Древната българска традиция да си завързваме мартеница

Древните българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

На всички българи, Честита Нова 7530 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7529 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Ужасът не е в мрака, а в главата на човека…

„Неговите учители го бяха учили: „Страхът не съществува в света, той не е реален. Няма страх за всички, както има земя, камъни или вода за всички. Страхът е само в твоята глава. Това, което те кара да трепериш и да се боиш, за друг човек е нищо. Хората в града често се страхуват от тъмнината, а ние я обожаваме, тя ни помага да се скрием, да се промъкнем по-близо и незабелязано до животното. За нас мракът е приятел и помощник, а за тях е враг, нещо непознато. Те се боят от тъмнината, ние я прегръщаме и се стопяваме в нея. Някои хора се боят от змии, други ги обожават, някои се страхуват от кучета, за други те са техните най-добри другари и се отнасят с тях все едно са хора. Страхът най-често се появява, когато нещо не го познаваме и не искаме да го приемем. Той винаги е преувеличен. Хората, които се боят от мрака, всъщност не се страхуват от тъмното, тъмнината те населяват с всички същества от своето въображение, които реално не съществуват, но те ги дорисуват, възпаленият им от страх ум ги доизмисля, след това ги умножава, увеличава до неузнаваемост и ги превръща в ужас. Но ужасът не е в мрака, а в главата на човека.“

 

книгата „Кубрат“, поредица исторически романи „България“

Заслужава ли си такъв живот?

„Човек, който се страхува за здравето и живота си, не може да бъде воин. Такива хора са страхливци. Знаеш ли колко много страхливци съм срещал в живота си? Тези са като статуи застинали по Пътя. Много от тях продължиха да говорят какви воини са, но нямаха сили да прекрачат и не са нищо повече от страхливци. Ако и ти си такъв, продължавай да говориш за болката, да се оплакваш, да очакваш от такива като теб съчувствие! Това можеш да правиш, но тогава няма как да се наречеш мой син!

– Татко, това, което ми описваш, съвсем не е радостно! Ти искаш да кажеш, че така ще бъде цял живот! Че цял живот ще бъда съпровождан от опасността да бъда убит, болката, терзанието, страданието ще са мои неизменни спътници! Заслужава ли си такъв живот?

– Това всеки сам избира за себе си. Ако носиш в себе си душа на воин, ти ще преглътнеш този горчив хап. Воинът е такъв и не може да живее по друг начин. Ако рискът ти се струва прекалено голям, това означава, че просто не си роден за воин. Болката е минимумът, който трябва да си готов да понесеш, за да бъдеш воин.

– И докога ще продължава това?

– Докато не умреш.

– Не съм съгласен! Не желая да изпитвам болка и да страдам през целия си живот! Искам да живея, да бъда щастлив!

– Много хора се жалват и казват, че животът е лош, тежък, че е дело на Сатаната. Аз веднага мога да докажа, че животът е хубав. Ако земята беше място, където всички страдат, тя щеше да бъде като ад. Тогава всички хора щяха да искат, колкото се може по-бързо, да се самоубият и да напуснат този свят, да се разделят с живота си. Болките и страданията щяха да ги подтикват да направят това. Когато човек реши, че няма смисъл да живее и да преживява страдание, което няма да има край, той би посегнал на живота си. Ние обаче не наблюдаваме подобно нещо. Всички хора със зъби и нокти се борят да останат живи, да поживеят още миг повече, дори тези, които цял живот се оплакват. А тези, които се самоубиват, правят това с огромно съжаление. Животът е хубав, затова те така се разделят с него. Това е най-сигурното доказателство, че земята и този живот са желани, че хората са повече щастливи тук, отколкото нещастни, че са доволни и това тук е по-скоро раят, отколкото адът. Най-важният извод от всичко казано дотук е, че си заслужава да се живее. Какъвто и да е животът – добър, лош, колкото и болки и страдание да има в него, трябва да го изживееш, да приемеш това, което съдбата (Бог) ти е предопределила.

Ти казваш, че искаш да си щастлив, но трябва да знаеш, че хората, които живеят неосъзнато, като някакви идиоти, се стремят към това щастие. Можеш да бъдеш щастлив само ако си глупак, но това означава, че ще живееш както всички глупаци, в „матрицата“, неосъзнато. Аз вече съм ти обяснявал разликата между това да се стремиш да бъдеш щастлив и да възприемаш щастието като преживяване и това да си щастлив, но като състояние.

Ти мислил ли си какво е болката? – българинът спря за миг, след което продължи да говори: – Болката е най-страшното нещо на света. Болката и страхът са едно и също нещо. Много хора смятат, че ги е страх от смъртта, но всъщност ги е страх от болката. Страхът изгражда този свят. Този свят, в който ние можем да съществуваме, е изтъкан от болка или поне ние така го възприемаме, но всъщност болка няма. Болката е нещо, което ние преживяваме, но тя няма материално изражение. Човек изпитва болка, несигурност и страдание, но може и да си внуши това. Ако знаеш, че няма болка и страдание, можеш да направиш така, че тя да не съществува за теб…“ – откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

http://www.orendabooks.com

Това, което ни обединява, е орендата…

“– Говори ѝ! – каза ми съвсем сериозно Баяр.

– Какво да ѝ говоря? – троснато попитах аз.

– Разкажи ѝ за себе си.

– Какво? – изумих се аз.

– Разкажи ѝ кой си.

– Това е много обидно – отвърнах аз.

– Защо да е обидно? – учудено попита Баяр.

– Защото аз съм човек, а тя е трева. Тревата е храна на конете, а аз съм роден да яздя коне.

– Ти смяташ, че си повече от тревичката. Тревичката ти се струва незначителна. Степта обаче е съставена от много такива тревички. Ако ти не уважаваш една тревичка, ти не уважаваш и степта, а това означава, че не уважаваш Тангра, защото Тангра е степта. Ти трудно подгъваш крак пред тревичката и не намираш сили да ѝ поговориш. Трудно намираш думи за себе си и не знаеш кой си. Ти иначе с лекота подгъваш крак пред един Тангра, който си си измислил, но пред живия Тангра, пред природата, пред степта не подгъваш крак. Този Бог, на който се молиш, не е истинският, защото е измислен от теб, затова толкова лесно подгъваш крак пред него. Пред твоя бог се покланяш, но не и пред истинския.

– Тохол, степта е жива. Всяка мушица в нея, всяка тревица, плъх, кон, куче, чакал, човек, всичко в нея е живо. В момента, в който се слееш със степта, ще осъзнаеш, че тя е жива. Никога не бива да я гледаш като наблюдател, да се възприемаш като нещо отделно от нея, като нещо повече. Ако ти се отдръпнеш от степта, и тя ще се отдръпне от теб. Ако го направиш, ставаш чужд, а чуждият на степта човек живее във враждебна среда и не разбира нищо от това, което е около него и което му се случва, защото не разбира степта. Ако осъзнаеш, че степта е жива, ще започнеш да уважаваш и най-дребната мушица в нея. Мушицата с нищо не е по-малка от теб. Както конят не е по-любим на Тангра, защото е по-голям от теб, така и ти не си по-мил от мушицата, защото си по-голям от нея.

– Учителю, това, което ми казвате, го разбирам, но не очаквах да го чуя от вас. По-естествено щеше да бъде, ако го бях чул от дядо ми.

– Не е важно от кого го научаваш, важно е дали вникваш в дълбочината му.

– Степта е жива, Тохол! Степта е жива! Природата е жива! Земята е жива! Всяко нещо, което виждаш, до което се докосваш, е живо. Целият свят е жив и е едно същество. Жив е камъкът, жива е пръстта, живи са тревите и храстите. Те обаче живеят свой живот и имат различно време от нас. Ние сме живи за себе си, но сме живи и в един по-голям организъм, наречен Тангра. Тангра не е само Небето. Тангра е и всичко между Небето и земята. Тангра е всичко. Тангра е животът. Духът на живота е орендата. Така както нашите органи са живи, всеки един от тях за себе си, но в същото време са част от нас. В нашия свят ние сме центърът, в света на Тангра той е центърът. За да бъдеш българин, трябва да разбереш това. За да си българин, трябва да си жив и като себе си, и като Тангра. Българите никога не прекъсват живота си в Тангра. И така както никой орган не бива да живее за себе си и да се опитва да бъде над другите, така трябва да бъде и с българите. Ако някой се опитва да стане по-важен от другите, организмът боледува. Всеки един от нас е важен и всеки има своето място в народа ни. Не може да се каже главата ли е по-важна, или краката. Тангра се нуждае от всеки един от нас.

Ние трябва да помним, че сме част от Тангра, че сме най-важната част за него. Това, което ни обединява, е орендата, това е душата на Тангра. Всеки един от нас е част от Тангра, но в същото време самият той е цялостният Тангра.“

откъс от многотомната българска история „Тангра“, автор Токораз Исто

 

Някога българите-шумери създали първите градовете в света

„Българинът беше виждал и посещавал много такива градове. Някога блестящи и живи, днес те бяха западнали и населени с много повече хора, отколкото можеха да поберат. Символите на Рим бяха виите – каменните пътища, които свързваха градовете и им осигуряваха търговска и военна връзка. Те като паяжини се разстилаха над територията на цялата империя. Вторият символ бяха градовете, а третият – акведуктите и канализацията. Когато Рим западна, това бяха първите неща, които започваха да се рушат. Виите се рушаха и камъните им се ползваха за други цели, мостовете над реките се рушаха и срутваха и само акведуктите, като безмълвни паметници, продължаваха да се извисяват. Те бяха паметта на това, което е било някога в разцвета на Рим.

След разрухата, която бе настъпила с упадъка на Рим, бяха дошли нашествениците. Всъщност това не беше истинско нашествие, защото нямаше битки и войни. Новите племена просто дойдоха и заеха обезлюдените земи и градове. С тях се бе завърнал животът. Днес градовете кипяха от живот. В тях заедно живееха келтската, римската и варварската култури. В тези градове се зараждаше общество, което не беше номадско, хората се опитваха да живеят като римляни, но по своя си начин. Варварите вече обработваха земята, учеха се на занаяти, които бяха нужни на хората, живеещи в града. В същото време воините, облечени в шарени дрехи, все така мечтаеха за грандиозни битки в откритите площи на степта.

Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народът, населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду си. Градът и цивилизацията обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града „матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Мъжът бе сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да се променят. Някои от тях вероятно щяха да се поболеят заради липсата на свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне в граждани.

Мъжът се замисли дълбоко. Някога българите-шумери бяха създали градовете. Въобще града като понятие и структура. Техните градове били първите в света. Означаваше ли това, че те са създали и „матрицата”, може би затова те трябваше да са хората, които да посочат изход от нея? Може би това бе причината така да са привлечени от градовете и носеха мисията, която той много добре познаваше, и точно те бяха хората, които щяха да донесат новия ред на света. Българинът се замисли как ли са се чувствали шумерите, първите цивилизовани хора, когато е трябвало да напуснат градовете и за една нощ да станат номади? Явно вярата им е била много силна, за да се подчинят и чувството им за мисия да надделее. Да! След като бяха създали първите градове в света, религията, писмеността и всички други неща, които днес се наричаха цивилизация, те бяха казали на акадите – източните семити, че един ден просто ще си тръгнат. Така и сторили. Изчезнали, все едно никога не са били сред хората, сякаш се въздигнали към небето. Едва след това хората в Междуречието осъзнали, че те през цялото време говорели за Небето и се наричали синове на Небето.“

откъс от поредицата „Тангра“

Въздухът беше сив и се движеше като някаква тъмна пелена

„…Преди миг той се намираше върху гърба на своя лактофаест жребец, а ето сега вече бе стъпил върху сухата, безплодна земя на саракта. Всичко около него беше мрачно. Целият свят бе оцветен в нюанси на сивото. Въздухът също беше сив и се движеше като някаква тъмна пелена, като черна мараня, която караше всичко да оживява, а краищата на черните растения се разтваряха в тази мараня и губеха ясните си очертания. Всичко около него бе потънало в полумрак. Авитохол се оглеждаше, но беше нащрек. За пръв път сарактът му се струваше така развълнуван. Той беше като живо същество и като че ли реагираше на битката, която в този момент се водеше на Каталаунското поле. Българинът се оглеждаше малко припряно, защото осъзнаваше, че тук, където и полъхът на вятъра е като движение, ще му бъде много трудно в здрачевината да различи „сянката“. Тук „сянката“ беше като у дома си и можеше да се скрие навсякъде. Чия можеше да е тази „сянка“? Душата на велик български воини, преминала през преградите на световете, черната душа на някой зъл враг или могъщ владетел, който искаше да навреди на хуните или воините на Атила, а може би българин, решил в този момент да накаже хуните и Атила за това, което бяха сторили с неговия народ?! Авитохол беше сигурен, че в тази битка душите на българите, макар унищожени и унизени от хуните, бяха на тяхна страна. Мъжът беше нащрек. „Сянката“ го бе примамила, беше го следила и наблюдавала. Ето сега той беше тук, но нея я нямаше, това го притесни още повече. Като воин той знаеше, че щом изпуснеш противника от очи, това вещае лошо развитие на ситуацията. А може би сянката беше на някое божество или демон? Авитохол осъзна, че се разсейва. Сега най-важното беше да намери „сянката“. Забрани си да мисли за странични неща и дори да разсъждава върху въпроса чия може да е сянката, дори да беше на воин, демон или на смъртта, сега това не беше важно. Трябваше по най-бързия начин да я открие.“

откъс от поредицата „Тангра“

Хората си спомнят за славата след битката, но никога не се сещат за мъката, скръбта, смъртта

„– Всяка такава битка през деня е бойно поле, върху което се изразяват страсти, проявява се воля и войнска доблест. Нещата, случващи се през деня, са достойни да бъдат възпети от рапсоди. Тогава враговете са от двете страни. Вечер обаче всяка битка притихва. Труповете лежат еднакви един до друг. През деня те са били от различни лагери, молели са се на различни богове, крещели са имената на своите военачалници, а вечер лежат един до друг като приятели. Забелязал съм, че всички ранени, макар да не говорят на един език, да се наричат с различни имена, стенат по един и същи начин. Болката, страхът, гладът, смъртта ги уеднаквява. След няколко години всички те стават все по-еднакви и достигат до първичното си състояние. А първичното състояние, това, което е първично в нас, е че сме тленни, че някога Бог ни е сътворил от кал и пак в калта ще се върнем. Каквото и да мислим за себе си, каквито и страсти, заблуди и илюзии да имаме по време на живота си, колкото и да се опитваме да забравим, че сме смъртни, това ни очаква и то е най-неумолимото нещо на света. Смъртта е само една от крачките на тази неумолимост. Един ден всички ние ще се превърнем в част от тази земя, ще се слеем един с друг и с Бог. Това е най-древната истина. Цялата земя е едно такова поле. Хората си спомнят за славата след битката, разказват за славните действия на този или онзи народ или военачалник, но никога не се сещат за мъката, скръбта, смъртта. Винаги, когато чуете разговор за този или онзи славен водач, за славата на този или онзи народ, помнете, че тези думи се крепят върху такива полета, че славата на този или онзи военачалник се гради върху страха, гибелта, ужаса на хиляди воини, еднакви, сиви, мъртви, топящи се в земята! На неговите и чуждите!“

откъс от поредицата „Тангра“

Хората опитват чрез храната да запълнят празнината, що зее в душите им

„Западните хора са свикнали да ядат много. Те се опитват да изядат света. Повечето от тях се тъпчат, защото са нещастни и чрез храната опитват да запълнят празнината, що зее в душите им. Когато човек яде много, той не получава повече сила. Напротив, силата, която взема от храната, му пречи да почувства орендата. Човек, който яде малко и е на предела на глада и оцеляването, оценява храната много по-добре. Той е пречистил дотолкова своето същество и организъм, че е станал много по-чувствителен. Неговата енергия е много по-фина и деликатна. Той уважава и усеща всяка своя хапка и всичко, което постави в устата си, става част от него, от неговата същност и живот. То му носи наслада и може да го оцени по достойнство.

Хората, който се тъпчат и изяждат много храна, не уважават себе си и Тангра. От толкова много храна те спират да усещат фините енергии. Те се опитват да станат едно с Бог, като погълнат колкото се може повече от него. Човек не може да се слее с Бог, като го погълне. Истинският път е да се отделиш от Бог, да се ограничиш, да бъдеш по-малко себе си и по-малко его, за да има в теб повече Бог. Така се хранеха българите. Те осъзнаваха, че всеки залък е част от Тангра и изяждаха само толкова, колкото сметнеха, че им е нужно. Всичко това те правеха с най-дълбоко уважение и смирение. При българите храненето беше свещенодействие. Да се храниш в присъствието на друг човек бе смятано за най-високо благоразположение и доверие. Неслучайно най-близките хора на кана ювиги се наричаха „хранени хора“. Те имаха привилегията да се хранят в присъствието на владетеля и да виждат как се храни той. Канът не просто ядеше храна, докато се хранеше, той свещенодействаше, защото отделяше, откъсваше плът от Тангра и я поглъщаше, правеше я своя и на народа си. При това той беше много внимателен да не вземе повече, да не обиди Бог, да не го нарани.

