Tag Archives: влюбен

Подобно на слънцето, тя разпръсваше своите лъчи и усмивки, озаряваше хората…

„– Най-чистият диамант не съществува, не може да бъде видян, той е толкова прозрачен, по-кристален от въздуха, чиста светлина. Диамантите съществуват само защото имат дефекти. И с хората е така, идеалните, диамантите-хора са ангели, а ние, с дефектите, сме хора, ние живеем, а вас ви няма, не можете да бъдете сред нас.

Тя бе толкова крехка и изящна – мълвяха устните му, а Курт виждаше как брадата на мъжа потреперва, – нежна и мимолетна като деликатните цветчета на вишнев цвят. Всеки, който я видеше, се учудваше, че тя бе моя дъщеря. Който я познаваше, знаеше, че тя не може да остане дълго тук, сред нас. Нейната природа, личността ѝ бяха несъвместими с живота. Съществуването ѝ бе невъзможно в този свят, тя бе същество от друг свят и това бе видно и ясно на всички. Нейното същество бе обвито в сияние, всеки неин жест и движение увисваха в пространството като произведение на изкуството и оставаха там завинаги, всеки, който някога я бе виждал или притежаваше нещо нейно, усещаше това непрекъснато. Тя бе художник, който с вещина рисуваше живота си, но не правеше това преднамерено, а всичко се получаваше някак леко, ефирно, органично и естествено. Тя рисуваше образа си и всеки щрих, жест, усмивка, всичко, което правеше, завършваше този неин съвършен портрет. Тя бе ангел, ефирно същество и всяко нещо, което докосваше при пребиваването си в този груб, недодялан свят, оставаше да свети в златно сияние.

Тя бе от онези редки същества, надарени с грация, финес и красота, които озаряват света на хората и всички бяха влюбени в нея, всеки искаше да е колкото се може по-близо до нея и бе готов на всичко, за да е в обкръжението ѝ.

Подобно на слънцето, тя разпръсваше своите лъчи и усмивки, озаряваше хората, излъчваше щастие и привидно сияеше, но вътре в себе си бе самотна и нещастна. И както, когато се взираш в слънцето, започваш да виждаш черна сянка, която се движи вътре в него, така и всеки, допуснат да надзърне в душата ѝ, с изненада откриваше, че зад привидното спокойствие и красота се спотайват мрачни кътчета, където бушуват урагани от спотаени страсти. Дълбоко в себе си тя бе нещастна. Това я правеше още по-крехка и деликатна и всички ние усещахме, че крехкото стебълце живот на това прекрасно цвете скоро няма да издържи огромния цвят и колкото по-красив, ароматен и голям е той, толкова по-скоро ще настъпи неминуемият момент, в който ще се прекърши. Ние знаехме това, опитвахме се да ти го кажем, но ти не желаеше да ни чуеш. Ти беше себе си и изживя живота си така, както искаше…“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Усещах такъв прилив на сила, че ми се струваше, че мога да заповядам на природата, да управлявам вятъра, да спра вълните

Tohol_3D_New_small„– Някога аз бях търговец на зехтин в Тесалия. Животът ни беше тежък, по-големите от нас търговци непрекъснато ни притискаха и обираха. За да оцеляваме, работехме като роби. Въпреки това си спомням сухата, камениста земя, вековните възлести стебла на свещените маслинови дръвчета, острите, твърди листа, дръвчетата, отрупани с малки зелени плодчета, и ми става мило. Можех да открия зеленото и формите на маслините, където и да ги видех. Бях влюбен в света и живота. Бяхме голямо семейство. Живеехме в малко имение току до стръмния каменист бряг, то отвсякъде бе обградено от вековна маслинова горичка. Бях влюбен в това място, в прекрасните залези, в топлия ветрец, в живота. Нашето имение винаги се обливаше във весел звънък смях, макар и тежък, трудът ни беше благороден. Обичах кристалните утрини, когато морето се обагряше в розово и червено, а тъмносиньото на нощта постепенно отстъпваше място на светлосиньото. През деня златното слънце разливаше лъчите си над това благодатно място. Привечер ми беше най-приятно. Когато свършвахме работата и вече бяхме уморени, ние имахме повече време да се огледаме. Топлият полъх на вятъра се гонеше между дръвчетата, провираше се между малките остри листенца на оливиите. Този вятър беше нежен и се разливаше като дълга, нежна коса, а острите зъбери и маслиновите дръвчета бяха като зъбите на гребен, който нежно разресваше полъха. Небето дишаше, а вълните, ниски и обли като хълмове, се движеха по гъстото като зехтин море. Брегът бе толкова висок, че не се чуваше прибоя. Като застанех на ръба, имах усещането, че можех да погледна почти до Азия и Крит, да преодолея разстоянията. Понякога заставах на самия ръб на скалата, взирах се в безкрая на морето, чувствах неговата безбрежност и разтварях ръце. В този момент усещах такъв прилив на сила, че ми се струваше, че мога да заповядам на природата, да управлявам вятъра, да спра вълните, да накарам морето да застине и да управлявам заобикалящото ме. Струваше ми се, че можех да скоча и да заповядам на отсрещната скала да дойде до мен, а аз да се протегна и да я хвана.

Така живеехме, чувствахме се толкова щастливи! – каза мъжът и докато правеше това, си личеше, че душата му е там, на брега на Тракийско море…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги