„– Някога един българин попаднал в Рим. Като всеки воин, той водел със себе си бойното си куче, голям звяр.
– Като Фенрир ли?
– Не! Българските кучета бяха по-ниски, но по-тежки и с по-мощна структура. Та този българин сигурно бил пратен за нещо от кана ювиги и отишъл в Рим. По това време Рим бил най-големият град в света, столицата, метрополията. Неговите граждани обожавали гладиаторските борби, но и всякакви други игри, на които залагали. Всеки ден, на специални места в малки арени, се провеждали битки между кучета. Римляните, макар да претендирали, че са цивилизовани хора, харесвали да гледат насилие и смърт. Много от битките между кучета завършвали със смъртта на едно от тях.
Нашият човек искал да покаже силата на българското бойно куче, затова отишъл на една арена. Там кучето му се изправило срещу мастифи и всякакви бойни и ловни кучета. Някои побеждавало, от други губело, но нито едно куче не заплашило живота му. Българите винаги са били добри воини и много умело и с майсторство обучавали както по-младите воини, така и конете, и кучетата си. Този българин се засегнал на чест. Искал да направи така, че кучето му всеки път да побеждава. Един ден грабнал коня и кучето си и заминал нанякъде. След две години се върнал. Със себе си водел проскубано куче, което на нищо не приличало.
Хората, които провеждали битките, му се присмивали. „Къде е онова, здравото куче, което побеждаваше?“ – попитали те. „Не всеки път побеждаваше, а когато го направеше срещу сериозен противник, после не можеше да ходи няколко дни – така отговорил българинът. – Кучето трябва всеки път да побеждава! Най-висшето ниво е да побеждава без бой. Само като го видят другите кучета, да бягат.“ При тези негови думи организаторите го изгледали все едно е луд.
Пуснали проскубаното му куче, което настина било едро, но на нищо не приличало, срещу едно голямо пиринейско овчарско куче. Двете били почти еднакви на ръст и тегло, но пиринейската овчарка била красиво куче и всички знаели, че побеждава. Всички заложили на красивото куче с дълга козина. Какво било учудването на мъжете обаче, когато пиринейката подвила опашка и заскимтяла жално, само като видяла как проскубаният пес излиза на арената. Хората били изумени. Стопанинът на кучето се опитвал да го накара да се бие, но краката на клетото животно се подкосявали и то не можело да стои на тях.
Хората били гневни. Те загубили много пари, а българинът забогатял.
Скоро всички искали да дадат урок на българина. Изнамерили най-зверското куче, което имало в Рим – един мастиф, който събарял бик със захапката си. Тежко и мощно било кучето. Кожата на врата му била толкова дебела и набръчкана, че нямало куче, което да го победи. Мъжете отново заложили на мастифа и само българинът – срещу тях. Целият град се събрал да гледа тази битка. Всички се възхищавали на мастифа, той бил истински роден боец, а проскубаният пес изглеждал трагично и не приличал на нищо.
Какво било изумлението им обаче, когато извели двете кучета. Мастифът изскимтял и така побягнал, че не могли да го стигнат, а той бил много тежък и силен и не се славел с бързината си.
– Защо станало така, татко? – попита Ирник, а очите му бяха като на малко дете – толкова изумени и наивни.
– Това се питали всички хора. Българинът натрупал доста пари, но не това го радвало. Той бил доволен, че кучето му постигнало в пълнота воинските качества. То побеждавало всеки път и дори без да захапе и излае.
Вечерта българинът тръгнал да се прибира, нямал повече работа в този град. Той бил изпълнил задачата си и в същото време бил дал урок на римляните какво разбират българите под „воин“.
Организаторът на двубоите обаче не бил доволен. Било го яд, че е загубил много злато, но в същото време искал да разбули тази загадка. Той опитал да напие българина, но както знаеш, по онова време ние вино не сме докосвали. Въпреки това накрая мъжът склонил да му разкрие тайната си. Качил се на гърба на коня си и тръгнал, а кучето вървяло вързано след него.
На организатора му правело впечатление, че всички кучета, като видели българското, подвивали опашка, виели и бягали, все едно се вглеждали в смъртта. Конете също се дърпали, а катърите биели къчове.
– Каква е тайната ти? – попитал изуменият човек. – Ти вече взе твоето злато. Каквото било, било, кажи ми обаче тайната си, за да не може повече никой да ме измами!. Сигурен съм, че има някаква хитрина! Всичко това не е възможно! Твоят пес е проскубан и на нищо не прилича!
– Така е – съгласил се българинът. – Сега ще ти разкрия тайната. В битките няма измама. При тях най-важното нещо е да победиш и да излезеш с чест от ситуацията. Когато видях, че моето българско бойно куче не може да направи това, което исках, аз смених подхода. Взех това нещо. То може да победи всяко куче, но не прилича на куче.
– Какъв е този звяр? – изумил се организаторът.
– Това е лъв.
– Лъв!?! – не можел да повярва римлянинът. – Но то не прилича на лъв?!
– Не беше лесно да го направя да прилича на куче, защото той има душата на воин.
– И как успя? – попитал човекът.
– Глад! Бой! Глад! Бой!… Глад! Бой!
Ирник стоеше и нищо не разбираше.
– Ирник, такива бяха българите. Те приличаха на кучета, но природата им беше друга. Лъвове бяха те. Лъвове. Затова побеждаваха. Лъвове бяхме, макар да ни наричаха „кучета на войната”, лъвове, живеещи сред глутници кучета. Трудно беше да направиш така, че на българите да не им личи, че са от друга порода…“
Токораз Исто 