Tag Archives: воин

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.

Ирник го гледаше изумен.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.

– Татко, какво искаш да кажеш?

– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Advertisements

1 коментар

Filed under История, Книги

Не само хората, понякога дори природата и Вселената се изправят срещу него…

„– Всеки човек преди всичко трябва да бъде добър човек. Това е нещо, което разбрах при дългото си скитане из света. Светът е недостъпен за лошите хора. Тези, които са ограничени, не могат да го опознаят, защото всъщност не се интересуват от него. Такива хора са обърнати към себе си и се смятат за център на света. Когато не си любопитен и светът не те интересува, дори да го обиколиш, много малко неща ще видиш от него, а още по-малко ще разбереш. Лошият човек не разбира света, защото неговата злоба отблъсква хората и те се затварят. А когато не опознаеш хората, няма как да разбереш мястото, където живееш. Освен това лошите хора отиват на едно място не като приятели и гости, а като завоеватели. Където и да погледнат, те виждат само неща, които могат да присъединят, откраднат или покорят, а това им пречи да опознаят света такъв, какъвто е. Те смятат, че светът е техен, а той всъщност не е на никого.

Лошите и ограничените, както не могат да видят света, така не могат да опознаят и живота си.  И само добрият човек може да бъде жив. Останалите хора са мъртви, независимо от страх, предубеждение, лошота или мързел.

– Но, татко, това не е вярно! Великите мъже не са миролюбци, а са завоеватели!

– Ти мислиш така, защото си учен в Торе. Сега ще ти разкажа нещо, а ти опитай да схванеш разликата между хунското Торе и българското „Да”.

Между воина и боеца има разлика. Бойците са хора, които се нуждаят от непрекъснато съпоставяне, съревнование, битки и насилие. Те обаче са обречени да воюват вечно, докато някой ден не загубят. Това е неминуемо. Боецът предизвиква света и хората, те му отговарят със същото и непрекъснато воюват с него. Не само хората, понякога дори природата и Вселената се изправят срещу него. Той е обучен да воюва, но това е обречено, защото той ще загуби тази битка. Когато някой ден се обърне назад, ще разбере, че зад гърба си е оставил само насилие и печал. Той е бил обсебен от тази битка, но всъщност нищо не е постигнал.

Воинът осмисля пътя си и след като е бил боец, продължава да променя себе си. Воинът е и боец, и философ. Той е боец на духа.

Торе изгражда бойци, такива са хуните. Те са народ от бойци. Много от номадските народи са добри бойци, но не са воини.

„Да” на българите, освен бойци, изгражда и воини. Разбира се, никой не може да те направи воин. Това ти трябва сам да сториш, но „Да” ти дава този тласък да продължиш.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тези три цвята са краските на българите

6„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…

откъс от многотомната история „Тангра“

1 коментар

Filed under История, Книги

Тези, които се учат от грешките си, са много по-ценни от непогрешимите и глупаците

„– Всеки човек води своите външни битки, сражения и стълкновения. Воините влизат в открити стълкновения, търговците също участват в битки, както и земеделците, дори книжниците имат своите битки. През цялото време обаче всеки един от нас провежда свои вътрешни битки, които са невидими. Не казвам, че са незабележими, защото често външните битки са продължение на вътрешните. Вътрешните битки продължават в хората, докато те не станат воини. Като казвам „воин”, нямам предвид боец или войник, а духовната категория воин. Воинът на духа не е този, който воюва със своите същности и несъвършенства, а този, който постига хармония и омиротворяване на себе си и същностите си, този, който събира частите си и постига концентрация, цялост и единство.

Вътрешната борба на всеки воин става много по-отчетлива, особено ако той участва и в голяма външна битка. Затова воините преди битка са интересни за наблюдение, тогава си проличава тяхното духовно ниво.

След тези думи, Авитохол разбра, че се е отнесъл и се върна към разговора от преди малко.

– Синко, не се притеснявай, че не влезе в битка! Трябва да знаеш, ако един човек сгреши веднъж, може да му се прости. Ако го направи два пъти, това означава, че е непоправим глупак, който не се учи от грешките си. Такъв ще греши цял живот и трябва да го държиш далеч от себе си. Също така се пази от човек, който никога не е грешал, защото неговата грешка тепърва предстои! Патилите хора, тези, които се учат от грешките си, са много по-ценни от непогрешимите и глупаците!

откъс от поредицата „Тангра“

2 коментара

Filed under История

Българските воини бяха в състояние да се изправят дори срещу волята на Тангра

Avitohol_smallДосега българинът се опитваше да се откопчи от хватката на могъщата сила. Тази сила беше безлика и сляпа. Тя беше могъща, защото подчиняваше милиони на волята си. Тя се наричаше съдба. Той обаче беше багатур. Той трябваше да подложи на съмнение съдбата си, да я разнищи, да я огледа и прецени доколко и дали въобще да я следва. От обикновен човек трябваше да се превърне във воин и да подчини съдбата си, да я превърне в участ, дори да я промени, ако се налага. В съдбата той трябваше да включи и свободната си воля на воин и да я промени. Съдбата беше волята на Бог, но докато другите народи приемаха безропотно волята на „най-могъщата сила” и й се подчиняваха, българите знаеха, че съдбата и това, което Бог ти е отредил, е само предложение. Дори когато те чувстват това по един категоричен начин, като неумолима воля, това е само път, по който биха могли да тръгнат. Българинът знаеше, че ако иска да бъде уважаван от Бог, ако иска Пътят му да бъде наблюдаван и подкрепян, да бъде интересен на Тангра, не бива да приема безропотно волята, спусната му от Небето. Българите се опитваха, дори когато следваха предначертанието си, да го правят със своя избор. Те смесваха съдбата, спусната им от Тангра, със собствената си воля. Понякога следваха съдбата, но правеха това осъзнато, ако се налагаше и преценяха, че така трябва, те дори бяха в състояние да се опълчат и да тръгнат срещу волята на Тангра.