В суровата степ животът на воина се измерва от едно хранене до друго, от една победа до друга. Храната, която воините на степта ядат, е жива. Хората, които се хранят малко, се задоволяват с по-малко и то им е достатъчно. В степта храната е оскъдна. Всяка храна има душа и собствен живот. Тези тук ядат храна, която не може да им избяга. Те могат да планират реколтата си, да складират запаси в хамбари, делви или да я превръщат в злато. Нашата храна се движеше. Тя беше жива и умна и се бореше за своето оцеляване. Точно това е направило воините на степта толкова добри. Веднага след като се нахранеше, степният воин трябваше да започне да мисли за следващия си лов. Ако зимата беше лоша, ако имаше болест някаква или мор по животните, ако нещо подплашеше животните, воинът, колкото и добър да беше, гладуваше, а ако не се справеше, скоро умираше. Той, родителите му, жена му и децата му, всички загиваха. Воинът осъзнаваше, че от него зависи животът на целия му род. За него не беше достатъчно да е добър, той трябваше да е жив. Това бе най-голямата награда за всеки воин.

Както се отнасяха към лова, по същия начин воините гледаха и на войната. Най-важното нещо бе да побеждаваш и да оцеляваш.“

откъс от девети том „Айбат“ от поредицата „Тангра“

Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол

„Синко, не винаги отстъплението е слабост, понякога може да бъде тактика! Боецът, който не е импулсивен, е по-опасен. Може би нещо в теб те кара да бъдеш такъв, може това да е орендата? Когато двама воини се изправят пред своите противници и врагове, безразсъдният прави две крачки напред, той направо скача срещу врага, смелият прави крачка напред и влиза в битка. Мъдрият отстъпва назад. Той прави това, за да премисли, чак след това се хвърля напред. Страхливият просто отстъпва и от това нищо не произлиза. От теб зависи дали ще излезеш страхливец, или мъдър воин. Мъдрият човек не е директен и агресивен, ако може, опитва да избегне конфликта. Той е много опасен, защото, като отстъпва, не знаеш дали се изтегля, или просто се засилва, за да влезе още по-свирепо в битката.

Никога не се притеснявай да участваш в битки! Помни! Човек не е само смъртен, той е внезапносмъртен. Всеки човек може да се раздели с живота си във всеки един момент и винаги трябва да бъде готов за това. Всяка сутрин, когато се събуждаш, благодари на Тангра, че си отворил очи, но живей така, все едно това ще бъде последният ти ден! Никога не се страхувай от това, че този ден може да ти бъде последен! Това е едно от най-сигурните неща в живота. Този ден все някога ще дойде и няма никакъв смисъл да мислиш за него, да се изтощаваш физически и духовно. Каквото и да направим, ние никога не можем да изпреварим смъртта и да оставим земните си дела завършени и в ред. Когато и да те застигне смъртта, никога няма да е в подходящ момент. Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол. Аз цял живот се опитвам да живея осъзнато, това ми помага да подреждам света около мен. За мен светът е логичен и подреден, това аз правя със силата на своята воля. Ние обаче се самозабравяме. Каквото и да правим, както и да живеем, никога не бива да забравяме, че не контролираме две неща – нашето раждане и смъртта. Разбира се, можем да сложим край на живота си, но това ще ни привърже. Ако искаме да сме свободни, не бива да правим това. Трябва да свикнем с факта, че сме внезапносмъртни. Това е много трудно за нас.

Ние, степните воини, помним това и никога не го забравяме. Светът не може да спре своя ход. Стабилността не се състои в това да спреш времето и да се подготвиш за отвъдното. Най-сигурното нещо в света е движението. Там е стабилността на света, не в застиналото, а в динамичното равновесие. Всички ние, които сме духовно живи, участваме в приключението и авантюрата наречена живот, но не бива да се привързваме и да мислим, че сме вечни на тая земя.“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто