Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва…

„– Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!

Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им препускаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.

– Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди с повече барут! Едната да бъде с нормален куршум, а двете – с кух!

– За Али специално съм подготвил сребърен куршум!

Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това бе нормално и успокои байрактаря.

После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.

– Дайте вода! – каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.

– Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!

Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче бе твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. „Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” – мислеха си те.

В това време Инокентий вече се бе приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.

– Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… – Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървяха бавно, явно се притесняваха от засада тук, в тясното на планината, където пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видишq и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зурнаджиите сигурно им бе излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпредq все така напетq яздеше Али Бабаджан.

Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се бе разтегнал и трябваше да се събере, а това бе най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.

След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото бе написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.

– Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!

Смел човек бе монахът, с душа на воин. Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя, Али Бабдажан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче бе наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.

– Кой си ти? – извика той на турски.

Също така на турски, Инокентий отговори:

– Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!

– Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?

– Не знам, чети! – и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина. Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този миг откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя бе пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат, а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. Али погледна надясно, там, на земята, видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечето конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово…“

 откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка!

„– Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!

Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им препускаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.

– Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди с повече барут! Едната да бъде с нормален куршум, а двете – с кух!

– За Али специално съм подготвил сребърен куршум!

Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това беше нормално и успокои байрактаря.

После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.

– Дайте вода! – каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.

– Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!

Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче беше твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. „Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” – мислеха си те.

В това време Инокентий вече се беше приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.

– Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… – Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървяха бавно, явно се притесняваха от засада тук, в тясното на планината, където пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видиш и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зурнаджиите сигурно им беше излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпред все така напет яздеше Али Бабаджан.

Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се беше разтегнал и трябваше да се събере, а това беше най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.

След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото беше написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.

– Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!

Смел човек беше монахът, с душа на воин. Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя, Али Бабдажан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче беше наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.

– Кой си ти? – извика той на турски.

Също така на турски Инокентий отговори:

– Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!

– Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?

– Не знам, чети! – и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина. (кърагалар – водач на войскова част, потеря или башибозук)

Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този миг откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя беше пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат, а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. Али погледна надясно, там на земята видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечето конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово…“

 откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Ти трябва да пренесеш тайните на Боляровия род в пехливанлъка…

„Слушай внимателно! – заговори дядо му след дълго мълчание. – Ти трябва да пренесеш тайните на Боляровия род в пехливанлъка, защото остана последният Боляров.

Нали знаеш, че човек никога не живее в настоящето. Всеки човек е изтъкан от миналото и винаги го носи в себе си. То е като товар върху гърба ни, тежи и ни пречи. Така ние носим винаги със себе си, както победите и радостите си, така и болките, разочарованията и страха си. Човек винаги възприема нещата чрез паметта и спомените си. В момента, в който видиш нещо, за миг само го превръщаш в спомен и чак след това действаш, мислиш и го осъзнаваш, но в този момент не виждаш предмета или човека, а спомена. Хората всъщност разбират и осъзнават само спомените си и винаги живеят само в миналото. Това е така дори разликата между настоящето и миналото да е само едно мигване с очи. Така, когато се борят, те го правят в миналото. По този начин те изостават от настоящето и се намират извън „тук и сега”, винаги са, макар и с малко, след момента. Всички пехливани и бойци се бият в миналото, но не осъзнават това. Те винаги изостават и са след събитията. Действията им са забавени и „след вълната”.

Нашата най-висша техника е да се борим в „тук и сега”. Това е същността на Боляровата борба. Това е една борба, когато си в настоящето, когато си в Бог и Вселената. Това е богоподобна борба. Когато го направиш, ти ще придобиеш една божествена бързина, която ще изпреварва всичките ти противници. Но това не е бързина на мускулите, нито на движенията, това е друга бързина, която идва отвъд теб, извън теб. В това се състои голямата тайна на Болярови. Знам, че сега не разбираш как думите ми могат да ти помогнат и как да направиш това, но мисли, упражнявай се и се обърни към себе си, за да разбереш!

Дори някой да чуе тези думи, той няма да разбере нито за какво говоря, нито как да го постигне! Слушай сега как трябва да стане това!

Във всеки един миг от настоящето ти трябва да наваксаш това изоставане и трябва да изпреварваш момента. За да го направиш, трябва да имаш едно нещо, което се казва интуиция и така чрез нея във всеки момент да предвиждаш какво ще бъде следващото движение на противника. Ти трябва да го пресрещаш и да го изпреварваш, но не да изпреварваш времето, а да бъдеш в настоящето, в „тук и сега”. Ако изпревариш противника, той ще се съобрази с това и така борбата ще тръгне в друго русло, а ти ще загубиш преимуществото си. Затова не трябва да фантазираш и да се биеш във въображението си, а да се стремиш към „тук и сега”. Това е тайната на Боляровата борба. Оттук идва нашата съкрушителна бързина. Затова много хора смятат, че докато се борим, Бог ни говори на ухото. Всъщност това е интуицията. Разбираш ли за какво ти говоря? Ако си Боляров, трябва да имаш интуиция. Ние сме змейове и имаме интуиция, но не е достатъчно само да я притежаваш, важното е да я използваш. Това е нашата голяма тайна!“

откъс от четвърти том „Войвода“, поредица „Ятаган и Меч“

Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не можело да се пренесе

„Когато вече наближиха хайдушката поляна, започнаха да се движат и през деня, за да могат по-бързо да се приберат на сигурно. Веднъж, докато минаваха покрай едно село, Велко го попита:

– Знаеш ли кое е това село?