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Истинският воин не служи на егото си, а го изгражда като свой противник и воюва срещу него

тангристки кръст„– Пътят на воина има някои дефекти, в основата на всички тях стои егото. Човекът тръгва и воюва чрез егото си, той постига целите си, но всички те са продиктувани от егото. Целта е да се преодолее егото, а не да се задоволява, защото, колкото повече му даваш, толкова по-силно става то. Егото на човек е безкрайно и е голямо, колкото е голямо въображението му. Истинският воин не служи на егото си, а го изгражда като противника си и чрез яснотата на своето разбиране воюва срещу него. Всяка частица от победеното его той превръща в аз. Така се достига до момента на преодоляване на егото.

Всеки човек има три начина, по които може да се справи с егото и разделението в себе си.

Пътят на колобъра е, когато противникът се преодолява с противоположното. На воина се противопоставя добрината и мъдростта. На силата и агресията се противопоставя любовта. Всъщност думата „противопоставя” не е съвсем точна.

Пътят на воина е да го преодоляваш със същото. Срещу воина противник се изправя друг воин.

Пътят на тумир е, когато нещата се изследват и човекът опитва да ги опише, изведе и осмисли. Пътят на тумир е Пътят на мъдростта.

Истинският българин е човек, който използва и трите подхода едновременно. В душата на всеки българин живее колобър, тумир и багатур. Символът, който изразява тази борба и това състояние, се нарича тангристки кръст.

Помни! Силата идва със смирението! Воинът е смирен! Той знае, че всяка победа, колкото негова, толкова е и на Бог. Има случаи, когато победителят го е направил без чест, но в повечето случаи този, който побеждава, го прави с чест, а другите умират в безчестие!

– Значи силата на воините се определя от правдата? – попита Ирник.

– Не, от Бог! Силата и правдата произлизат от смирението, от липсата на воина. Когато човек разбере, че е единен, но не само със себе си, а когато прозре, че е едно с Вселената.

shema_tangr_krust

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне

„– Дядо, от много време и ти и багатур-багаинът Баяр, когато ми обяснявате нещо, ми казвате, че трябва да бъда цялостен, завършен и ненаранен човек, какво означава това?

Като чу въпроса ми, старецът се замисли, поглади дългата си рядка бяла брадичка и някак се сви, все едно ни напусна. Гордеех се. Явно му бях задал сериозен въпрос и това, че един толкова мъдър човек, какъвто беше дядо ми, се замисли ме накара да изпитам задоволство. Изведнъж за мое учудване старецът заговори със силния си дълбок глас, който като че извираше от недрата на земята и каза нещо, което отново не разбрах.

Тази нощ е важна за теб. Когато ти направя знак и вдигна двете си ръце нагоре, това ще означава да го направиш. Сега слушай, но не забравяй знака! Разбра ли, Тохол?

Всъщност нищо не разбирах, но в този момент това ми се стори, че е някаква приумица на дядо ми, затова поклатих глава. Откъде да знам какво означава „да го направиш”?

– Вдигна ли ръце, правиш го! – повтори дядо, като че ли да се увери, че съм разбрал. Без нищо да разбирам, аз отново кимнах. След това погледнах към Баяр, за да видя дали той не е разбрал нещо повече от мен, но моят учител седеше без въобще да издава, че е тук и че участва в разговора.

– Когато аз и Баяр ти говорим за това, че не трябва да бъдеш наранен, имаме предвид следното. Всеки човек, когато се роди, понеже е малък, безпомощен и не може сам да оцелее, търси подкрепа. В лицето на своите родители той намира хора, които да се грижат за него, да го хранят, да го защитават, да го учат. Всичко това остава в хората като спомен, често като смътно чувство, като нагласа за цял живот, че те са малки, слаби и безпомощни. Веднага след това идва и това, че за тях трябва да се грижи някой, някой трябва да им дава храната, да ги защитава, да им помага. Тази рана, този спомен остава за цял живот. Дори най-силните и смели боили носят в себе си спомена за онова слабо, безпомощно същество, за което някой трябва да се грижи. Цял живот воините се опитват да прикрият това малко дете, което е незавършено, слабо, мънкащо, ревливо, сополиво, но в същото време се опитва да командва и да определя живота им. Това е малкото дете във всеки един от нас.

Повечето хора грешат като се опитват да скрият това дете. Други се борят с него, но никога не надрастват неговата наранена същност. Истинският път на воина е да се опитва не да крие детето и не да го затваря в дълбините на своята душа, а да го накара да порасне. Да го изважда на показ и да мисли върху всяко негово действие. Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне. Той се опитва да взема колкото се може по-малко решения с тази си своя същност. Когато малкото дете порасне, споменът за това, че си слаб, че не можеш да живееш сам, че си накърним, нескопосан, незавършен, изчезва. Няма как майстор в „Да”, боил или воин да има малко дете в себе си, защото то ще бъде неговото слабо звено. Тази негова същност ще му пречи да бъде силен, смел и свободен. Тя ще го кара да се държи като непохватно дете.

И така човек през целия си живот, ако не се бори с малката си същност, запомня това нещо, което разбира като първо нещо в своя живот – че е слаб и несъвършен и сам не може да се справи с живота. Това разбиране го съпътства винаги и навсякъде. И понеже знае, че е несъвършен, през цялото време той се стреми към съвършенство…“

откъс от първа книга „Тохол“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги