти и желания и на тях да им се случват такива неща. То е обвито в привлекателната форма на приказка, в него има нещо блестящо, шарено, прекрасно. Пример за това са приказките, които са плод на същото това желание. Повечето приказки се отнасят до кралете, за живота на господарите. Така тези хора постепенно се привързват и започват да живеят чрез живота на другите. Интересът им е задоволен, но в същото време това е едно безопасно съзерцание отстрани, при което не изживяваш нещата наистина, а наужким и не можеш да бъдеш наранен. Ако господарят им случайно загуби битка, същите тия, които преди това са го боготворили, идентифицирали са се с него и са запълвали свободното си време в обсъждане на живота му, са и първите, които се отричат от него. Те не таят и най-малкия сантимент към загубилия, той заслужава само презрение. Този, който е позволил да бъде победен, няма право да претендира за народната любов. Хората обичат триумфаторите и така тяхната обич и възхищение се прехвърлят към онзи, който е успял да порази предишния им кумир. Противно на очакваното всичко това не предизвиква никаква колизия и противоречие в поданиците. За тях е важно да има кого да боготворят и превъзнасят, стига той да се намира на върха. Мъжът бе наясно, че много монархии се възползват от този феномен, за да демонстрират единение и сплотеност на народа, който се олицетворяваше със своя владетел, колкото и лъжливо и преходно да бе това положение. Всяка болка, която владетелят преживява, всяка негова радост, всяко негово решение, са болка, радост и решение и на народа. В основата на всичко това обаче стои един нездрав стремеж и липса на собствена идентичност и живот.“

Откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Реклами

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Човек, който не вярва в своето бъдеще, е обречен…

„Хората трябваше не само да се чувстват добре в настоящето, да са сигурни и нахранени, те трябваше да започнат да мечтаят. Човек, който не вярва в своето бъдеще, е обречен. Той е пленник на смъртта. Артур се опитваше да върне усмивките по лицата на хората, да ги направи жизнерадостни и щастливи. Това бе неговата борба. Всеки властник трябва да се грижи за това. Освен за тялото на народа, за това той да е сит и спокоен, да има работа и да се чувства нужен и полезен, народът трябва да има дух. Духът е в това да иска да се бори, да вярва в бъдещето си. Освен това народът трябва да има и душа. Душата бе вярата, същността, това народът да има мисия, да се чувства значим, да живее с голяма част от себе си в бъдещето, да почита миналото, предците и традициите. Артур се опитваше да възроди народа на Британия и то с всичките му части.“ – откъс от историческата поредица „Артур“, автор Токораз Исто

 

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тези три цвята са краските на българите

6„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…

откъс от многотомната история „Тангра“

1 коментар

Filed under История, Книги

Това бе нетърпимо за български воин като мен…

„– Път, сторете път на пратеничеството на готските крале – извика силен глас. Това беше човек, който се движеше пред групата. Едва сега видях, че това не беше група, състояща се само от преторианци, а свита като нашата. Вътре, обградени отвсякъде от ромейските воини, се виждаха трима снажни мъже. Те ходеха с гордост, с високо изправени глави. Тримата бяха руси и високи, чертите на лицата им бяха сходни и се виждаше, че са роднини. Не можех да определя дали са братя, или братовчеди, но си личеше, че са родственици.

Нашите преторианци се отдръпнаха настрани, като ни избутаха, така че да направим път на следващата свита. Стоях и гледах готските владетели. Изпъчих гърди. В края на краищата аз бях пратеник на шахиншаха. В този момент си спомних как преди години се бях оплаквал на Баяр, че всички, които ме срещнат, издуват гърди. Сега аз направих същото. Когато се изравни с нас, готската свита спря пред вратата и търпеливо зачака. Мъжът, който ги предвождаше и беше като глашатай, влезе вътре. Тази роля при нас бе изпълнявал Марпалий. Сега го видях и него. Той се движеше отстрани, но си личеше, че е запознат с това кои са мъжете и урежда да ни изпреварят.

Тримата готи гледаха напред с гордостта на расови жребци и се държаха така все едно не ни забелязват. Аз се бях изпъчил и исках да ме погледнат, само един от тях обаче се обърна към мен. Той ме изгледа с любопитство, погледът му се хлъзна надолу към бойния ми български колан и премина от там, където обикновено висяха мечовете ми. Когато мъжът вдигна погледа си, там се бе загнездило пренебрежение. Бях сигурен, че е видял кожената торбичка с подковите, но сигурно е решил, че в нея има злато. Мъжът ме презираше и аз виждах това. Навярно ни бе сметнал за някаква търговска делегация и затова смяташе, че е нормално да ни изпреварят. Готските владетели, ако тези бяха такива, бяха с извити напред шапки, като скитските; единият от тях бе с лъскав шлем, със забито в него соколово перо. Разгневих се. Не стига, че ромеите ми бяха откраднали мечовете, а тези тук ме гледаха все едно съм търговец! Това бе нетърпимо за български воин като мен. Честта ми бе засегната, някакви си готи ме изпреварваха.