Момчето не го знаеше.

– Това село се казва Ситово. То е кръстено така от баща ми Вълчан войвода, защото го е пазело и когато той се е отбивал тук с хората си, винаги са били нагостявани и сити, оттам Ситово. Тук също има съкровища, за които баща ми ми е говорил. Така, когато обрали един керван, натоварен със султанско злато към Истанбул, те избили цялата охрана. Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не можело да се пренесе. Те открили пещера, отгоре на която била изсечена квачка с дванадесет пиленца. Решили, че пещерата е удобна и нишанът също бил добър, та по-лесно да я намерят. Тръгнали да крият съкровището, но попаднали на много по-голямо. Така разбрали, че в местността има дванадесет съкровища, а „квачката” ги пази. По-късно заличили квачката с пиленцата и оттогава, според баща ми, входът на пещерата се „скрил” и никой вече не може да го открие. Самият той много пъти опитвал, но също не успял да влезе.

– Ние няма ли да опитаме, войводо?

– Не, ние ще търсим само сигурните съкровища. Трябва да съберем всичкото сигурно злато и да видим колко от Българско ще можем да купим, пък после ще видим дали ще се налага да търсим и такива съкровища, за които не сме много сигурни.

– Защо им е било нужно да заличават квачката с пиленцата?

– Защото Вълчан, винаги на входа на всяка пещера, в която укривал съкровище, поставял своя знак – вълк, защото е Вълчан. Само на една пещера, която се намира на пътя от Козбунар към Станимака и която е единствената пещера, в която е крил съкровище в равното, вълкът е изписан не върху входа, защото там много хора минават и лесно се достига до нея, а на камък хвърлен във водата в подводно езеро. Та този камък, като го преместиш, пред теб ще се отвори входът на пещерата.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане…

„Велко се бе отдалечил и го чакаше малко встрани. В ръката си държеше горяща борина.

– Не ти ли направи впечатление, че лагерът ни е изграден на такова неудобно място?

Яне наистина бе забелязал нещо такова, но не беше мислил много по-въпроса. Въпреки това каза:

– Да, направи ми впечатление!

– Вече си пълноправен каук, така че е време да разбереш защо точно това място сме избрали за стан на дружината – след като каза това, Велко се обърна и тръгна към една от скалите. Когато стигна до нея, Яне се учуди. Огромният мъж стоеше срещу скалата. Изведнъж той хвърли главнята нагоре. Яне инстинктивно се отдръпна, защото му се стори, че горящата главня ще отскочи от скалата и ще падне към него. Това обаче не се случи. Горящата главня явно влезе в някаква дупка в канарата и изчезна. Мина време и пред очите на момчето се разкри цяла магия – цялата скала отвътре започна да свети, а точно пред Велко се виждаше тясна цепнатина. Тя бе толкова тясна, че сигурно само слабичко дете можеше да мине през нея. Дори Яне не беше сигурен, че ще може да се провре през нея. За огромно негово учудване обаче Велко успя. Той се пъхна вътре, а Яне го последва, но много се затрудни да се провре. Не знаеше как Велко бе успял.

Картината, която се разкриваше пред очите му, го накара да спре да мисли и изтръгна стон на удивление от устата му. Намираха се в огромна пещера. Тя бе толкова висока, а навсякъде по стените имаше висулки, които правеха гледката зашеметяваща. Факлата бе попаднала в някакъв улей, който сигурно беше пълен с газ и опасваше цялата пещера. Светлината преминаваше и се отразяваше в стените, като придаваше призрачен вид на цялата пещера. Яне погледна нагоре и изпита усещането, че се намира в храм. Голям, величествен, природен храм. Това за пореден път доказваше, че природата е по-могъща от човека. Никога досега не беше виждал такъв храм, изграден от човешка ръка. Скоро погледът му се насочи към една купчина, поставена направо на земята. Това бе камара от злато, съдове и много скъпоценни камъни. Яне стоеше като зашеметен. Всичко, което досега бе виждал, бледнееше пред гледката, която се разкри пред очите му. Това бе най-голямото съкровище, което бе виждал и за което бе чувал. Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане.

Велко видя колко впечатлен е от съкровището Яне, усмихна се и каза:

– Виждам, че започваш да разбираш!

Яне гледаше с широко отворени очи купчината злато и скъпоценности. От пламъците, скъпоценните камъни искряха с всички цветове на дъгата и сякаш се движеха, като да бяха живи, а той не можеше да откъсне поглед от тях. Въпреки думите на Велко, той нищо не разбираше.

– Какво е това, войводо? – попита най-накрая момчето.

– Това е пещера, която лично аз открих. Когато има опасност, дружината се скрива тук и така ставаме незабележими и защитени. Години наред нашият стар войвода лагеруваше в съседните пещери, а сега открихме и тази пещера…“

откъс трети том „Хайдут“, поредица „Ятаган и Меч“