Tag Archives: воин

Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини!

„Вървях из двореца и усещах как ставам все по-висок и значим с всяка следваща крачка.

– Никой не си позволява да погледне Великия цар в очите! Това се наказва с мигновена смърт! – говореше Бероес, докато се насочвахме към Тронната зала и личните покои на шаха. – Когато влезете при шахиншаха, ще коленичите, после ще пълзите напред. Ако шахът не ви каже нещо друго, ще изпълзите пред лявата обувка на владетеля и ще я целунете! Ако той не ви каже да станете или ако не говори с вас, се оттеглете назад. Ако лявата му ръка е отпусната надолу, ще целунете и нея. Устните ви не бива да докосват кожата на ръката на шаха! Целунете някой от владетелските пръстени!

Вътрешно възнегодувах от това, което трябваше да направя, затова попитах:

Това задължително ли е?

– Да! Напълно! Всеки владетел, дошъл тук, постъпва по този начин. Може в държавата си да си какъвто си искаш и да се наричаш както си искаш, когато дойдеш тук и се изправиш пред истинския владетел на света, трябва да изразиш своето примирение и да се поставиш в краката на Великия цар! Пред шахиншаха всички са васали и сатрапи, тук владетелят е само един!

Аз няма да го направя! – твърдо казах аз. – Аз съм воин, роден съм свободен и живея свободен! – като казах това последното, за миг се запънах, защото сам си давах сметка, че в последно време не живеех по собствена воля, а бях заложник на персийския шах. Въпреки това продължих: – Ние не се покланяме пред никого! Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини! Ние сме подчинени единствено на нашия бог Тангра! Никой човек не се намира по-високо от мен! Единствено нашият кан, но и той не е по-високо от нас, а е по-близо до орендата и волята на Тангра. Не мога да пълзя пред шахиншаха, макар да е владетел на голяма империя, не е нищо повече от мен! И той е роден от жена, и на него в жилите му тече кръв, и той може да бъде убит, и той старее и някой ден ще умре! Той е най-обикновен човек като мен и няма да му се поклоня!

– Какво говорите? – шепнешком попита Бероес. Личеше си, че магът е притеснен от думите ми. Сигурно и тук в Персия стените, както и в Индия, имаха уши. Явно Бероес се притесняваше, че Яздегерд ще научи какво съм казал. Бях толкова притеснен от това, което ми предстоеше да извърша, че не ме интересуваше никакъв Яздегерд…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Щях да победя всеки и всичко, дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал или отклонил от Пътя си

„…Вдишах от кристалния хладен въздух. Не знам защо, но взех в едната си ръка туга, а в другата стисках медната ръкохватка на меча. Така насочих погледа си през прозорчето навън. Въздухът беше студен и чист. Тук, на върха на света, дишах най-чистия и прозрачен въздух, който имаше в света. Погледът ми обаче бе привлечен от великолепната гледка, която се разкри пред очите ми. Слънчевият диск все още беше скрит зад върха на планината, но вече си личеше, че е толкова наблизо, че всичко искреше. Върхът сякаш гореше. Той се бе нажежил до бяло и като че ли във всеки момент щеше да избухне. Въздухът около него трепереше, толкова голяма беше силата на слънцето. Всичко беше в златиста мараня, която трепереше все по-бързо. Гледах всичко това като омагьосан и не можех да откъсна очи. Това слънце беше различно от слънцето в степта. Онова слънце беше могъщо, но подчинено на Тангра, това тук беше диво и могъщо, силно и независимо, като родено от планината, то като че ли съществуваше само за себе си. Нашето слънце беше високо и ние го гледахме отдолу, това тук беше ниско, почти на нивото на очите. Нещо набъбваше зад върха, струваше ми се, че то или щеше да пръсне върха, или да направи нещо друго. Цялото това напрежение ме бе сковало и не можех да помръдна. Някаква странна величествена музика звучеше в ушите ми. Добре че държах туга, на който се подпирах, иначе можех да рухна под напора на величествената гледка. Колкото повече трептеше въздухът около върха, толкова по-напрегната ставаше и тя. Изведнъж силен писък прободе ушите ми. Свих се от болка. Този звук като че ли накара сърцето ми да се свие, а слънцето да избухне. Тънък лъч със страхотна бързина проби върха и ме прободе в очите. Той беше толкова бърз, че от него нямаше нищо по-бързо на света. Въпреки това ми се стори, че в един миг видях как той идва към мен. Аз бях по-бърз от светлината. Може би уроците на Урвитал и тумира бяха дали резултат. Бях успял да видя лъча като че ли беше огнено острие на вражески меч, изпратен към очите ми. Стоях и не помръдвах. Приех появяването на слънцето като лично предизвикателство. То ме беше проболо и искаше да отстъпя. Искаше да ме уплаши и подчини. Болката в очите ми бе огромна, но аз не помръдвах. Стоях като древен воин, изсечен от камък. В този момент можех да умра, но нямаше да трепна. Можеха да ме убият, да ми отсекат крака, но нямаше да падна. Щях да остана така, защото не тялото ме крепеше, а орендата. Нямаше да помръдна и да отстъпя пред нищо. Аз предизвиквах слънцето. Бях воин и можех да се изправя срещу всеки. Щях да победя и слънцето, и дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал и не бих се отклонил от Пътя си. Можех да се изправя и да победя всеки и всичко. Волята ми беше по-могъща от богове, животни и дори от самия живот. Аз бях непобедим, аз бях с желязна воля и никой нямаше да ме отмести от Пътя ми, аз бях воин на Тангра!…“

откъс от втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Повечето хора само мислят, че живеят в света на материята, но всъщност не познават материалния свят

„– Какво говориш!? Без чувства човек не е човек, той е някаква бездушна машина! Светът, животът на хората е създаден от чувства!

– Това е така – съгласи се мъжът. – Някога мъдреците делели света на няколко сфери. Най-нисшата според тях била сферата на материята. Този свят бил най-грубият, сътворен от най-едри и груби същности. Днес хората познават единствено тази сфера, която наричат „свят”. Те дори Бог търсят в нея. Древните обаче знаели, че съществуват и други светове. Такъв е светът на етера. Етерните тела са малко по-фини от тези в материалния свят. Това е силата, която създава светкавиците, ефектите на светене и огън. По-фин от етерния свят бил светът на чувствата. Древните го наричали астрал. Te знаели, че светът на хората не е материалният, а астралният. Всъщност ти си прав като казваш, че светът на хората е изграден от чувства. Повечето хора само мислят, че живеят в света на материята. Те всъщност не познават материалния свят, защото той е доста близо до реалността. И понеже е болезнено да пребивават в света на материята, повечето от тях са направили така, че да подменят света на материята с астрала, като всеки е изградил собствен свят, в който живее. Те са опаковали всичко, до което се докосват, с чувства, отношение и емоции. Така всяко нещо, с което живеят, им партнира и отговаря. Да живееш в астралния свят е много приятно и безопасно. Такива хора са с една изнесена напред емоционалност. Това е характерно за по-нисшите народи.

Прав си като казваш, че хората живеят в свят на чувства и отношения, но има и по-висши народи. Българите бяхме сред тях. Ние водихме своите битки и живеехме чрез разума. Този свят древните наричали ментал. Българите бяха предимно ментални същества. Светът на ментала е отблъскващ, скучен, но той те прави истински воин. Когато си човек и воин на ментала, ти ставаш спокоен, уверен, търпелив, хладнокръвен, балансиран и истински опасен.

– И искаш да кажеш, че твоят разум е по-силен от моя астрал? – хунът се изправи в предизвикателна поза.

– Аз и моят трезв ум и преценка ще се изправят срещу теб. Аз, който бях преследван от години. Аз съм воин, живеещ в търпение и баланс, търсещ хармония със силата, примирил се пред Бог. Аз съм в хармония със себе си и душата си на воин. Моята душа е в унисон с живота ми.

Ти си воин като варварите. Разгневите се и се биете. Римляните и гърците се подиграват с нас и ни наричат варвари, защото се напием, ядосаме се, почувстваме се обидени, поддадем се на емоции и започваме война. После се уморим, изтрезнеем и ни мине. Те ни владеят от толкова години, защото сме непостоянни и подвластни на чувствата си.*

(*Днес това все още е характерно за българите. Ние все още имаме този дух на варварство, непостоянство и импулсивност. Мнозина дори с по-ниско ниво на духовност смятат емоционалността си за положително качество. Те казват: „Такъв съм си – емоционален съм!като че ли това може да бъде оправдание или е нещо положително. Много хора, след такова оправдание, вършат глупости и смятат, че това ги оправдава. Други казват: „Българите сме такива!” Това също не е вярно, познавам много българи, които не са такива. С емоционалността си хората оправдават липсата на самоконтрол, задълбоченост и разум.)“

откъс от историческата поредица „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Българите винаги са били добри воини и с майсторство обучавали както по-младите воини, така и конете, и кучетата си

„– Някога един българин попаднал в Рим. Като всеки воин, той водел със себе си бойното си куче, голям звяр.

– Като Фенрир ли?

– Не! Българските кучета бяха по-ниски, но по-тежки и с по-мощна структура. Та този българин сигурно бил пратен за нещо от кана ювиги и отишъл в Рим. По това време Рим бил най-големият град в света, столицата, метрополията. Неговите граждани обожавали гладиаторските борби, но и всякакви други игри, на които залагали. Всеки ден, на специални места в малки арени, се провеждали битки между кучета. Римляните, макар да претендирали, че са цивилизовани хора, харесвали да гледат насилие и смърт. Много от битките между кучета завършвали със смъртта на едно от тях.

Нашият човек искал да покаже силата на българското бойно куче, затова отишъл на една арена. Там кучето му се изправило срещу мастифи и всякакви бойни и ловни кучета. Някои побеждавало, от други губело, но нито едно куче не заплашило живота му. Българите винаги са били добри воини и много умело и с майсторство обучавали както по-младите воини, така и конете, и кучетата си. Този българин се засегнал на чест. Искал да направи така, че кучето му всеки път да побеждава. Един ден грабнал коня и кучето си и заминал нанякъде. След две години се върнал. Със себе си водел проскубано куче, което на нищо не приличало.

Хората, които провеждали битките, му се присмивали. „Къде е онова, здравото куче, което побеждаваше?“ – попитали те. „Не всеки път побеждаваше, а когато го направеше срещу сериозен противник, после не можеше да ходи няколко дни – така отговорил българинът. – Кучето трябва всеки път да побеждава! Най-висшето ниво е да побеждава без бой. Само като го видят другите кучета, да бягат.“ При тези негови думи организаторите го изгледали все едно е луд.

Пуснали проскубаното му куче, което настина било едро, но на нищо не приличало, срещу едно голямо пиринейско овчарско куче. Двете били почти еднакви на ръст и тегло, но пиринейската овчарка била красиво куче и всички знаели, че побеждава. Всички заложили на красивото куче с дълга козина. Какво било учудването на мъжете обаче, когато пиринейката подвила опашка и заскимтяла жално, само като видяла как проскубаният пес излиза на арената. Хората били изумени. Стопанинът на кучето се опитвал да го накара да се бие, но краката на клетото животно се подкосявали и то не можело да стои на тях.

Хората били гневни. Те загубили много пари, а българинът забогатял.

Скоро всички искали да дадат урок на българина. Изнамерили най-зверското куче, което имало в Рим – един мастиф, който събарял бик със захапката си. Тежко и мощно било кучето. Кожата на врата му била толкова дебела и набръчкана, че нямало куче, което да го победи. Мъжете отново заложили на мастифа и само българинът – срещу тях. Целият град се събрал да гледа тази битка. Всички се възхищавали на мастифа, той бил истински роден боец, а проскубаният пес изглеждал трагично и не приличал на нищо.

Какво било изумлението им обаче, когато извели двете кучета. Мастифът изскимтял и така побягнал, че не могли да го стигнат, а той бил много тежък и силен и не се славел с бързината си.

– Защо станало така, татко? – попита Ирник, а очите му бяха като на малко дете – толкова изумени и наивни.

– Това се питали всички хора. Българинът натрупал доста пари, но не това го радвало. Той бил доволен, че кучето му постигнало в пълнота воинските качества. То побеждавало всеки път и дори без да захапе и излае.

Вечерта българинът тръгнал да се прибира, нямал повече работа в този град. Той бил изпълнил задачата си и в същото време бил дал урок на римляните какво разбират българите под „воин“.

Организаторът на двубоите обаче не бил доволен. Било го яд, че е загубил много злато, но в същото време искал да разбули тази загадка. Той опитал да напие българина, но както знаеш, по онова време ние вино не сме докосвали. Въпреки това накрая мъжът склонил да му разкрие тайната си. Качил се на гърба на коня си и тръгнал, а кучето вървяло вързано след него.

На организатора му правело впечатление, че всички кучета, като видели българското, подвивали опашка, виели и бягали, все едно се вглеждали в смъртта. Конете също се дърпали, а катърите биели къчове.

– Каква е тайната ти? – попитал изуменият човек. – Ти вече взе твоето злато. Каквото било, било, кажи ми обаче тайната си, за да не може повече никой да ме измами!. Сигурен съм, че има някаква хитрина! Всичко това не е възможно! Твоят пес е проскубан и на нищо не прилича!

– Така е – съгласил се българинът. – Сега ще ти разкрия тайната. В битките няма измама. При тях най-важното нещо е да победиш и да излезеш с чест от ситуацията. Когато видях, че моето българско бойно куче не може да направи това, което исках, аз смених подхода. Взех това нещо. То може да победи всяко куче, но не прилича на куче.

– Какъв е този звяр? – изумил се организаторът.

Това е лъв.

– Лъв!?! – не можел да повярва римлянинът. – Но то не прилича на лъв?!

Не беше лесно да го направя да прилича на куче, защото той има душата на воин.

– И как успя? – попитал човекът.

Глад! Бой! Глад! Бой!… Глад! Бой!

Ирник стоеше и нищо не разбираше.

– Ирник, такива бяха българите. Те приличаха на кучета, но природата им беше друга. Лъвове бяха те. Лъвове. Затова побеждаваха. Лъвове бяхме, макар да ни наричаха „кучета на войната”, лъвове, живеещи сред глутници кучета. Трудно беше да направиш така, че на българите да не им личи, че са от друга порода…

откъс девета книга „Айбат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Матрицата е като коренище, което е обхванало живота на хората

Повечето хора са подчинени на матрицата. Тя е като коренище, което е обхванало в мощните си пипала целия живот. До такава степен го притиска и души, че днес вече не е останало нищо от живота.

Освен във всички останали сфери, матрицата се е разширила и в света на воините. Българите са хора, които се борят срещу матрицата. Те са воини и цял живот се опитваха да обяснят на останалите народи каква е разликата между воина и това, което матрицата представяше за воин.

Българите говореха непрекъснато за това, че повечето хора, които смятат себе си за добри бойци, не са нищо повече от слуги на матрицата. Те изпълняват една жалка функция – да служат за пример на обществото. Всичко това всъщност е измислено от матрицата и обслужва една нейна прослойка – господарите. Всички тези силни хора, гладиатори, спортисти в олимпийските и всякакви други игри, празненствата и шествията са имали една първоначална задача – да осигурят сакрален, ритуален характер на воините, участващи в тях. Всичко това е било ниво на посвещение. Тези телесни акции трябвало да се слеят с духовните, ритуални движения и така да се постигне единство на действията.

Днес всичко това е забравено. Спортът, гладиаторските борби, дори това човек да стане воин е подчинено единствено на външното и неосъзнатото. Днес няма воини. Хората вече не знаят какво е Път. Бойците са като жалки, безмозъчни маймуни, които господарите показват. Господарите ги ползват. Техните „роби” трябва да са силни, за да им работят, да са здрави, за да се множат и има повече роби.

Като казвам роби, нямам предвид истински роби. Тези, които от сутрин до вечер превиват гръб на нивите, които виждат само червеи и никога не поглеждат към слънцето, също са роби. Такива са и тези, които наричат себе си свободни, кълчат се, забавляват се, пият, работят, мързелуват, живеят един порядъчен живот.

Но сега да поговорим за псевдовоините. Днес тези силни, мускулести мъже са жалко подобие на хора. Те се напъват и играят в едно пошло и мижаво представление. Тяхната роля е твърде жалка. Те са глупави страхливци, които смятат, че ще смаят хората с вида си, но това може да стане само с човек, който не разбира и не е воин.

Аз не съм творение на матрицата. Аз съм българин – просветен човек. Расъл съм в свобода. Засукал съм майчиното си мляко свободен, свободен правех своите избори и свободен ще умра. Аз съм Авитохол. Аз съм България. Аз съм син на Тангра.

Тези смешници не ме притесняват, те дори не могат да предизвикат вниманието ми. Знам, че всеки човек, който не разбира, би разсъждавал над въпроса кой е по-силен, те или аз. Хората ще разсъждават кой е с по-големи мускули, кой е по-млад, пъргав или бърз. В моята глава такива мисли не съществуват. Ето, аз ги поглеждам и не ги виждам. В саракта тези роби ги няма. Те са толкова малки и жалки, че не мога да ги видя. Те са по-малки от бълхи, по-невидими от въздуха. В саракта аз съм воин. Моята същност се намира там. Когато се изправя пред някого от тези иначе страховито изглеждащи мъже, аз даже не се замислям кой от нас би победил. За мен всичко е ясно. Аз съм воин. Аз притежавам душата и силата на воин. Моята сила може да прониже и изпепели същностите на тези нещастни, обикновени, обречени, жалки хора. Днес те изглеждат страховити, но това е днес. Утре те ще загубят привидната си сила. Аз съм воин днес, вчера също бях воин, както и утре ще бъда. Тези хора вчера са били малки, комплексирани деца, днес са силни, те са в разцвета си, техните мускули пращят, те се смятат за зверове, но аз виждам нещо, което тези жертви не забелязват. Аз виждам утре. Утре тези жалки хора ще са слаби. Силата ще ги е напуснала. Утре те ще бъдат сами, наранени, с болките, със страховете си. Утре те ще са обречени на самота и страх. Те са обречени, защото не са развивали непреходните си същности. Дори днес, когато всички се страхуват от вида и мускулите им, аз знам, че тези мъже са жалки. Още като деца, да направят това, което са днес, ги е подтиквало само едно нещо – страхът. Тези хора днес изглеждат така, водени от страха. Днес този страх и малкото страхливо дете, което ги води по пътя, също е в тях. Утре то ще стане още по-голямо и ще ги превземе. Затова казвам, че тези мъже са обречени. Те ще преминат през живота си и нито за миг няма да се докоснат до това, което ние наричаме Пътя на воин…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ…

„– Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ. Там където зеленият цвят на степта се слива със синьото небе и само сутрин и вечер кървавият залез и изгрев вкарват клин между тази неразривна връзка. Там хората са в непрекъсната връзка с природата. От там, от онова място идвам аз. Ние сме великите ездачи на степта. Нашите души не са ограничени от стени и прегради. Такава е и нашата вяра. Ние вярваме в един бог, силен и свободен като нас, създател на всичко около нас, на природата, на небето и земята, на най-силния воин, на най-красивия кон и на най-нежната тревичка. Този бог ние наричаме Тангра.

– Чували сме за този бог, това не е ли богът на онези скити, които живеят на изток? – каза Аспасий.

– Не! Повечето хора, които са идвали да изследват степта, бъркат народите в нея. Ние не сме скити и не сме тюрки, макар да сме живели на едно място, защото ние, народите на степта, се движим и се случва един народ след време да живее върху земята на друг народ. Ние не сме така привързани към едно място и не градим държавите си около територията, а около народа си. По това ние се различаваме от останалия, „цивилизования” свят. Ние държим на Небето, което винаги е едно и също и е над нас. Небето е нашият бог. Вие обратно на нас се прекланяте повече пред земята, вашите държави се определят от земята, върху която живеете. Вие живеете върху тези територии от хилядолетия и ги браните като живота си. Може би затова сте много по-привързани към тленното и към материалния свят. При нас Тангра е най-важен и макар да сменяме територията си, ние винаги оставаме с Тангра в сърцата си. Ние виждаме Тангра в тревичката, в пеперудата, в слънчевия лъч или в полъха на вятъра.

Останалите народи в степта вярват в Тенгри, но той е малко по-различен бог от нашия. Така народите ни, отвън погледнати, са еднакви, но ние сме различни…“

откъс от поредицата „Тангра“

3 коментара

Filed under История, Книги

Големите воини и истинските хора не живеят само в настоящето, те носят със себе си и своето минало

„– Знам, че изглеждам жалко, но не се лъжи. Много хора се лъжат, като вярват на това, което виждат в момента. Това е нещо мимолетно, реалността не е само в настоящето. Ето, сега аз изглеждам жалко, но това не означава, че съм загубил своята чест. Утре, ако извоювам свободата си, мога да стана отново воин и да всявам ужас в своите врагове. Аз съм преживял много такива моменти в своя живот, затова враговете ми тръпнат, когато ме видят в битка срещу тях. Не плачи, мила! Големите воини и истинските хора не живеят само в настоящето, те носят със себе си и своето минало. Като ги погледнеш, в тях ще видиш и бъдещето. Погледни ме! Гледай само очите ми! Всичко останало е илюзия. То се променя. Днес ти се струвам жалък, утре ще ти изглеждам страховит, а в друг ден ще бъда красив. Всичко останало е подвластно на душата и духа ми, а тях можеш да видиш само в очите ми. Мръсната ми коса и лице и миризмата, всичко това е настояще, но то е мимолетно. Бъдещето и миналото са в душата ми, а за да видиш там, трябва да ме гледаш в очите. Гледай ме тук! – като казах това, посочих с пръст към очите си. Жената с великолепната огнена коса го направи. Тогава аз й казах: – Ти трябва да обичаш мен, но цялото ми същество, не само настоящето. Хората, които обичат настоящето, се харесват, докато са млади и запазени. Когато обаче започнат да остаряват, когато се променят, напълнеят или им се появят бръчки, спират да обичат. Ако обичаш всички същности на човека, ти харесваш и обичаш неговата душа, а тя не се променя. И когато човекът остарява, ти ще го обичаш по същия начин, както когато е бил млад.

– Разбирам! – просто каза Теодора и избърса сълзите от очите си.

– Не плачи за мен! Ако ти виждаш бъдещето, ще разбереш, че аз съм свободен воин на Тангра. Ще ме видиш в степта, там, яздещ свободния си кон, размахващ мечовете над главата си, сразяващ своите врагове. Тогава ще разбереш, че тези, които са ме оковали тук, са мъртви и за тях ще плачеш, не за мен. Моята душа е свободна, тя е там, в степта…

откъс от историческата поредица „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Воинът знае, че мнозина имат окови в душите си

„Воинът знае, че свободата не е химера и цел, към която да се стреми. Ако не си свободен вътрешно, си в капан. Ако постоянно говориш за нея, това означава, че я нямаш. Ако си свободен, дори не подозираш за нейното съществуване. Тогава тя ти се струва като въздуха, който дишаш. Не го забелязваш, докато някой не ти го отнеме и не започне да те души. Чак тогава разбираш колко важен е бил той за теб. Воинът знае, че свободата, любовта и щастието са такива, за тях говорят само хората, които не ги притежават. И милиони са тези, който търсят „смисъла на живота” и това е така, защото животът им е безсмислен. Воинът не разбира такива хора. Понякога той поспира да ги чуе какво говорят, но понеже разбира малко от това, което казват, продължава напред.

Воинът знае, че човек трябва да бъде първо свободен вътрешно, за да може да бъде свободен и външно. И ако не си свободен вътрешно, никой не може да те освободи. Воинът знае, че мнозина имат окови в душите си, те са оковани по рождение в това, в което вярват и което обичат и никога не разбират откъде идва робството им. И това да разбереш е първата крачка към свободата.

Хората, които не са свободни вътрешно, стават зли. Тези окови, макар да остават незабележими за тях, ги угнетяват цял живот и ги карат да избиват това свое напрежение в други посоки.

Ако ти е отнета свободата отвън, всичко е ясно. Този, който е свободен отвътре, не се нуждае от външна свобода. Светът е препълнен от свободни затворници и от оковани затворничари. И често хората, които оковават другите, го правят, защото самите те са затворници…“

2 коментара

Filed under История, Книги