Amat Victoria curam! – Победата обича подготвените!

„Една вечер, докато си почиваха, василевсът каза:

– Кубрат, разкажи ми за българите и войната!

– За, българите? – учуди се Кубрат. – Струва ми се, че ви интересуват персите, мислех, че тях ще нападате, а не българите!

– Разбира се, че няма да нападам българите. Просто искам да ми разкажеш за тях. Винаги ми е било интересно да те слушам как обясняваш за вашите воини и за това как те воюват.

– Българите имат сериозно отношение към войната, те винаги са готови да воюват, въпреки това се грижат специално за всяка битка. Може би те най-добре въплъщават древноримската поговорка, която съм чувал някога Валерий да казва.

– Коя е тази поговорка? – учуди се Ираклий.

– Amat Victoria curam! (Amat Victoria curam! – „Победата обича подготовката!“, „Победата обича подготвените!“)

– Amat Victoria curam! – повтори Ираклий. – Това може да бъде много добър лозунг за тази война, сърцевината около която ще изковем победата. Прекрасна подготовка и планиране!

Разкажи ми още за българите! Това много ме вдъхновява!

– За българите войната е нещо свещено, с което живеят, за тях тя е самият живот, заради нея са готови да умрат. Войната е естествено състояние на българите, за тях животът е борба и война, подготовката, общуването, всяко нещо, което те правят, го вършат като война.

Владетелят трябва много добре да се подготви за война, ако иска да победи. Ако войната не е добре подготвена, ако не е обмислена, то е сигурно, че ще бъде загубена. Подготовката е толкова важна, колкото и битката, сражението и войната.

– Да, вече запомних, „Amat Victoria curam!“ – каза Ираклий. Той бавно изричаше поговорката и като че се възхищаваше на всяка отделна дума.

– За да подготвим похода добре, трябва да изучим картите и терена, където ще проведем похода и ще се водят сраженията – каза Кубрат.“

откъс от четвърти том „Кубрат“, поредица „България“

Предателят е страхливец, той е човек без душа…

„Докато мъжете стояха върху крепостната стена, двама воини доведоха някакъв мъж. Ръцете на клетника бяха вързани.

– Какво се е случило? Кой е той? – попита Тристан.

– Този е помогнал на Гуинивър да избяга предната вечер – каза Лодегранс, а ръцете му висяха безпомощно.

– Какво ще го правите, кралю?

– Ще го накажа, а наказанието е смърт.

– Не го убивайте! Сега всеки воин за нас ще е важен! – Тристан опита да се застъпи за него. – В името на приятелството с баща ми, пощадете го!

– Кралю Лодегранс, може би е по-добре да разберете дали този е християнин и по какви подбуди е помогнал на лейди Гуинивър – и Ланселот се опита да отложи гибелта на воина.

– Няма значение дали е християнин и защо е помогнал на Гуинивър! Предателят си е предател!

– Недейте го убива точно сега! Предстои битка, това ще обърка воините ви! Сега е време да се съсредоточат върху битката! – продължаваше да говори Тристан.

Лодегранс обаче сякаш не ги чуваше, той извади своя меч и, без никакво бавене, прониза мъжа в гърдите. Клетникът изстена тежко и се сви. Мъжете, които го доведоха, го пуснаха.

– Предателят винаги ще предаде отново! Мъжът, който няма чест, ще предава цял живот! По време на война няма по-лошо от предателството! Предателят ще се поблазни по злато, ще се полакоми за власт, която враговете ще му обещаят. Той ще издаде местонахождението ти, ще ти забоде нож в гърба, ще избяга от бойното поле, ще те изостави сам, ще посегне на живота на невинни хора, ще убива заради пари или поради страх и малодушие. Предателят е страхливец, той е човек без душа, счупен човек. Когато нещо се счупи, никога повече не може да се залепи и поправи, така че да стане каквото е било преди това. Предател се става само веднъж и повече никога не можеш да станеш нормален човек…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Европа, макар стара и грохнала, беше опасен противник

„Днес той беше победител. Но не се ли заблуждаваше, както всички победители? Хората бяха устроени така, те смятаха, че победите им са вечни. Всеки военачалник мислеше, че като разшири владенията си, като проведе успешен поход или война, ще направи държавата си по-голяма. Владетелите пък считаха, че като присъединят някоя територия, тя ще остане завинаги тяхна. Често обаче не ставаше така. Всяка победа беше временна и мимолетна. След всяка война идваше следващата. Народите по земите се меняха, походите и победите на императорите и владетелите се забравяха и нямаха край. От лицето на земята изчезваха държави, дори цели империи. Днес той мислеше, че заличава Рим и неговата империя от лицето на Европа, че от утре тук ще бъде Хуния, че ще успее да наложи империята на духа, за която цял живот бе мечтал и бе разказвал на Приск. Дали обаче не се заблуждаваше? Дали това нямаше да бъде само една мимолетна победа, която дори нямаше да остави драскотина във вековната памет на тези земи? Той знаеше, че хуните не идваха тук само като воини, те бяха много по-различни от германите, франките и самите римляни. Ако успееха да запазят тези земи, със сигурност щяха да ги променят. Европа обаче бе успяла да възпре и претопи стотици народи. Тя имаше опит. Тя се хранеше от варварските вълни, идващи от изток. Българинът разбираше, че жестокостта на нападателите бе до някъде оправдана. Атила и неговите воини, всичките му съюзници воюваха с Европа. Те бяха дошли до тук, но не като нападатели, а в своята самозащита, заради самосъхранението си. Европа, макар стара и грохнала, беше опасен противник. Ако тези воини бяха останали в степите си, макар да изглеждаха далеч от тази Европа, тя щеше да протегне към тях кокаливите си старчески пръсти и да ги достигне. Като скорпион щеше да излее отровата си в тях и да чака да се разложат, да умрат на място, а тя и останалите им съседи щяха да ги погълнат. Тези мъже бяха разбрали, че трябва да дойдат до тук, за да унищожат корена на Злото, да отсекат дървото из основи. Те бяха тук, за да защитят себе си и своите деца, да защитят своя начин на живот. Битката беше или Европа, или те.“

откъс от поредицата „Тангра“

Да загубиш живота си не е най-страшното, много по-лошо е да загубиш смисъла на живота си!

„– Какво е войната, учителю?

– Войната ли? Романтична представа за войната имат само хора, които никога не са воювали и разбират за нея от разкази или от книги. Ние, българите, не можем да имаме романтична представа за войната, тъй като цял живот воюваме. За нас войната не е театър, в който да си сложим маските за известно време. Аз знам, че това е най-голямото зло на света, зло, в което умират приятели, зло, в което хората губят същността си, зло, което разделя майки от деца, бащи от синове, зло, което кара да става така, че децата ти да умрат пред очите ти и то не по реда си. Войната е най-голямото зло и никога не ми я хвали. Аз съм воин и цял живот съм воювал. Жертвал съм живота си, откакто се познавам, убивал съм стотици воини и знам, че войната е най-голямото зло.

– Това, което чувам от устата ви, е много интересно. Цял живот съм мечтал да бъда с вас в една юрта и да видя как се готвите за битка. Днес виждам, че сте много скромен. Винаги съм мислил, че вие се държите много героично. Съвсем други неща очаквах да чуя от вашите уста. Вие сте най-известният българин в света! Вие сте легенда!

– Е и какво? Не съм направил нищо, за да бъда известен. Никога не съм се интересувал от властта и известността. Винаги съм правил всичко единствено заради Тангра. Човек трябва да се бори за безсмъртната си душа! Само това, което прави за нея, в този преходен свят има смисъл! Винаги съм знаел, че да загубиш живота си не е най-страшното, много по-лошо е да загубиш смисъла на живота си!“

 откъс от първа книга „Тохол“