Марпалий се приближи до мен и каза:

– Посланик Ксеркс, готските крале ще минат преди вас, но вие трябва да решите!

– Кажете им, че съм посланик на персийския владетел – казах раздразнено аз.

– На кого? – учуди се Марпалий.

На готите. Кажете им, че съм воин и съм пратеник на персийския император!

– Това тях не ги интересува. Те са дошли на среща с император Теодосий ІІ и не се интересуват от вас.

Щом ни изпреварват, могат поне да се извинят! – казах аз. – Кажете им, че съм воин и че вие откраднахте оръжията ми! Да не си мислят, че сме някакви търговци, които могат ей така да изпреварят!

Последните думи вече виках. Това накара готите да погледнат към нас. Изгледах ги бавно и ги пронизвах с поглед. Не знаех дали разбираха гръцки, или виковете ми бяха привлекли тяхното внимание.

– Кажете им! – крещях аз.

Какво правите, посланик?! Това е недипломатично! Не мога да говоря с крале, нито вие можете да им кажете нещо! Вие сте обикновен посланик, а те са владетели на всичките източни готи, които не са в пределите на империята на василевса!

Готите ме гледаха със спокойни изражения на лицата и по никакъв начин не реагираха на виковете ми. Това още повече ме вбеси. Бях готов във всеки момент да скоча върху тях. Битката сигурно щеше да завърши с моята гибел, защото те бяха въоръжени с широките си плоски мечове и с ризници, а аз нямах дори ножче. Това ме накара да се почувствам още по-унизен.

Гледах готите и от гняв вече на български крещях към тях.

– Какво ме гледате? Аз също съм владетел! Аз съм последният останал българин, аз съм боил, аз съм багатур, аз съм тиун, аз съм канартикин, аз съм български владетел, аз съм последният кан на българите, аз ще възродя своя народ и отново ще го издигна от пепелта! Ще стана първият велик кан на българите! Какво ме гледате? Не съм бил владетел! Не съм имал право да говоря с тях…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Европа, макар стара и грохнала, беше опасен противник

„Днес той беше победител. Но не се ли заблуждаваше, както всички победители? Хората бяха устроени така, те смятаха, че победите им са вечни. Всеки военачалник мислеше, че като разшири владенията си, като проведе успешен поход или война, ще направи държавата си по-голяма. Владетелите пък считаха, че като присъединят някоя територия, тя ще остане завинаги тяхна. Често обаче не ставаше така. Всяка победа беше временна и мимолетна. След всяка война идваше следващата. Народите по земите се меняха, походите и победите на императорите и владетелите се забравяха и нямаха край. От лицето на земята изчезваха държави, дори цели империи. Днес той мислеше, че заличава Рим и неговата империя от лицето на Европа, че от утре тук ще бъде Хуния, че ще успее да наложи империята на духа, за която цял живот бе мечтал и бе разказвал на Приск. Дали обаче не се заблуждаваше? Дали това нямаше да бъде само една мимолетна победа, която дори нямаше да остави драскотина във вековната памет на тези земи? Той знаеше, че хуните не идваха тук само като воини, те бяха много по-различни от германите, франките и самите римляни. Ако успееха да запазят тези земи, със сигурност щяха да ги променят. Европа обаче бе успяла да възпре и претопи стотици народи. Тя имаше опит. Тя се хранеше от варварските вълни, идващи от изток. Българинът разбираше, че жестокостта на нападателите бе до някъде оправдана. Атила и неговите воини, всичките му съюзници воюваха с Европа. Те бяха дошли до тук, но не като нападатели, а в своята самозащита, заради самосъхранението си. Европа, макар стара и грохнала, беше опасен противник. Ако тези воини бяха останали в степите си, макар да изглеждаха далеч от тази Европа, тя щеше да протегне към тях кокаливите си старчески пръсти и да ги достигне. Като скорпион щеше да излее отровата си в тях и да чака да се разложат, да умрат на място, а тя и останалите им съседи щяха да ги погълнат. Тези мъже бяха разбрали, че трябва да дойдат до тук, за да унищожат корена на Злото, да отсекат дървото из основи. Те бяха тук, за да защитят себе си и своите деца, да защитят своя начин на живот. Битката беше или Европа, или те.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Пътят на българина

Ето и целия текст на трейлъра на „ТАНГРА“, който ни бе предоставен любезно от Божидар Коцев.

ПЪТЯТ НА БЪЛГАРИНА
От: Божидар Коцев

От Тангра, Бога на небето,
пред нас е пътят начертан
и води право там, където
ни чака пристанът желан.

Той идва от дълбока древност
и вие се като змия,
по него българинът с ревност
обича своята земя.

Това е пътят на мъдреца,
на война смел, презрял смъртта,
на българския дух – живеца,
от който ражда се честта.

Това е пътят на човека,
орисан на война и мир,
по този път върви полека
премъдрият слепец тумир.

Невръстно българче го води
по пътя му на разказвач,
за ханове, царе, народи
говори от зори до здрач.

Тумирите били са седем
и всички до един слепци,
почитал ги богат и беден,
наричали ги мъдреци.

Разказвали те неуморно
във всяко село или град
историята отговорно
и слушали ги стар и млад.

Детето зрящо в пътя труден
тумир пък ставало след тях,
в живота кратък, ала чуден
не знаели те що е грях.

Достигнели ли зрялост бойна,
сами избождали очи,
вървели те в тъма усойна,
със слово пръскали лъчи.

Обвити в черна власеница,
посрещани с любов навред,
на Тангра те били войници
тумирът бил роден поет.

Прабългарите са номади
и всеки яздел собствен кон,
те не признавали огради,
небето им било подслон.

Били им лекари шамани,
билкари, странни същества,
от духове били призвани
да не живеят с общества.

В студени шатри в планините
или в опасните блата
сред мрака черен на нощите
говорели си със смъртта.

Чрез транс и танц, и звуци диви
в саракта водели души,
там мъртвите били щастливи,
в отвъдното не се греши.

Шаманът стигал до реката,
която чезнела в тъма,
тук в транс прощавал се с душата,
след туй се връщал сам в дома.

Прабългарите са и войни,
калени в битки и борби,
под знамената славни бойни
били с орисани съдби.

На място свято и сакрално
те биели се с меч и щит,
на Тангра жертва ритуално
принасяли в деня честит.

Оренда давала им сила
във войнския им страшен път,
за своята родина мила
били готови да умрат.

Умирали за войнска слава,
за войнска доблест, войнска чест,
за хан ювиги и държава,
за българския интерес.

Те тръгвали на войнски поход,
без страх от враг, в сбит боен ред,
във времето вървели с грохот.
за теб, Българийо, напред!

И пътят вечно ще се помни,
това е път на любовта,
на тези войни смели, скромни,
на подвига им пред смъртта.

По този път ще крачим ние
с прабългарския войнски зов,
той в бъдещето ще се вие,
понесъл поривът ни нов.

България ще е в сърцата!
Орендата ни и духът
ще се предават на децата,
поели БЪЛГАРСКИЯ ПЪТ!

Трейлъра можете да гледате ето тук:

4 коментара

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини!

„Вървях из двореца и усещах как ставам все по-висок и значим с всяка следваща крачка.

– Никой не си позволява да погледне Великия цар в очите! Това се наказва с мигновена смърт! – говореше Бероес, докато се насочвахме към Тронната зала и личните покои на шаха. – Когато влезете при шахиншаха, ще коленичите, после ще пълзите напред. Ако шахът не ви каже нещо друго, ще изпълзите пред лявата обувка на владетеля и ще я целунете! Ако той не ви каже да станете или ако не говори с вас, се оттеглете назад. Ако лявата му ръка е отпусната надолу, ще целунете и нея. Устните ви не бива да докосват кожата на ръката на шаха! Целунете някой от владетелските пръстени!

Вътрешно възнегодувах от това, което трябваше да направя, затова попитах:

Това задължително ли е?

– Да! Напълно! Всеки владетел, дошъл тук, постъпва по този начин. Може в държавата си да си какъвто си искаш и да се наричаш както си искаш, когато дойдеш тук и се изправиш пред истинския владетел на света, трябва да изразиш своето примирение и да се поставиш в краката на Великия цар! Пред шахиншаха всички са васали и сатрапи, тук владетелят е само един!

Аз няма да го направя! – твърдо казах аз. – Аз съм воин, роден съм свободен и живея свободен! – като казах това последното, за миг се запънах, защото сам си давах сметка, че в последно време не живеех по собствена воля, а бях заложник на персийския шах. Въпреки това продължих: – Ние не се покланяме пред никого! Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини! Ние сме подчинени единствено на нашия бог Тангра! Никой човек не се намира по-високо от мен! Единствено нашият кан, но и той не е по-високо от нас, а е по-близо до орендата и волята на Тангра. Не мога да пълзя пред шахиншаха, макар да е владетел на голяма империя, не е нищо повече от мен! И той е роден от жена, и на него в жилите му тече кръв, и той може да бъде убит, и той старее и някой ден ще умре! Той е най-обикновен човек като мен и няма да му се поклоня!

– Какво говорите? – шепнешком попита Бероес. Личеше си, че магът е притеснен от думите ми. Сигурно и тук в Персия стените, както и в Индия, имаха уши. Явно Бероес се притесняваше, че Яздегерд ще научи какво съм казал. Бях толкова притеснен от това, което ми предстоеше да извърша, че не ме интересуваше никакъв Яздегерд…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги